Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (86)

85

Първият, който реагира на това изказване, беше Рейч. Като напълно заряза плаща на вежливостта, който явно му стоеше зле, той грубо се изсмя и заяви:

— Хей, лейди, ти не можеш да си кмет. Кметовете са мъжкари.

Рашел го изгледа добродушно и отговори, като съвършено имитираше маниера му:

— Хей, хлапе, някои кметове са мъжкари, а други са мадами. Пъхни си го под капака на чутурата и го остави да заври.

Очите на Рейч едва не изскочиха и той застина шокиран. Най-накрая успя да изцеди едно:

— Ей, ама ти плещиш как требе!

— Че как? Как требе, нал’ тъй щеш? — потвърди Рашел, не преставайки да се усмихва.

Селдън се прокашля и смутолеви:

— Ама че акцент…

Кметът на Што леко отметна глава назад.

— От много години не ми се е налагало да го използвам, но човек трудно забравя подобни работи. На времето, когато бях много млада, имах един приятел от Дал. Той, разбира се, не говореше по този начин — беше отлично образован — но когато пожелаеше, можеше да общува и така. Той ме научи. Беше невероятно вълнуващо да разговаряш с него — сякаш попадаш в свят, който изключваше всичко наоколо. Беше чудесно… Но освен това беше невъзможно и баща ми добре ми го обясни. И ето че сега пристига тоя малък калпазанин Рейч, за да ми напомни за отдавна отминалите дни. Има говора, очите и онуй характерно дръзко изражение на лицето, които след около шест години ще го направят радост и ужас за младите жени. Нали, Рейч?

— Не знам, лейди, ъ-ъ-ъ… ’сподарке — промърмори момчето.

— Сигурна съм, че ще стане точно така, ще започнеш здравата да приличаш на моя… стар приятел и за мен ще е много по-добре да не те виждам. А сега, Рейч, вечерята приключи и е време да си вървиш в стаята. Ако желаеш, можеш да погледаш малко холовизия. Не мисля, че умееш да четеш.

Рейч се изчерви.

— Някой ден ще чета. Гу’син Селдън каза, че ще се науча.

— Тогава съм сигурна, че ще се научиш.

Една млада жена приближи до момчето и направи реверанс към Рашел. Селдън не бе забелязал сигнала, с който тя бе извикана.

— Не може ли да остана с гу’син Селдън и гу’жа Венабили? — помоли Рейч.

— После ще ги видиш — кротко каза кметът — но гу’синът, ’спожата и аз имаме да си поприказваме, така че ти трябва да вървиш.

Дорс оформи с устни едно беззвучно, но твърдо „Отивай!“ и като направи недоволна гримаса, малкият далянин се хлъзна от стола си и последва прислужничката.

Щом Рейч излезе, Рашел се обърна към Селдън и Дорс.

— Момчето, разбира се, ще бъде в безопасност и с него ще се отнасят добре. Моля да не се безпокоите за това. А и аз ще съм в безопасност. Също както сега дойде моята камериерка, така ще пристигнат — само че далеч по-бързо — една дузина въоръжени мъже, стига да бъдат призовани. Искам да го разберете.

— Ние по никакъв начин не мислим да те нападаме, Рашел… — спокойно отвърна Селдън — или може би трябваше да кажа „госпожо кмете“?

— Продължавай с „Рашел“. Доколкото разбрах, ти, Хари, знаеш някакъв вид борба, а ти, Дорс, си много сръчна с ножовете, които ние вече махнахме от твоята стая. Не ми се иска да се уповавате напразно на своите умения, тъй като желая да ви виждам живи, здрави и дружелюбни.

— Добре известно е, госпожо кмете — започна Дорс с все тъй ненакърнена липса на дружелюбност — че управникът на Што в момента и през последните четиридесет години е Маникс — четвъртият с това име; че той е все още жив и напълно владее своите способности. Коя, в такъв случай, сте вие в действителност?

— Точно тази, за която се представям, Дорс. Маникс Четвърти е мой баща. Той е, както казваш, все още жив и напълно владее всичките си способности. В очите на императора и цялата империя той е кметът на Што, само че вече е уморен от тежестта на властта и иска най-накрая да я остави да се стовари в моите ръце, които пък ще я поемат с готовност. Аз съм единственото му дете и цял живот съм била възпитавана да управлявам. Поради това по закон и по титла кмет е баща ми, но фактически кметът съм аз. Сега въоръжените сили на сектора са се заклели в подчинение именно на мен, а тук това е единственото, което има значение.

Селдън кимна.

— Нека е така, както казваш. Само че дори да е тъй, независимо дали става дума за Маникс Четвърти, или за Рашел Първа — предполагам, че трябва да е Първа — няма никакъв смисъл да ме задържате. Вече ти казах, че не разполагам с работеща психоистория и не мисля, че аз или някой друг изобщо някога ще разполага с нея. Казах го и на императора. Няма да съм от полза нито на теб, нито на него…

— Колко си наивен — спокойно го прекъсна Рашел. — Познаваш ли историята на империята?

Ученият поклати глава.

— Напоследък много пъти ми се е приисквало да я бях познавал далеч по-добре.

Дорс сухо добави:

— Аз познавам историята на империята отлично, тъй като моята специалност е предимперската ера, госпожо кмете. Само че какво значение има дали я познаваме, или не?

— Ако познаваш тази история, тогава ти е известно, че династията на Што е древна и почитана и че е произлязла от Дакианската династия.

— Дакианите са управлявали преди пет хиляди години — отвърна Дорс. — Техни потомци след тези сто и петдесет поколения, които са живели и умирали оттогава насам, спокойно може да са половината от хората в Галактиката, стига всички генеалогични претенции, независимо колко са спорни, да бъдат приети.

— Нашите генеалогични претенции, доктор Венабили — гласът на Рашел за пръв път стана студен и недружелюбен, а очите й заблестяха като стомана — не са спорни. Те са напълно документирани. През всички тези поколения династията на Што непрестанно е успявала да бъде на властова позиция, а е имало и случаи, когато ние сме държали императорския трон и сме управлявали като императори.

— Историческите книги — възрази Дорс — обикновено говорят за управниците на Што като за „антиимператори“, които никога не са били признавани от огромна част на империята.

— Това зависи от онези, които ги пишат. В бъдеще ще ги пишем ние, тъй като тронът, който някога е бил наш, пак ще бъде.

— За да го постигнете, ще трябва да предизвикате гражданска война…

— Няма такава опасност — каза Рашел, като отново се усмихна. — Точно това трябва да ви обясня, защото аз желая доктор Селдън да ми помогне в предотвратяването на подобна катастрофа. Моят баща Маникс Четвърти цял живот е бил мирен човек. И лоялен към всеки, който е управлявал в императорския дворец, като същевременно е поддържал Што в процъфтяващо състояние.

— Не ми е известно императорът да е започнал да му се доверява повече заради това — подметна Дорс.

— Сигурна съм, че наистина е тъй — хладнокръвно потвърди Рашел — понеже императорите, които са заемали Двореца по времето на моя баща, са известни като узурпатори от узурпаторски род. Узурпаторите никога не могат да си позволят да се доверят на истинските управници. И въпреки това моят баща е поддържал статуквото. Разбира се, той е изградил и обучил великолепни сили за сигурност, така че да гарантира мира, процъфтяването и стабилността на сектора, а имперските власти са му позволили да го прави, защото са искали Што да бъде мирен, процъфтяващ, стабилен… и лоялен.

— Само че лоялен ли е в действителност? — запита историчката.

— На истинския император, разбира се — отвърна Рашел. — Сега вече сме стигнали до етапа, когато нашата сила е такава, че можем бързо да завземем управлението — на практика с един светкавичен удар — и преди още някой да е казал „гражданска война“, ще има един законен император или, ако предпочитате, императрица, а Трантор ще си остане също тъй мирен, както и преди.

Дорс поклати глава.

— Мога ли да ви просветля? Като историчка?

— Винаги съм готова да слушам — любезно отвърна кметицата.

— Колкото и големи да са вашите сили за сигурност, колкото и добре да са обучени и оборудвани, те едва ли могат да се сравняват по големина и мощ с имперските войски, зад които стоят двадесет и пет милиона свята.

— А-а, ето че посочихте слабостта на узурпатора, доктор Венабили. Двадесет и пет милиона свята, по които са разпилени имперски войски. Разпръснати твърде нарядко из едно необозримо пространство и под командването на безброй офицери, никой от които не е особено подготвен да действа извън собствения си район. Напротив, мнозина са склонни да го правят по-скоро в свой интерес, отколкото в интерес на империята! От друга страна, всички наши войски са тук, на Трантор. Можем да започнем и да приключим, преди на отдалечените генерали и адмирали да им е увряло в главите, че от тях има нужда…

— Само че отговорът рано или късно ще дойде, и то с неустоима мощ!

— Сигурна ли си? — с усмивка попита Рашел. — Ние ще бъдем в Двореца, цял Трантор ще бъде наш и мирен. Защо им е тогава на имперските войски да се разшават, когато, ако си гледа собствената работа, всеки дребен военен лидер ще може да разполага със свой собствен свят, със свой район, който да управлява?

— Нима това искаш? — удиви се Селдън. — Да не намекваш, че се надяваш да оглавиш една империя, която ще се разпадне на късчета?

— Абсолютно вярно — кимна Рашел. — Аз ще управлявам Трантор, прилежащите му космически селища и няколкото близки планетни системи, които са част от този район. Предпочитам да съм император на Трантор, отколкото император на Галактиката.

— И ще се задоволите само с Трантор? — запита Дорс с очевидно и дълбоко недоверие в гласа си.

— Защо не? — попита на свой ред Рашел, като внезапно се разпали и дори енергично се приведе напред, притиснала масата с длани. — Баща ми го планира от четиридесет години. Сега той се крепи жив единствено за да види осъществяването на тези си планове. Защо са ни милиони светове, далечни планети, които не означават нищо за нас, които ни отслабват, които привличат войските ни сред лишените от значение кубични парсеци пространство, които ни давят в административен хаос, които ни съсипват със своите безконечни кавги и проблеми… когато от наша гледна точка цялото това стълпотворение е едно далечно нищо. Собственият ни населен свят, собственият ни планетарен град е напълно достатъчен. Имаме всичко, което ни е нужно, за да се самоподдържаме, а останалата част от Галактиката — тя нека се разцепва! Всеки дребен военен ще притежава собствено късче. Няма да им трябва да се бият. Ще има достатъчно…

— Само че въпреки това те ще се бият — заяви Дорс. — Никой няма да се задоволи със собствения си район. Ще се бои, че съседът му не е доволен от своя. Ще се чувства несигурен и ще мечтае за галактическото управление като единствена гаранция за безопасност. Това е сигурното, госпожо императрица на нищото. Ще започнат безкрайни войни, в които вие и Трантор неизбежно ще бъдете въвлечени, така че цялата постройка ще рухне.

— Ако човек не вижда по-далеч от теб — отвърна с нескривано презрение Рашел — ако се обляга само на елементарните уроци на историята, може би наистина така изглежда.

— И какво е онова, което се вижда по-надалеч? — не й остана длъжна Дорс. — На кое друго да се облегне човек, освен на уроците на историята?

— Какво има отвъд тях ли? — отнесено повтори Рашел. — Ами той.

Ръката й мълниеносно се протегна с насочен към Селдън показалец.

— Аз ли? — удиви се математикът. — Вече ти обясних, че психоисторията…

— Не повтаряй онова, което вече каза, скъпи ми доктор Селдън — прекъсна го безцеремонно кметицата. — Така нищо няма да спечелим… Мислите ли, доктор Венабили, че баща ми не е съзнавал опасността от безкрайна гражданска война? Мислите ли, че не е принудил могъщия си ум да намери някакъв начин, за да я предотврати? През последните десет години не е имало и миг, когато той да не е бил готов да завземе империята за един ден. Трябваше му единствено увереността за сигурност след победата.

— С каквато той не може да разполага — довърши вместо нея Дорс.

— С която ние се сдобихме в мига, в който научихме за доклада на доктор Селдън пред Десетилетната конференция. Аз незабавно прозрях, че именно това ни е нужно. Баща ми беше твърде стар, за да разбере толкова бързо неговото значение. Когато му го обясних обаче, той също го осъзна и прехвърли властта на своята дъщеря. Така че аз дължа сегашното си положение именно на теб, Хари, и пак на теб ще дължа още по-високото си положение в бъдеще.

— Отново ти казвам, че не е възможно… — започна Селдън, силно раздразнен.

— Няма значение какво е възможно и какво не! Важно е само онова, за което хората ще повярват, че може да бъде направено… или няма да повярват. На теб, Хари, те ще повярват. Ще повярват, когато им съобщиш психоисторическото си предвиждане, че Трантор е в състояние да се управлява сам, а провинциите да станат кралства, които заедно ще живеят в мир.

— При положение, че не съществува истинска психоистория — рече Селдън — не мога да направя подобно предвиждане. Това би означавало да се превърна в шарлатанин. Ако искаш, ти го кажи.

— Не, Хари. На мен те няма да ми повярват. Но на теб, великия математик… Защо не им направиш тази услуга?

— Така се случи — започна Селдън — че императорът също си мислеше да ме използва като източник на самоосъществяващи се предсказания. Аз отказах да го сторя заради него; мислиш ли, че ще го сторя заради теб?

Известно време Рашел мълча, а когато отново заговори, гласът й бе изгубил силната си възбуда и бе станал почти увещаващ.

— Хари — рече тя — помисли малко за разликата между Клеон и мен. Онова, което той е искал от теб, е било пропаганда с цел запазване на трона. Би било безсмислено да помагаш на трон, който не може да бъде запазен. Не знаеш ли, че Галактическата империя е в състояние на разложение, че тя не може да издържи още дълго? Самият Трантор бавно се плъзга към разруха поради все по-нарастващата тежест на администрирането на двадесет и пет милиона свята. Независимо какво ще сториш за Клеон, очаква ни разпадане и най-вероятно гражданска война.

— Вече съм чувал подобни доводи — студено кимна Селдън. — Възможно е дори да са верни, но какво от това?

— Ами, в такъв случай по-добре е империята да се разцепи на части без война. Помогни ми да завладея Трантор; помогни ми да установя стабилна власт над едно кралство, достатъчно малко, за да бъде управлявано ефикасно. И да дам свобода на всяко кътче от останалата част на Галактиката — да върви по собствения си път, в съответствие със своите си обичаи и култура. Чрез развитието на свободната търговия, туризма и комуникациите Галактиката ще стане отново едно действащо цяло и опасността да се разпадне катастрофичееки под сегашното силово управление, което едва я крепи, ще бъде отстранена. Амбициите ми наистина са умерени: един свят, а не милиони; мир, а не война; свобода, а не робство. Помисли и ми помогни!

— А защо Галактиката да вярва повече на мен, отколкото на теб? — попита Селдън. — Първо, не ме познават, и второ, кой от нашите командири на флотилии ще се впечатли ей тъй, просто от думата „психоистория“?

— Няма да ти повярват сега, само че аз не те моля да действаш веднага. Династията на Што е чакала хиляди години и може да почака още няколко хиляди дни. Съгласи се да ми сътрудничиш и аз ще направя името ти прочуто. Ще сторя тъй, че обещанието за психоисторията да достигне до всички светове. Когато му дойде времето и преценя, че е настъпил подходящият момент, ти ще изречеш своето предсказание, а ние ще нанесем нашия удар. Сетне, само за едно мигване на историята, Галактиката вече ще е започнала да съществува под Новия ред, който би я направил вечно стабилна и щастлива. Хайде, Хари, можеш ли да ми откажеш?