Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (89)

88

Сутринта на десетия ден от пребиваването им в Што прозвуча сигналът на входната врата и отвън се дочу пискливият глас на Рейч:

— Господин Селдън… война!

На математика му трябваше само миг, за да се отърси от съня, да се пробуди напълно и да изскочи от леглото. Когато разтвори вратата, вече леко трепереше (още в началото на престоя си тук бе установил, че штоанците предпочитат в къщите им да е доста хладно).

Рейч се втурна вътре, развълнуван и ококорен.

— Господин Селдън, хванали са Маникс, стария кмет. Хванали са…

— Кои са го хванали, момче?

— Имперците. През нощта самолетите им са накацали навсякъде. Хипервизията разправи всичко. Има един офицер-призрак в стаята на гу’жата. Тя рече да те оставя да спиш, но аз реших, че ще искаш да знаеш.

— И си напълно прав! — Забавил се само колкото да си наметне една хавлия, Селдън се втурна в стаята на Дорс. Тя бе напълно облечена и наблюдаваше образите на плочата пред поставения в нишата хипервизионен апарат.

Там зад някакво бюро седеше мъж с ясно очертаващо се изображение на космически кораб и слънце на лявата предница на туниката си. От двете му страни имаше двама въоръжени войници, също с добре познатата емблема. Офицерът зад бюрото говореше:

— …сега е под мирния контрол на Негово императорско величество. Кметът Маникс е в безопасност и отлично здраве и упражнява своята власт под ръководството на приятелските имперски войски. След малко той ще застане пред вас, за да призове към спокойствие всички штоанци и да помоли местните войници, които все още са въоръжени, да предадат оръжията си.

Последваха други новини от различни журналисти с неемоционални гласове, до един с имперски ленти на ръкавите. Новините бяха едни и същи: тази или онази част от штоанските сили за сигурност се е предала, след като дала проформа няколко изстрела, а понякога и без никаква съпротива. Този или онзи градски център бил окупиран — и следваха повтарящи се кадри на тълпи, които навъсено гледат маршируващите по улиците имперски части.

— Било е безупречно изпипано, Хари — каза Дорс. — Пълна изненада. Не е имало никаква възможност за отпор и съответно никаква що-годе значителна съпротива.

После, както беше обещано, се появи Маникс Четвърти. Той стоеше бодро изправен и край него не се виждаха никакви имперци, въпреки че Селдън бе почти сигурен, че току извън обхвата на камерата има достатъчно голям брой от тях.

Маникс беше стар, но силата му, макар и подкопана от годините, все още личеше. Очите му не гледаха в камерата и изговаряше думите, сякаш беше принуден да ги каже, но, както бе предварително заявено, посъветва гражданите да запазят спокойствие, да не оказват съпротива, да съхранят Што цял и читав и да сътрудничат на императора, който, всички се надяват, още дълго ще седи на трона.

— Нито дума за Рашел — констатира Селдън. — Все едно, че дъщеря му не съществува.

— Досега никой не е споменал за нея — добави Дорс. — Но не са казали и че е задържана, ето защо можем да приемем, че не е. Това място, което в края на краищата е нейната резиденция или една от резиденциите й, не е атакувано. Може би е успяла да се измъкне и да намери убежище в някой съседен сектор, макар да се съмнявам, че в близко бъдеще ще е в безопасност където и да било на Трантор.

— Може би не — обади се един глас — но поне за известно време ще съм в безопасност тук.

Рашел бе влязла незабелязано. Беше прилично облечена и привидно спокойна. Дори се усмихваше, макар усмивката й да бе насилена. По-скоро приличаше на зъбене.

За миг тримата я погледнаха изненадани и Селдън се зачуди дали някой от служителите й е с нея, или е била светкавично напусната в суматохата.

После Дорс заяви с явна хладина:

— Мадам кмете, виждам, че вашите надежди за преврат не са се осъществили. Очевидно са ви изпреварили.

— Не ме изпревариха, а ме предадоха. Някой е повлиял на моите офицери и противно на цялата досегашна история и на здравия разум те отказаха да се бият за една жена. И, нали са си предатели, допуснаха старият им господар да бъде заловен, така че да не може да окаже съпротива.

Тя се огледа за стол и седна.

— Сега империята трябва да продължи да се разкапва и умира, макар аз да бях готова да й предложа нов живот.

— Мисля — рече Дорс — че империята току-що избегна неопределено дълъг период от безполезни битки и унищожение. Утешете се с това, мадам кмете.

Рашел сякаш не я чу.

— Толкова години подготовка, провалени за една нощ… — Тя седеше съкрушена, победена и изглеждаше остаряла поне с двайсет години.

— Едва ли би могло да бъде направено за една нощ — възрази историчката. — За да се подкупят вашите офицери, ако наистина са били подкупени, е било нужно доста време.

— Демерцел, този ловък интригант… напълно ясно е, че съм го подценила. Как е успял, не знам — със заплахи ли, с подкупи, с лицемерни и привидно приемливи доводи… Той е майстор в изкуството на предателството — трябваше да го имам предвид.

След известна пауза Рашел продължи:

— Ако открито бе изпратил войски срещу нас, нямаше да имам никакви проблеми да ги унищожа. Но кой би си помислил, че Што ще бъде предаден, че е възможно една клетва за вярност да се отхвърли с такава лекота?

— Струва ми се, те са се заклели не на теб, а на твоя баща — намеси се Селдън с почти автоматична рационалност.

— Глупости — енергично възрази Рашел. — Когато баща ми ми прехвърли кметския пост, което беше негово законно право, той едновременно ми преотстъпи и всички клетви за вярност към него. За това има сума ти прецеденти. Вярно, обичаят изисква клетвата да бъде повторена и към новия управник, но това си е само една церемония, а не законно положение, и моите офицери го знаят, макар и в момента да са решили да го забравят. Използвали са за извинение пола ми, тъй като се тресат от страх пред имперското отмъщение, което никога не би дошло, ако бяха лоялни… или треперят от алчност за обещаните награди, дето естествено няма да получат, ако малко от малко познавам скъпия Демерцел.

Тя рязко се извърна към Селдън.

— Той иска теб, нали знаеш? Нападна ни заради теб.

Ученият се стресна.

— Защо заради мен?

— Не се прави на глупак! По същата причина, поради която те исках и аз — за да те използва като инструмент, разбира се. — Тя въздъхна. — Поне не съм напълно предадена. Все още могат да се намерят лоялни войници… Сержант!

Емър Телъс влезе с мека и предпазлива стъпка, която изглеждаше несъвместима с размерите му. Униформата му бе спретната, дългите руси мустаци — бойко завити.

— Мадам кмете — рече той, като изтрака с токове и застана мирно.

На външен вид си беше все същата половинка говеждо, както го бе определил Хари — човек, който сляпо следва заповедите и изобщо не обръща внимание на променената ситуация.

Рашел тъжно се усмихна на Рейч.

— Е, как си ти, мъничък? Исках да направя нещо от теб. Струва ми се, че сега вече няма да имам тази възможност.

— Здравейте, ’спожо… мадам — неловко издума момчето.

— А също и от вас, доктор Селдън — кимна тя — и отново също трябва да помоля за извинение. Не мога!

— Нямайте никакви угризения за мен, мадам.

— Само че имам. Не бива да позволя да попаднете в ръцете на Демерцел. Тази победа ще му дойде в повече, а поне това мога да предотвратя.

— Уверявам ви, мадам, че няма да работя за него по-добре, отколкото бих работил за вас.

— Не става дума за работа, а за използване. Сбогом, доктор Селдън… Сержант, убий го.

Телъс мигом извади бластера си и Дорс се хвърли напред с гръмък вик… ала ученият протегна ръка към нея, хвана я за лакътя и увисна отчаяно на него.

— Стой настрани, Дорс — изкрещя той — иначе ще те убие. На мен няма да ми стори нищо. Рейч, ти също. Стой назад. Не мърдай!

После се обърна към сержанта.

— Вие се колебаете, сержант, понеже знаете, че не бива да стреляте. Преди десет дни аз можех да ви убия, но не го направих. И тогава ми дадохте честната си дума, че ще ме защищавате…

— Сержант, какво чакаш? — сопна се Рашел. — Заповядах да го убиеш.

Селдън не каза нищо повече. Стоеше изправен, докато едрият мъж с опулени очи здраво държеше бластера си насочен към главата му.

— Имаш заповед! — изпищя Рашел.

— Имам думата ви — кротко напомни Селдън.

Телъс промълви със задавен глас:

— И тъй, и инак — все опозорен… — Ръката му се отпусна и бластерът иззвънтя на пода.

— Значи и ти ме предаде! — викна кметицата.

Преди математикът да помръдне или Дорс да се отскубне от хвата му, Рашел сграбчи бластера, насочи го към сержанта и натисна контакта.

Селдън никога не бе виждал как някой загива от бластер. Може би подведен от името на оръжието^[1] очакваше оглушителен шум, експлозия на плът и кръв. Штоанското оръжие обаче не направи нищо подобно. Той дори не можа да разбере какво разкъсване е причинило на органите в гръдния кош на сержанта, но без да измени изражението си, без да мигне от болка, мъжът рухна и падна — несъмнено и безнадеждно мъртъв.

А Рашел насочи бластера към Селдън с твърдост, която не оставяше каквато и да било надежда, че следващата секунда той ще е още жив.

Този път обаче в момента, в който сержантът падаше, Рейч се включи в действието. Като изтърча между Селдън и Рашел, той заразмахва ръце.

— ’Сподарке, ’сподарке! Не стреляй!

За миг кметицата като че се обърка.

— Махай се от пътя ми, Рейч. Не искам да те нараня.

На Дорс й стигаше и този момент на колебание. Тя се втурна яростно към Рашел и плонжира с главата напред. Штоанката падна с вик и бластерът за втори път изтрополи на земята.

Рейч го докопа.

С дълбок и потреперващ глас Селдън рече:

— Момче, дай това на мен.

Хлапето обаче се дръпна назад.

— Нал’ няма да я утрепеш, ’сподин Селдън? Тя беше добра с моя милост…

— Никого няма да трепя, Рейч — успокои го Селдън. — Тя уби сержанта и щеше да стори същото и с мен, но не стреля, за да не те нарани, така че заради това ще я оставим да живее.

Ученият се просна на стола, провесил ръката си с пистолета, докато Дорс вадеше невронния камшик от другия кобур на мъртвия сержант.

Прозвуча нов глас:

— Сега аз ще се погрижа за нея, Селдън.

Споменатият вдигна поглед и с внезапно избликнала радост възкликна:

— Чувек! Най-накрая!

— Съжалявам, че ми отне толкова време… Имах да върша много неща. Как си, доктор Венабили? Доколкото разбирам, това е дъщерята на Маникс — Рашел. Само че кое е момчето?

— Рейч, един наш млад приятел от Дал — обясни Селдън.

Влязоха войници и след едно леко махване с ръка от страна на Чувек почтително вдигнаха кметицата.

Дорс, освободена от внимателното наблюдаване на другата жена, отупа дрехите си с ръце и приглади блузата си. Математикът изведнъж се усети, че все още е с хавлията.

Рашел с презрение се отскубна от ръцете на войниците, посочи Чувек и попита:

— Кой е този?

— Това е Четър Чувек, мой приятел и защитник на тази планета — отговори Селдън.

— Твой защитник? — Рашел се изсмя високо. — Глупак! Идиот! Този човек е Демерцел и ако погледнеш Венабили, по лицето й ще разбереш, че тя идеално го съзнава. През цялото време си бил много по-приклещен, отколкото при мен!