Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (44)

43

— Аз, Сестро — започна той — идвам от свят, който е разположен на открито, както са всички други светове освен Трантор. Дъждът вали или не вали, реките църцорят или преливат от бреговете си, температурата е висока или ниска. Това означава, че посевите може да са добри, а може и да са слаби. Тук обаче околната среда е изцяло под контрол. Реколтата няма друг избор, освен да е изобилна. Колко щастлив е Микоген!

Зачака. Възможните реакции бяха няколко и начинът му на действие щеше да се определи от това какъв отговор би получил.

Сега Дъждокапка Четиридесет и трета вече беседваше съвсем свободно и изглежда нямаше никакви задръжки, свързани с пола му, така че дългата обиколка определено бе изиграла ролята си.

— Не е чак толкова лесно да се контролира околната среда — каза тя. — Понякога се появяват вирусни инфекции, а от време на време има неочаквани и нежелани мутации. Случва се дори цели огромни партиди да се спаружат или да изгубят качествата си.

— Ти ме изумяваш. И какво става тогава?

— Обикновено няма друг изход освен да се унищожат развалените партиди, та дори и тези, за които само се подозира, че може да се развалят. Таблите и ваните трябва изцяло да се стерилизират; понякога даже напълно ги изхвърляме от употреба.

— Значи нещата опират до хирургически действия — отбеляза той. — Изрязвате заболялата тъкан.

— Да.

— А какво правите, за да попречите да се случат подобни неща?

— Какво можем да правим? Непрекъснато проверяваме за всякакви мутации и вируси, както и за евентуално случайно заразяване или изменение на околната среда. Рядкост е да забележим нещо не както трябва, но ако го открием, предприемаме драстични действия. Затова лошите реколти са много редки, а дори и те се отразяват само тук-там, на отделни участъци. През най-лошата година, която някога сме имали, добивът е бил само двадесет процента под средния — макар това да се е оказало достатъчно, за да ни създаде трудности. Проблемът е, че дори и най-грижливото прогнозиране и хитроумно проектираните компютърни програми не могат винаги да предскажат онова, което е непредсказуемо по самата си същност.

(Селдън усети как по тялото му премина неволна тръпка. Звучеше тъй, сякаш говори за психоисторията — ала Сестрата говореше само за микрофермерската продукция на една малка част от човечеството; докато той самият се опитваше да обхване цялата могъща Галактическа империя във всяка една от многобройните й дейности.)

Естествено почувства се обезсърчен и понечи да възрази:

— Сигурно не всичко е непредсказуемо. Има сили, които ни напътстват и се грижат за нас.

Тя сякаш се вцепени. После изцяло се обърна към него — може би за да го разгадае, да го изследва очи в очи с пронизващ поглед, с удивление.

Но всичко, което рече, бе:

— Какво каза?

Селдън се почувства неловко.

— Струва ми се, че като говорим за вируси и мутации, имам предвид естественото, явленията, които се подчиняват на природните закони. Но нали това оставя настрани свръхестественото? Отхвърля онова, дето не се подчинява на тези закони и поради това може да ги контролира.

Сестрата продължаваше да го изпива с поглед, сякаш той внезапно бе заговорил на някакъв далечен, непознат диалект. И отново промълви, този път полушепнешком:

— Какво?

Трябваше да продължи, запъвайки на непривичните думи, които донякъде го разстройваха:

— Вие сигурно се обръщате към някоя велика същност, към някакъв велик дух, някой… не знам как да го нарека!

С глас, който си оставаше тих, макар и да бе преминал в по-високите регистри, тя заяви:

— Така си и мислех. Мислех си, че точно това имаш предвид, но не можех да повярвам. Ти ни обвиняваш, че имаме религия. Защо не рече тъй? Защо не използваш думата?

Зачака да получи отговор и Селдън, леко засрамен от атаката, отвърна:

— Защото това не е дума, която аз използвам. Предпочитам „свръхнатурализъм“.

— Наричай я както си щеш! Това си е религия, а ние нямаме такава. Религията е за туземците, за гъмжащата паплач…

Спря, за да преглътне, сякаш едва не се бе задавила, и сега вече отново се владееше. Бавно и някак си приглушено добави:

— Ние не сме религиозни хора. Нашето царство е от тази Галактика и винаги е било в нея. Ако ти имаш религия…

Математикът се почувства в капан. Не бе разчитал на подобен обрат. Вдигна примирително ръка.

— Не истинска. Аз съм математик и моето царство е също от тази Галактика. Само поради непреклонността на обичаите ви си помислих, че вашето царство…

— Хич не си го мисли, туземецо! Ако обичаите ни са непреклонни, то е защото сме милиони, заобиколени от милиарди милиони. По един милиард от вас за всекиго от нас. Трябва някак си да се бележим така, че ние, скъпоценните неколцина, да не се загубим сред вашите рояци и орди. Трябва да се отличаваме по липсата на коса, по дрехите, по своето поведение, по начина ни на живот… Трябва да знаем кои сме и да сме сигурни, че вие, туземците, също знаете кои сте. Трудим се във фермите си, за да бъдем ценни във вашите очи и по този начин да сме сигурни, че ще ни оставите на мира. Това е всичко, което искаме от вас — да ни оставите на мира.

— Нямам никакво намерение да ти навредя, Сестро, нито пък да сторя зло на който и да било от твоите хора! Търся единствено знанието — тук, както и навсякъде другаде.

— Затова ли ни обиждаш, като разпитваш за нашата религия, сякаш някога сме призовавали тайнствен и невеществен дух да свърши вместо нас онова, което сами не можем да направим?

— Има много хора, много светове, които под една или друга форма вярват в свръхнатурализма или, ако думата ти харесва повече, в религията. Можем да не се съгласяваме с тях за едно или друго, но е не по-малко вероятно да не сме прави в своето неверие, отколкото те да грешат поради своята вяра. Във всеки случай в подобни вярвания няма нищо срамно и моите въпроси не бяха замислени като оскърбления.

Тя обаче явно не се помиряваше толкова лесно.

— Религия! — натърти ядно. — Нямаме никаква нужда от нея.

Настроението на Селдън, което по време на този разговор затъваше все по-надолу, стигна дъното. Цялата идея, цялата експедиция с Дъждокапка Четиридесет и трета се бе оказала залудо.

Само че микогенката не спря дотук.

— Ние имаме нещо по-добро. Имаме история.

И настроението на учения мигом се оправи дотолкова, че той дори се усмихна.