Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (54)

53

Въпросът бе повдигнат едва следващата сутрин на закуска — и то по начин, който Селдън сметна за изключително оскърбителен.

— Е, вчера си беше истинско фиаско — подметна Дорс.

Математикът, който искрено се надяваше, че е успял да се измъкне без коментар, се намуси.

— Защо да е било фиаско?

— Прогониха ни. И за какво? Нищо не постигнахме.

— Освен увереността, че там има робот.

— Мицелий Седемдесет и втори каза, че няма.

— Разбира се, че така ще каже. Той е учен или си въобразява, че е учен, и онова, което не му е известно за Сакраториума, вероятно може да напълни библиотеката, където отиваше. Сама видя реакцията на старейшината.

— И още как!

— Нима щеше да реагира така, ако вътре нямаше робот? Беше ужасен, че сме научили.

— Хари, това си е просто твое предположение. А и дори да е имало нещо подобно, ние с теб не можем, да влезем…

— Но поне бихме могли да опитаме! След като закусим, ще се поразходим и ще купим едно от тези обия за мен. Слагам го, забивам предано очи надолу и направо се мушвам вътре.

— С шапчицата и всичко останало? Ще те забележат за една микросекунда.

— Не, няма да ме забележат. Ще влезем в библиотеката, където се пазят всички данни за туземците. Между другото, бих искал да им хвърля едно око, а от библиотеката, която, доколкото разбирам, е пристроена към Сакраториума, вероятно също има вход за него…

— Където моментално ще те пипнат.

— Да, да! Нали чу какво рече Мицелий Седемдесет и втори? Всички гледат надолу и медитират върху своята велика загубена Аврора. Никой не забелязва другите. Това сигурно ще е страхотно нарушение на дисциплината. Сетне намирам Гнездото на старейшините…

— Просто ей така?

— По едно време микогенският учен каза, че ме съветва да не се опитвам да се кача в Гнездото. Да се кача. Значи то ще да е някъде в кулата на Сакраториума.

Дорс поклати глава.

— Не си спомням какво точно каза, а не мисля, че и ти си го спомняш. Това е ужасно несигурна основа за… Чакай! — тя изведнъж млъкна и се намръщи.

— Какво? — запита Селдън.

— В древни времена са използвали думата „гнездо“, за да обозначат жилище, разположено нависоко.

— А, загря ли? Виждаш, че в резултат от онова, което ти наричаш фиаско, сме научили някои изключително важни неща. И ако успея да намеря робот, който е на двадесет хиляди години, и ако той може да ми каже…

— Да предположим, макар че не е за вярване, че такова чудо съществува и, което е още по-малко вероятно, че ти го намериш. Колко време мислиш, че ще можеш да си приказваш с него, преди да открият присъствието ти?

— Не знам, но ако докажа, че той съществува, и ако го открия, ще намеря някакъв начин да поразговарям с него. Сега е прекалено късно да спра — каквито и да са обстоятелствата. Чувек трябваше да ме остави на мира, когато си мислех, че няма начин психоисторията да се разработи. В момента изглежда, че начин има и нищо не може да ме спре, освен ако ме убият.

— Микогенците сигурно биха ти направили тази услуга, Хари, и ти не трябва да поемаш такъв риск.

— Трябва и още как. Ще опитам.

— Не, Хари. Аз имам задача да те защищавам и не мога да те пусна.

— Трябва да ме пуснеш! Откриването на начин за разработване на психоисторията е по-важно от моята безопасност. Всъщност безопасността ми е от значение само доколкото бих могъл да разработя психоисторията. Да ми попречиш да го направя, означава задачата ти да загуби смисъла си. Помисли сама.

Почувства се наново изпълнен с чувство за собственото си предназначение. Психоисторията — неговата мъглява теория, за която толкова доскоро не таеше никаква надежда, се мержелееше по-наблизо — и по-реална. Сега той просто трябваше да вярва, че тя е възможна; и с всичките си вътрешности усещаше, че е така. Шарките на мозайката бяха започнали да идват по местата си. Макар че все още не виждаше цялостната картина, бе сигурен, че Сакраториумът ще му даде късче от пъзъла.

— Тогава, Хари, и аз идвам с теб, така че да мога да те измъкна, идиот такъв, когато му дойде времето.

— Там жени не бива да влизат.

— А какво ме прави да съм жена? Само тази сива фуста. Нима можеш да забележиш гърдите ми под нея? С шапчицата пък нямам не само женска, ами каквато и да било прическа. Притежавам същото измито, лишено от отличителни белези лице като на всеки мъж. Тукашните дори не могат да се похвалят с набола брада. Всичко, което ми е нужно, за да вляза, е бяла фуста и шарф. Която и да е Сестра би могла да го стори, ако не й пречеше табуто. На мен обаче то не ми пречи.

— Аз ще ти попреча. Няма да те пусна. Прекалено опасно е.

— За мен не е по-опасно, отколкото за теб.

— Само че аз трябва да рискувам.

— Тогава и аз трябва. Защо твоят императив да е по-значим от моя?

— Защото… — Селдън се замисли и не довърши.

— Просто имай предвид — заяви Дорс с глас, твърд като скала — че няма да те оставя да идеш без мен. Ако опиташ, така ще те цапна, че ще загубиш съзнание, и през това време ще те завържа. Щом туй не ти се нрави, откажи се от всякаква мисъл да отидеш сам.

Математикът се поколеба и промърмори нещо неясно. Поне за момента се беше отказал да спори.