Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (11)

10

На станцията Селдън се опита да не събужда подозрения и установи, че това съвсем не е лесно. Да изглежда преднамерено нехаен, да се озърта крадешком, да извръща лице от всички минаващи, да се вторачва прекалено съсредоточено в някое от возилата бяха все начини да привлече вниманието върху себе си. Подходящото държание бе просто да придобие невинен нормален вид.

Но какво означаваше нормален вид? Той се чувстваше неудобно в дрехите си. Липсваха джобове, така че нямаше къде да пъхне ръце. Двете торбички, които се люшкаха от двете страни на пояса му, го дразнеха, удряйки се в него винаги щом помръднеше, така че непрекъснато бе нащрек дали някой не го подбутва.

Опита да се заглежда по минаващите жени. Те нямаха по дрехите си торбички или поне нищо не им се люшкаше, но пък носеха различни предмети, прилични на малки кутии, като от време на време ги прикачваха на единия или другия си хълбок с някакво устройство, което не можеше да различи. Реши, че вероятно е нещо псевдомагнитно. Със съжаление забеляза, че дрехите им не разкриват кой знае колко и никоя не носи каквото и да било подобие на деколте, макар някои облекла, изглежда, бяха изработени така, че да подчертаят бедрата.

Междувременно Чувек, станал изведнъж много делови, бе представил нужните документи и се връщаше със свръхпроводяща керамична плочка, която щеше да задейства отреденото им такси.

— Влизай, приятелю — подкани го той, като посочи към едно малко двуместно возило.

— Наложи ли се да впишеш името си? — попита Селдън.

— Разбира се, че не. Тук ме знаят и не държат на формалностите.

— Какво ли мислят, че правиш?

— Не ме попитаха, а и аз не им дадох никаква информация. — Той пъхна плочката и Селдън долови слаба вибрация, тъй като таксито оживя.

— Отправяме се към D-7 — започна Чувек, колкото да каже нещо.

Селдън не знаеше какво е D-7, но предположи, че става дума за някакво трасе.

Таксито си проби път, провирайки се и заобикаляйки другите автомобили, и щом накрая попадна на една гладка, леко издигаща се рампа, набра скорост. Сетне се издигна нагоре с лек тласък.

Ученият, който бе автоматично привързан с предпазна мрежа, усети, че нещо го натиска в седалката, а сетне го хвърля напред към мрежата.

— Това не приличаше на антигравитация — констатира той.

— И не беше — потвърди Чувек. — Това си е малка реактивна тяга. Точно колкото да ни вдигне до тунелите.

Пред тях се появи нещо като отвесна канара, изпъстрена с отвори на пещери също като дъска за игра на дама. Чувек изманеврира към отвора, означен като D-7, избягвайки останалите таксита, които се отправяха към другите тунели.

— Лесно можеше да се блъснеш — констатира Селдън, след като се прокашля.

— И вероятно щях да го сторя, ако всичко зависеше от моите сетива и реакции, само че таксито е електронизирано и компютърът може да ми отнеме управлението, без дори да го усетя. Същото важи и за другите возила. Ето ни в дупката!

Те се плъзнаха в D-7, все едно че бяха засмукани навътре, а ярката светлина на открития площад отвън омекна, пожълтя и стана по-топла.

Чувек остави управлението на умната машина и се облегна назад. Пое си дълбоко дъх и рече:

— Е, единия етап го минахме успешно. Можеха и да ни спрат на станцията. Тук сме в относителна безопасност.

Пътуването протичаше гладко и стените на тунела бързо се плъзгаха назад. Почти не се чуваше шум, само постоянно кадифено бръмчене, докато колата продължа-ваше да се носи по пътя си.

— Колко бързо се движим? — запита Селдън.

Чувек хвърли поглед към контролния панел.

— Триста и петдесет километра в час.

— Магнитна тяга?

— Да. Сигурно имате нещо подобно и на Хеликон.

— Само на едно трасе. Аз обаче никога не съм бил на него, макар да съм искал да го сторя. Не предполагах, че ще изглежда така.

— Сто на сто в действителност не изглежда точно така. Из Трантор има много хиляди километри от тези тунели, които правят подземната му част да прилича на пчелна пита, и доста голям брой, дето се вият под по-плитките части на океана. Това е основният начин за пътуване на дълги разстояния.

— Колко време ще ни отнеме?

— За да стигнем до непосредствената си цел ли? Малко над пет часа.

— Пет часа! — ужаси се Селдън.

— Не се притеснявай. Горе-долу на всеки двадесет минути минаваме покрай зони за отдих, където можем да спрем, да излезем от тунела, да изпънем крака, да хапнем, да се облекчим, ако се налага… Разбира се, бих предпочел да го направим толкова малко пъти, колкото е възможно.

Известно време продължиха мълчаливо, а сетне ученият видимо се стресна, когато от дясната им страна проблясна ярка светлина и му се стори, че различава още две таксита.

— Това беше зона за отдих — обясни Чувек в отговор на незададения въпрос.

— Наистина ли ще съм в безопасност на онова място, където ще ме закараш? — заинтересува се Селдън.

— В пълна безопасност, що се отнася до явни действия на имперските сили. Разбира се, стигне ли се до някой отделен изпълнител — шпионин, агент, наемен убиец, човек трябва да бъде внимателен. Аз ще ти осигуря телохранител.

Математикът явно се смути.

— Наемен убиец? Сериозно ли говориш? Наистина ли ще поискат да ме убият?

— Сигурен съм, че Демерцел няма да го направи — каза Чувек. — Подозирам, че той по-скоро ще поиска да те използва, отколкото да те убие. Само че могат да се намерят и други врагове или да се получи някое злощастно стечение на обстоятелствата. Не можеш да минеш през живота като сомнамбул.

Селдън тръсна глава и изви лице встрани. Като си помисли, че само преди четиридесет и осем часа все още беше незначителен, на практика никому неизвестен математик от Външните светове, чиято единствена грижа бе да прекара в зяпане оставащото му на Трантор време… Сега вече бе окончателно затънал — имперските сили го търсеха като престъпник. Невероятният обрат го стисна за гърлото и той потрепери.

— А ти — ти какво ще правиш оттук нататък?

Чувек замислено отвърна:

— Предполагам, че няма да са много добре настроени и към мен. Нищо чудно да ми разцепят главата или някой тайнствен и останал си неразкрит бандюга да ми пръсне гръдния кош.

Журналистът изрече тия думи без гласът да му трепне, ала Селдън примигва.

— Мисля, че би могъл правилно да предположиш какво те очаква — смутолеви той. — Ти като че ли не си… особено разтревожен.

— Аз съм стар транторианец. Познавам планетата не по-зле от всеки друг; знам и доста хора, които по някакъв начин са ми задължени. Лаская се да мисля, че съм отракан и не е лесно да ме докопат. Накъсо казано, приятелю, напълно уверен съм, че мога да се погрижа за себе си.

— Радвам се, че мислиш тъй, и се надявам да имаш основания, Чувек, само че не мога да проумея защо изобщо поемаш такива рискове. Какво съм аз за теб? Защо ти е да залагаш живота си заради някого, който ти е непознат?

Водачът на таксито много съсредоточено провери контролните уреди и сетне извърна лице право към Селдън. Очите му бяха спокойни и сериозни.

— Искам да те спася по същата причина, поради която императорът желаеше да те използва — заради твоите способности на предсказател.

Селдън усети болезнено разочарование. Значи в края на краищата не ставаше дума за неговото спасяване. Беше просто безпомощна и оспорвана плячка на борещи се помежду си хищници.

— Няма да оцелея след този доклад на Десетилетната конференция! — гневно възкликна той. — Съсипах си живота.

— Не. Не бързай със заключенията, математико. Императорът и неговите офицери те желаят по една-единствена причина — да направят собствената си власт още по-сигурна. Интересуват се от твоите способности само доколкото те могат да бъдат използвани за запазване на могъщество на Клеон Първи, за прехвърлянето на това могъщество към малкия му син, за поддържане на йерархията, чиновете и привилегиите на неговите чиновници. Докато аз искам твоите способности за доброто на Галактиката.

— Че има ли някаква разлика? — ядовито избълва Селдън.

И Чувек отново го изгледа продължително, като веждите му наченаха сурово да се сбърчват:

— Ако не виждаш разликата, толкова по-зле за теб. Хората, които обитават Галактиката, съществуват отпреди управляващия сега император, отпреди династия която той представлява, отпреди самата империя. Човечеството е далеч по-старо от империята. То е може би по-старо и от двадесет и петте милиона светове в Галктиката. Защото има легенди за времето, когато е обитавало един-единствен свят.

— Легенди! — изсумтя Селдън, свивайки рамене.

— Да, легенди, само че аз не виждам никаква причина да не е било наистина така — преди двадесет или дори повече хиляди години. Предполагам, че човечеството не се е появило окомплектувано с познанията, нужни за хиперпространствено пътуване. Положително трябва да е имало времена, когато хората не биха могли да пътуват с надгранични скорости и затова са били затворени в рамките на само една планетна система. А ако погледнем напред, обитателите на Галактиката положително ще продължат да съществуват, след като ти и императорът умрете и след като целият му род свърши, и след като се разпаднат институциите и на самата Галактика. В такъв случай не е важно човек да се тревожи прекалено много за отделните индивиди, за властелина или за младия имперски принц. Не е важно да се безпокои дори и за механизмите на империята. Какво ще стане с квадрилионите хора, които съществуват из Галактиката? Какво ще стане с тях, ето въпроса!

— Предполагам, че световете и хората ще продължат да съществуват — каза Селдън.

— Но не изпитваш ли поне що-годе сериозна нужда да изследваш възможните условия, при които те ще продължат да съществуват?

— Може да се приеме, че ще продължат да съществуват както сега.

— Да се приеме може. Но дали може да се узнае — чрез онова изкуство на предсказването, за което говориш?

— Аз го наричам психоистория. Теоретически е възможно.

— И не чувстваш никакво желание да превърнеш тази теория в практика.

— Бих искал, Чувек, но желанието ми не поражда автоматично способността да го направя. Казах на императора, че нищо чудно да се окаже невъзможно психоисторията да бъде превърната в практически метод… и ми се налага и на теб да кажа същото.

— И ти самият нямаш никакво намерение дори да се опиташ да откриеш метода?

— Не, нямам. Не изпитвам нищо повече от усещането, че би трябвало да преровя куп камъчета, голям колкото Трантор, да ги преброя едно по едно и да ги подредя според намаляването на масата им. Аз зная, че това не е нещо, което ще мога да постигна в рамките на един живот, и не съм чак толкоз глупав, че да се подлъгвам да опитам.

— А би ли опитал, ако знаеше истината за положението на човечеството?

— Този въпрос е невъзможен. Каква е всъщност истината за положението на човечеството? Да не би ти да претендираш, че я знаеш?

— Да, знам я. И мога да я изкажа само с три думи — очите на Чувек отново се втренчиха в нещо невидимо, като преди това за миг пробягаха по безизразната неизменност на тунела, който се носеше към колата, разширяваше се, докато отминеха, и отново се свиваше, щом се изхлузеше назад. Сетне мрачно произнесе трите думи.

— Галактическата империя умира.