Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (92)

91

Двамата сякаш се намираха в свой собствен свят, отделен от останалия. Седяха спокойно насред Што, в обсега на разоръжената от имперските войски штоанска армия. В центъра на събитията, които всички на Трантор, а може би и в цялата Галактика, наблюдаваха, съществуваше едно малко мехурче на съвършена изолация, в което Селдън и Чувек си играеха на нападение и отбрана — математикът полагаше всички усилия да изкове една нова реалност, събеседникът му не си мръдваше пръста, за да я приеме.

Селдън не се боеше, че ще ги прекъснат. Бе сигурен, че мехурчето, в което седяха, представлява граница, която не можеше да бъде преодоляна, че способностите на журналиста — не, на робота — ще държат на разстояние всички, докато играта не приключи.

— Хари, ти си изобретателен човек — каза след дълга пауза Чувек — но не разбирам защо трябва да си призная, че съм робот и да нямам и друг избор, освен да го сторя. Всичко, което ти твърдиш, може и да е вярно от гледна точка на фактите — твоето собствено поведение, поведението на Дорс, на Слънцар, на Тайсалвърови, на штоанските генерали… — да, възможно е и да е станало така, както ти казваш, но това не налага истинност на твоето тълкуване за същността на събитията. Всичко случило се определено би могло да има и съвсем естествено обяснение. Ти си ми се доверил, защото си приел онова, което ти казах; Дорс е осъзнала колко важна е твоята безопасност, понеже, бидейки историчка, е почувствала ключовата роля на психоисторията; Слънцар и Тайсалвър може би са ми били задължени заради услуги, за които ти нищо не знаеш; штоанските генерали са се възпротивили да бъдат управлявани от жена и толкоз… Защо ни е да прибягваме към свръхестественото?

— Виж какво, Чувек — Селдън вдигна длан, сякаш искаше да възпре с нея всички досегашни и бъдещи логически завъртулки — вярваш ли наистина, че империята се сгромолясва, и действително ли смяташ, че е важно това да не бъде допуснато, преди да се направи някакъв опит тя да бъде спасена или, най-малкото, да бъде омекотено рухването й?

— Да, вярвам — отговори запитаният и Селдън някак си разбра, че това му твърдение е правдиво.

— И наистина искаш да разработя психоисторията, защото чувстваш, че ти самият не си в състояние да го направиш?

— Нямам тези способности.

— И имаш усещането, че мога да се справя с тази задача — дори и понякога аз самият да се съмнявам в това?

— Да.

— От казаното би следвало, че ако по някакъв начин можеш да ми помогнеш, трябва да го направиш?

— Така е.

— Собствените ти чувства и евентуални егоистични съображения по никакъв начин не играят роля?

На невеселото лице на Чувек премина бегла, мимолетна усмивка и за миг Селдън почувства, че зад спокойното му държание се крие огромна и безплодна пустиня от умора.

— Направил съм кариера точно защото не обръщах внимание на личните чувства и егоистичните съображения.

— Тогава те моля за помощ, приятелю. Мога да разработя психоисторията и само на базата на Трантор, но положително ще се натъкна на трудности. Е, сигурно все някак ще ги преодолея, но ще ми бъде далеч по-лесно, ако зная някои ключови факти. Например дали Земята или Аврора е била първият свят на човечеството, или е имало някакъв друг… първоначален свят? Как са били свързани те — Земята и Аврора? Дали някоя от тях или и двете са колонизирали Галактиката? Ако е била само едната, защо не и другата? Ако пък са били и двете, как са уредили въпроса помежду си? Има ли светове, които са се появили в резултат на тази колонизация? Как тъй са се отказали от роботите? Защо не някоя друга планета, а тъкмо Трантор е станал имперски свят? Какво се е случило междувременно със Земята и Аврора? В главата ми щъкат още поне хиляда въпроса, които мога да задам в тоя миг, а ако се замисля, сигурно ще станат сто хиляди. Би ли допуснал да съм неосведомен, Чувек, и да се проваля в мисията си, вместо да ме информираш и да ми помогнеш да успея?

— Ако бях въпросният робот — рече събеседникът му — щях ли да имам в мозъка си място за всичките тези двадесет хиляди години история и за милионите различни светове?

— Не ми е известен капацитетът на роботските мозъци. Не зная и какъв е капацитетът на твоя. Но ако не ти достига памет, трябва да си записал някъде информацията, която не можеш да задържиш, така че в случай на нужда да се обърнеш към нея. Ако ти наистина я имаш и тя ми трябва, как можеш да не ми я предоставиш? С други думи, ако не можеш да не ми я дадеш, ще отречеш ли, че си робот — онзи робот — ренегатът?

Селдън се облегна назад и дълбоко си пое дъх.

— Така че отново те питам: робот ли си? Щом наистина искаш психоисторията, трябва да си признаеш. Ако все още отричаш или пък ме убедиш, че не си, моите шансове стават много, много по-малки. Всичко зависи от теб. Ти ли си Де-ний?

И Чувек отвърна, невъзмутим както винаги:

— Твоите аргументи са неоспорими. Аз съм Р. Данил Оливо. „Р“-то означава робот.