Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

XIV. БИЛИБОТЪН

ДАЛ — Колкото и да е странно, най-известната част на този сектор е Билиботън — едно почти легендарно място, за което се носят безброй истории. Всъщност днес съществува цял дял от литературата, в който героите и авантюристите (както и жертвите) трябва се осмелят да се изправят срещу опасностите, съпровождащи прекосяването на Билиботън. С течение на времето тези истории са станали толкова преувеличени, че в сравнение с тях добре познатият и, както се предполага, автентичен разказ за едно подобно прекосяване — това на Хари Селдън и Дорс Венабили — е започнал да ни се струва фантастично елементарен…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ „ГАЛАКТИКА“

65

Когато Хари Селдън и Дорс Венабили останаха сами, историчката замислено попита:

— Наистина ли смяташ да видиш тая… майка?

— Обмислям го, Дорс.

— Странен човек си. Като че ли непрекъснато се хвърляш от лошо към по-лошо. Когато беше в Стрилинг, се качи на Горната страна — на пръв поглед безобидна работа — със съвсем разумна цел. Сетне в Микоген нахълта в Гнездото на старейшините — а това бе далеч по-опасно — с определено по-глупава цел. И ето че сега, в Дал, искаш да идеш на онуй място, за което тоя младеж мисли, че си е чисто самоубийство, заради нещо съвършено безсмислено.

— Интересува ме това позоваване на Земята и трябва да разбера какво се крие зад него.

Дорс въздъхна.

— Явно е легенда, на всичко отгоре — безинтересна. Съвсем рутинен случай. На различните планети имената са различни, но съдържанието не е. Винаги все същата приказка за някакъв първоначален свят и златния му век. Хората, които живеят в едно сложно и коварно време, бленуват за предполагаемо простото и добродетелно минало. По един или друг начин това важи за всички общества, тъй като човек си въобразява, че неговото собствено е прекалено енигматично, независимо колко елементарно може да е то в действителност. Това си отбележи за своята психоистория.

— Така или иначе, трябва да имам предвид възможността единственият свят да е съществувал някога. Аврора, Земя — името няма значение. Всъщност…

Той млъкна и след известно време Дорс го подкани:

— Е?

Селдън поклати глава.

— Спомняш ли си оная случка за ръката върху бедрото, която ми разправи на Микоген? Тъкмо бях взел книгата от Дъждокапка Четиридесет и трета… Е, наскоро една вечер, когато разговаряхме с Тайсалвърови, ми дойде наум. Казах нещо, което за миг ми напомни…

— Напомни ти за какво?

— Не се сещам. Влезе ми в главата и пак щукна навън, но някак си всеки път, колчем се замисля за тая работа с единствения свят, ми се струва, че аха-аха и ще докосна Космоса с пръсти. Само дето после го изпускам.

Дорс изненадано го изгледа.

— Въобще не ми е ясно за какво става дума. Историята за ръката на бедрото няма нищо общо нито със Земята, нито с Аврора.

— Знам, само че това… това хрумване, дето витае нейде на границата на ума ми, изглежда е свързано по някакъв начин с единствения свят и аз имам усещането, че на всяка цена трябва да науча повече за него. Както и за роботите.

— За роботите? Предполагах, че Гнездото на старейшините е сложило край на тая идея.

— Ни най-малко. Все си мисля за тях — математикът продължително се вторачи в лицето й, а сетне рече: — Само че не съм сигурен.

— В какво не си сигурен, Хари?

Той обаче поклати глава и не обели нито дума повече.

Дорс се намръщи и пак подхвана:

— Слушай, нека ти обясня нещо. В трезвомислещата наука история — и повярвай, добре зная за какво говоря — никъде не се споменава единственият първоначален свят. Признавам, че това е разпространено вярване. Нямам предвид популярност само между неуките следовници на фолклора от типа на микогенците или далянските топляци, а че според някои сериозни биолози действително трябва да е съществувал един-единствен първоначален свят. Разсъжденията им обаче излизат извън областта, в която аз лично притежавам някакви знания. Освен тях има и по-мистично настроени историци, които са склонни да предлагат разни хипотези на тая тема. Доколкото разбирам, сред интелектуалците от класата с много свободно време[1] подобни спекулации сега са на мода. И все пак академичната историческа наука не знае нищо за това.

— Ето още една причина да се отиде оттатък трезвата и академична историческа наука! Всичко, което искам, е някакво… лостче, способно да задвижи психоисторията, и хич не ме е еня що за лостче ще бъде: дали ще е математически трик, исторически парадокс или пък нещо съвършено въображаемо. Ако младежът, с когото току-що говорихме, имаше поне малко от необходимото образование, щях него да пусна по следите на тоя проблем. В начина му на мислене личеше забележителна изобретателност и оригиналност…

— Значи наистина смяташ да му помогнеш? — прекъсна го Дорс.

— Разбира се. Незабавно щом се окажа в състояние да го сторя.

— Само че налага ли се да даваш обещания, за които не знаеш дали ще можеш да спазиш?

— Това точно искам да го спазя. Ако си толкоз непреклонна спрямо неизпълнимите обещания, спомни си как Чувек втълпи на Слънцар Четиринадесети, че ще използвам психоисторията, за да върна на микогенците техния свят. Шансът за това е направо нулев. Дори и да разработя такава наука, никой не знае дали тя ще може да бъде използвана за толкова тясна и специфична цел. Ето ти пример да обещаеш нещо, което не можеш да изпълниш.

Дорс обаче се поразгорещи:

— Не забравяй, че Четър Чувек се опитваше да ни спаси живота, както и да попречи да попаднем в ръцете на Демерцел. Пък и аз мисля, че той наистина би желал да помогне на микогенците.

— А аз наистина бих желал да помогна на Юго Амарил, което при това е далеч по-вероятно. Така че ако оправдаваш второто обещание, недей да критикуваш първото. И още нещо, Дорс — очите му гневно заблестяха — наистина бих желал да открия майка Рита и съм готов да тръгна сам.

— Никога! — отсече историчката. — Ако ти тръгнеш, тръгвам и аз.

Бележки

[1] Азимов се позовава на вдигналата голям шум по онова време книга на Торнстийн Веблен „Theory of the Leisure Class“. — Бел.пр.