Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

42

Прекара неспокойна нощ. Като за начало, Дорс обяви, че ще го придружи по време на обиколката, и той енергично възрази.

— Всичко, което целя — обясни й — е да я накарам да говори свободно, да я сблъскам с непозната обстановка — насаме с мъж, та бил той и туземец. След като веднъж е пренебрегнала обичаите, ще й бъде по-лесно да ги наруши и в по-голяма степен. Докато, ако сме заедно, отново ще иска да говори на теб и за мен ще останат само трохите.

— Ами ако в мое отсъствие ти се случи нещо лошо, както стана на Горната страна?

— Какво да ми се случи? Моля те! Искаш ли да ми помогнеш, стой настрани. В противен случай вече нищо няма да правя заедно с теб. Не се шегувам, Дорс. За мен това е страшно важно. Колкото и да те харесвам, не бих искал да ми се пречкаш… за него.

Тя се съгласи с огромно нежелание.

— Тогава поне обещай, че ще се държиш добре с нея!

— Мен ли трябва да пазиш или Дъждокапка? — ухили се Селдън. — Уверявам те, че не съм се отнесъл сурово с микогенката просто за удоволствие, нито пък че в бъдеще ще го направя.

Мисълта за това скарване с Дорс — всъщност първото им скарване — го държа буден през по-голямата част от нощта; както и упорито човъркащото подозрение, че двете Сестри може да не пристигнат сутринта въпреки обещанието на Дъждокапка Четиридесет и трета.

Те обаче дойдоха малко след като приключи с оскъдната си закуска (беше решил да не надебелява заради лакомията си) и тъкмо навличаше фустата, която му пасна отлично и на чийто пояс отдели специално внимание.

Все още с намек за ледени късчета в гласа си Дъждокапка Четиридесет и трета каза:

— Ако си готов, туземецо Селдън, моята сестра ще остане с туземката Венабили — гласът й вече не беше нито чуруликащ, нито хрипкав. Явно през нощта и тя бе положила усилия, упражнявайки се как да разговаря с човек, който е мъж, но не е Брат.

Селдън се запита дали също като него почти не беше спала и отвърна:

— Напълно съм готов.

Половин час по-късно Дъждокапка Четиридесет и трета и Хари Селдън вече се спускаха равнище след равнище. Въпреки че часовникът показваше дневно време, осветлението бе сумрачно и по-мъждиво, отколкото където и да било другаде на Трантор.

Нямаше никаква очевидна причина за това. Изкуственото дневно осветление, което бавно напредваше по транторската сфера, положително вече би трябвало да достигне и до сектор Микоген. Сигурно придържайки се към някакъв примитивен навик, самите микогенци искаха то да е такова. Във всеки случай очите на Селдън неприятно бавно се пригаждаха към позатъмнените околности.

Опитваше се спокойно да гледа минувачите, независимо дали те са Братя или Сестри. Предполагаше, че сигурно вземат него и Дъждокапка Четиридесет и трета за Брат и неговата жена, и че няма да им обърнат особено внимание, стига той да не направи нещо, с което да го привлече.

За беля изглеждаше, че Дъждокапка Четиридесет и трета иска да бъде забелязана. Тя говореше немногословно и на нисък глас, излизащ от почти плътно стиснатите й устни. Ясно бе, че компанията на един мъж, който не би трябвало да е с нея, макар и никой друг да не знаеше този факт, подронва самоувереността й. Селдън бе съвсем сигурен, че ако я помоли да се отпусне, ще я накара да се почувства още по-неловко.

Сега не слизаха с асансьор, а с движещи се платформи, оформени като стълби, и винаги по две — едната отиваше нагоре, а другата се спускаше. Дъждокапка Четиридесет и трета ги наричаше „ескалатори“. Не бе уверен, че добре е схванал думата, тъй като никога по-рано не я бе чувал.

Щом се спуснаха на по-ниските равнища, почувства, че и собственото му психическо напрежение нараства.

Повечето светове притежаваха микроферми и произвеждаха свои собствени микропродукти. На Хеликон Селдън от време на време бе купувал подправки от микрофермите и винаги бе подушвал една и съща миризма, по-точно неприятна воня, от която стомахът му се обръщаше.

Хората, дето работеха там, изглежда не я забелязваха и дори мнозина от посетителите отначало сбърчваха носове, а сетне привикваха. Той обаче винаги си оставаше особено чувствителен към миризмата. Явно очакваше и сега да бъде тормозен от нея. Опита да се успокои с мисълта, че доблестно жертва своето удобство заради необходимостта да се сдобие с информация, но това не попречи на стомаха му да се свие на топка от очакването.

След като загуби бройката на равнищата, които бяха отминали, а въздухът все още изглеждаше съвсем свеж, той попита:

— Кога ще стигнем до микрофермите?

— Вече сме тук.

Ученият дълбоко си пое дъх.

— Не ми мирише… така.

— Да мирише? Какво искаш да кажеш? — Дъждокапка Четиридесет и трета очевидно се обиди достатъчно, за да заговори високо.

— Доколкото имам някакъв опит, те винаги издават особена миризма на гнилоч. Нали разбираш, от тора, от който обикновено се нуждаят бактериите, маята, гъбичките и сапрофитите…

— Доколкото имаш някакъв опит? — гласът на микогенката отново се понижи. — Къде е било това?

— На моя роден свят.

Сестрата изкриви лице от отвращение.

— И твоите хора се въргалят в гъбел[1]?

Селдън никога преди не бе чувал тази дума, но по погледа и интонацията подразбра какво означава.

— Виж — поясни той — храната не мирише така, когато стане готова за консумация…

— Нашите храни не миришат така никога — прекъсна го Дъждокапка Четиридесет и трета. — Биотехниците ни са разработили идеални щамове. Водораслите растат в най-чиста светлина и внимателно балансирани електролитни разтвори. Сапрофитите виреят върху великолепно комбинирали органични вещества. Формулите и рецептите обаче са нещо, което туземците никога няма да научат. Ето, пристигнахме. Души каквото си щеш! Бас държа, че няма да откриеш нищо отблъскващо. Това е причината нашата храна да се търси в цялата Галактика и дори императорът, както се говори, да не яде друго, макар че ако питаш мен, това е прекалено хубава храна за един туземец, па ако ще и да нарича себе си император!

Изрече последните думи с такъв яд, че изглеждаха като пряко насочени срещу Селдън. После, сякаш боейки се, че може все пак да не го е забелязал, добави:

— Или пък ако нарича себе си почетен гост…

Влязоха в един тесен коридор, от двете страни на който имаше големи вани от дебело стъкло с мътна зеленикава вода, пълна със завихрени, бързорастящи водорасли, които се движеха, подтиквани от силата на газовите мехурчета, преминаващи покрай тях. Селдън реши, че вероятно мехурчетата са богати на въглероден двуокис.

Щедра розова светлина струеше върху ваните, светлина, много по-ярка от онази в коридорите. Той почти несъзнателно отбеляза това.

— Разбира се — сопна се микогенката. — Тези водорасли работят най-добре в червения край на спектъра.

— Предполагам — добави Селдън — че всичко е автоматизирано?

Тя сви устни и не отговори.

— Не виждам наоколо да се тълпят Братя и Сестри — настоя математикът.

— Въпреки това има работа за вършене и те я вършат, макар и да не ги виждаш. Подробностите не са за теб. Не си губи времето да питаш.

— А ти не ми се гневи. Не очаквам да изкопча никакви държавни тайни. Хайде, скъпа. — (Думата просто му се изплъзна.)

Бързо я прихвана за рамото, тъй като Сестрата бе готова да отпраши нанякъде. Остана като закована на място, но Селдън долови как леко потреперва и махна дланта си.

— Просто изглежда така, сякаш е автоматизирано — добави помирително той.

— От това, което изглежда, можеш да правиш каквито си искаш изводи. Въпреки всичко тук има място за човешкия ум и човешката преценка. На всеки Брат и Сестра им се случва за известно време да работят в микрофермите. Някои си го избират за професия.

Сега говореше по-свободно, но за свое учудване забеляза, че лявата й ръка скришом се промъква към дясното рамо и леко потрива мястото, където я бе докоснал… все едно, че я беше ужилило някакво насекомо.

— Фермите се точат на километри — каза тя — но ако свием насам, можеш да видиш част от гъбичната секция.

Тръгнаха напред. Селдън веднага отчете колко чисто е всичко наоколо. Стъклата блестяха. Облицованият с керамични плочки под изглеждаше влажен, макар че когато издебна момента да се наведе и го докосне, се оказа, че не е. Не беше и хлъзгав — освен ако сандалите му (от които големите пръсти на краката стърчаха според микогенската мода) бяха с неплъзгащи се подметки.

Дъждокапка Четиридесет и трета, разбира се, имаше право. Тук-там се мяркаше по някой Брат или Сестра, които работеха мълчаливо, като се взираха в циферблатите, донагласяха параметрите, а понякога се занимаваха и с нещо тъй неквалифицирано като да забърсват праха от оборудването — но винаги изцяло погълнати от онова, което вършеха.

Ученият внимаваше да не попита какво правят, тъй като не искаше да обиди Сестрата, ако се окажеше, че не знае, нито пък да я разгневи, като я принуди да му напомни, че има неща, които той самият не трябва да узнава.

Минаха през една летяща врата и изведнъж долови съвсем лек намек за известна му миризма. Погледна към Дъждокапка Четиридесет и трета, но тя изглежда не я усети, пък и той самият скоро привикна към нея.

Внезапно светлината се промени. Розовият нюанс изчезна, намаля и яркостта. Всичко изглеждаше като в здрач с изключение на местата, където бе оборудването, а там непременно имаше по някой Брат или Сестра. Някои носеха на челата си светещи ленти, блестящи като перли, и във всички посоки Селдън можеше да види малки, блуждаещи насам-натам искрици.

Докато вървяха, той хвърли бърз поглед към профила на водачката си — единственото, по което сега можеше да си прави някакви изводи. По всяко друго време едва ли би се абстрахирал от издутата й лиса глава, лишените от мигли и вежди очи и безцветното й лице. Те сякаш потискаха нейната индивидуалност, правейки я почти невидима. Тук обаче можеше да различи нещо съвсем ново в профила й. Нос, брадичка, пълни устни, правилни черти… Приглушената светлина някак си заглаждаше и смекчаваше голямата плешивина отгоре.

„Ако си пусне коса и я оформи добре — изненадано си помисли Селдън — би могла да е много красива.“

Но след миг се досети, че тя не може да си пусне коса.

Щеше да си остане плешива цял живот.

Защо? Защо е трябвало да й причиняват това? Слънцар бе казал, че се прави с цел всеки микогенец цял живот да не забравя, че е такъв. Нима то бе толкоз важно, та проклятието на обезкосмяването трябваше да се приема като символ или белег за идентичност?

А после, тъй като бе готов да защищава в ума си аргументите и на двете страни, помисли: навикът е втора природа. Ако си свикнал с лисата си глава, би ти прилошало от едната мисъл, че по нея може да израсне коса. Самият той всяка сутрин бръснеше брадата си, отстранявайки всъщност своята фасциална коса, тъй като се чувстваше неуютно и от най-малкото неизбръснато местенце, и въпреки това не възприемаше лицето си като плешиво, нито пък, в какъвто и да било смисъл, за неестествено. Разбира се, винаги когато пожелаеше, би могъл да остави фасциалната си коса да израсне… само че кой знае защо не пожелаваше.

Знаеше, че има светове, на които мъжете не се бръснат; на някои те дори не подрязваха или не оформяха брадата си, а я оставяха да расте на воля. Какво ли биха казали, ако можеха да видят неговото плешиво лице, обезкосмените му бузи, устни и брадичка?

А междувременно продължаваше да върви редом с Дъждокапка Четиридесет и трета — като че ли по безкрайно дълъг маршрут — и тя току го напътваше, хващайки го за лакътя. Струваше му се, че Сестрата постепенно свиква с това, тъй като не отдръпваше бързо ръката си, а понякога я задържаше почти цяла минута.

— Ето! Ела насам! — внезапно възкликна тя.

— Какво е това? — попита Селдън.

Спряха пред малка табла, пълна с топчета, всяко около два сантиметра в диаметър. Един Брат, който явно се грижеше за района и току-що бе оставил там таблата, вдигна въпросително очи.

Дъждокапка Четиридесет и трета тихо каза на спътника си:

— Помоли да ти даде няколко.

Ученият си спомни, че не би могла да заговори един Брат, докато той не стори това, и неуверено помоли:

— Б-братко, може ли да си вземем няколко?

— Вземи си цяла шепа, Братко! — сърдечно отвърна другият.

Селдън взе едно топче и когато го подаде на Дъждокапка Четиридесет и трета, забеляза, че тя вече е приела поканата за своя сметка и е заграбила две пълни шепи.

На пипане топчето беше гладко — като гланцирано. Щом се отдалечиха от ваната и обслужващия я Брат, математикът попита:

— Тези неща за ядене ли са? — след което предпазливо поднесе топчето към носа си.

— Не миришат — сопна му се Сестрата.

— Какво представляват?

— Апетитки. Сурови апетитки. За външния пазар ги ароматизираме по различни начини, но тук, на Микоген, ги ядем само натурални.

Тя пъхна едно топче в устата си и рече:

— Никога не ми стигат.

Селдън предпазливо сложи топчето в своята и усети как то бързо се разтвори и изчезна. За миг устата му се изпълни с течност, която се плъзна сякаш по собствена воля в гърлото.

За миг той застина изумен. Беше леко сладка и, ако е там въпросът, след нея оставаше още по-слаб горчив вкус, но основното усещане му се изплъзна.

— Мога ли да получа още едно? — попита заинтригувано.

— Вземи си половин дузина — протегна му шепата си Дъждокапка. — Няма две със съвсем еднакъв вкус и практически не съдържат калории. Само наслада.

Права беше. Той се опита да задържи вкуса на апетитката в устата си; внимателно да я лизне; да отхапе късче. И най-лекото близваме обаче я унищожаваше. Когато отхапеше парченце, останалата част изчезваше. И всеки вкус бе неопределим и не съвсем същият като предишния.

— Единствената беля е — с щастливо лице съобщи Дъждокапка — че от време на време намираш някоя много необикновена и никога повече не я забравяш, само че и никога вече не успяваш да я вкусиш повторно. Когато бях на девет години, веднъж опитах една… — вълнението внезапно изчезна от лицето й и тя продължи: — Впрочем това е хубаво нещо. Учи те на преходността на светските дела.

„Време е“, помисли си Селдън. Достатъчно дълго бяха бродили безцелно насам-натам. Тя се бе поотпуснала и вече му говореше. Сега разговорът трябваше да стигне до целта си. Сега!

Бележки

[1] За да получи непознат за Селдън термин, Азимов използва gabelle — средноанглийска заемка от френски. Така във франция отпреди Революцията е бил наричан отмененият през 1790 г. данък върху солта. — Бел.пр.