Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (7)

6

Селдън вдигна очи. Пред него стоеше един младеж и го гледаше отвисоко с израз на учудено презрение. Леко встрани стоеше друг — може би малко по-млад. И двамата бяха едри и изглеждаха яки.

Математикът прецени, че са облечени по последна транторианска мода — смело контрастиращи цветове, широки пояси с ресни, заоблени шапки с широка периферия и две провиснали към задната част на врата яркорозови ленти.

В очите му това изглеждаше забавно и той се усмихна. Младежът пред него моментално се озъби:

— На какво се хилиш, бе, издънко?

Селдън пренебрегна обръщението и кротко каза:

— Моля да простите усмивката ми. Просто се наслаждавах на вашия костюм.

— На моя костюм? Тъй ли? А ти какво носиш? Какви са тия жалки вехтории, дето ги мислиш за дрехи?

Момъкът протегна ръка и пръстът му перна ревера на Селдъновото яке — безобразно монотонно и мрачно, както сам ученият си помисли, в сравнение с игривите цветове на модната одежда.

— Опасявам се, че това са дрехи от Външните светове — каза той. — Други нямам.

Успя да забележи, че онези неколцина души, които седяха в малкия парк, станаха и си тръгнаха. Изглежда надушиха, че се задават неприятности, и нямаха никакво желание да останат наблизо. Селдън се зачуди дали новият му приятел, Чувек, също е поел с тях, но чувстваше, че няма да е благоразумно да отвърне очи от младежа, който стоеше насреща му. Леко се люшна назад в стола си.

— Ти Външен ли си? — запита момъкът.

— Точно така. Прочие и дрехите ми са такива.

— Прочие? Туй пък що за дума е? Външна дума?

— Исках да кажа, че това е причината моите дрехи да ви се виждат странни. Тук съм на посещение.

— От коя планета си?

— Хеликон.

Веждите на младежа се придвижиха една към друга.

— Никога не съм я чувал.

— Тя не е голяма.

— Защо не се върнеш там?

— Така и възнамерявам. Утре заминавам.

— По-скоро! Сега!

Младежът погледна партньора си. Селдън проследи погледа му и за миг мерна Чувек. Не беше се махнал, ала паркът бе пуст, като се изключат той самият, журналистът и двамата младежи.

— Мислех днес да видя каквото мога… — подзе ученият.

— Не. Не го мислиш. Отиваш си вкъщи сега.

Селдън се усмихна.

— Съжалявам. Няма да си ида.

Младежът кимна към партньора си.

— Марби, харесват ли ти дрехите му?

Споменатият проговори за пръв път:

— Не. Гадни са. Ще си изповръщам червата.

— Не може да го оставим да се разхожда и да кара хората да си повръщат червата. Не е добре за здравето им.

— Не, Ейлем, в никакъв случай — потвърди Марби.

Ейлем се ухили.

— Е, добре. Чу какво рече моят приятел.

Сега обаче се обади Чувек:

— Слушайте, вие двамата, Ейлем, Марби или каквито са ви там имената. Позабавлявахте се достатъчно. Защо не си тръгнете?

Ейлем, който леко се бе наклонил към Селдън, се изправи и се обърна.

— Ти кой си?

— Не е твоя работа — отсече Чувек.

— Транторианец?

— И това не е твоя работа.

Ейлем се намръщи и каза:

— Облечен си по транторски. Ти не ни интересуваш, така че ни си търси белята.

— Смятам да остана. Това означава, че сме двама. Двама срещу двама май не отговаря на вашата представа за сбиване. Защо не доведете още няколко приятели, та да можете да се оправите с нас?

Селдън се намеси:

— Мисля, че ако можеш, наистина трябва да си тръгнеш, Чувек. Много мило, че се опитваш да ме защитиш, но не желая да пострадаш.

— Тия хора не са опасни, Селдън. Просто някакви безчестни лакеи.

— Лакеи! — Думата изглежда вбеси Ейлем и Селдън помисли, че на Трантор тя сигурно има по-обиден смисъл, отколкото на Хеликон.

— Хайде, Марби — изръмжа Ейлем — ти се заеми с баш лакея, а аз ще смъкна дрехите от тази отрепка. На нас той ни трябва. Давай…

Ръцете му рязко се спуснаха, за да сграбчат реверите на Селдън и да го изправят на крака. Математикът леко се отдръпна, наглед инстинктивно, и столът му се наклони назад. После хвана протегнатите към него ръце, кракът му се подпъхна под тялото на нападателя, а столът падна на земята. Ейлем излетя, превъртя се през глава и тежко строполи зад гърба му.

Още докато столът падаше, Селдън се извъртя здраво стъпи на краката си, втренчен надолу към Ейлем. Сетне бързо погледна встрани, за да види какво става другите двама. Ейлем лежеше неподвижно, с изкривено от болка лице. Палците му бяха лошо изкълчени, слабините жестоко го боляха, а и гръбнакът му явно бе натъртен.

Лявата ръка на Чувек беше стиснала врата на Марби изотзад, а другата — извила дясната на нападателя под опасен ъгъл. Лицето на младежа бе почервеняло и той безуспешно се опитваше да диша. На земята между тях блестейки с малкия си вграден лазер, лежеше нож. Чувек леко отхлаби хвата си и каза с искрена загриженост:

— Лошо си го контузил.

— Боя се, че си прав — отвърна Селдън. — Ако беше паднал малко по-тромаво, щеше да си строши врата.

— Що за математик си ти? — учудено попита журналистът.

— Хеликонски. — Селдън се приведе, за да вдигне ножа и като го разгледа, констатира: — Отвратително… смъртоносно.

Чувек възрази:

— Едно обикновено острие би свършило същата работа и без да има нужда от енергиен източник. Хайде да пуснем тия хубавци да си вървят. Съмнявам се, че ще искат да продължат.

Той освободи Марби, който първо разтърка рамото, а сетне, и врата си. Все още запъхтян, момъкът извърна налетите си с омраза очи към двамата мъже.

— Омитайте се оттук — остро каза Чувек. — Иначе ще трябва да свидетелстваме срещу вас за нападение и опит за убийство. Следите върху този нож сигурно могат да отведат доста надалеч.

Двамата проследиха как Марби с мъка вдигна Ейлем на крака и сетне му помогна да се отдалечи — залитайки и все още превит на две от болка. Обърнаха се веднъж-дваж, но Селдън и Чувек ги наблюдаваха невъзмутимо.

Математикът протегна ръка.

— Как да ти благодаря, загдето се притече на помощ на един чужденец? Съмнявам се, че сам щях да успея да се справя с двамата.

Чувек неодобрително вдигна длан.

— Не се боя от такива. Те са просто едни улични хулигани. Трябваше само да ми паднат в ръцете… естествено и в твоите.

— Доста опасен хват имаш — умислено каза Селдън.

Чувек с усмивка сви рамене.

— И твоя си го бива. — И без да променя тона си, добави: — Хайде, по-добре да се махаме оттук. Губим си времето.

— Защо да трябва да се махаме? Да не се опасяваш, че тия двамата ще се върнат?

— Не и докато са живи. Само че някои от смелите люде, които бяха в парка, когато биячите дойдоха, и дето се изметоха толкоз бързо от желание да си спестят неприятната гледка, сигурно са алармирали полицията.

— Чудесно. Разполагаме с имената на хулиганите. И можем да ги опишем достатъчно добре.

— Да ги опишем? Защо й е на полицията да ги търси?

— Извършиха нападение…

— Я не ставай глупав. По нас няма и драскотина, а те направо плачат за болница, особено Ейлем. Ние сме тези, които ще бъдат обвинени.

— Но това е невъзможно. Тези хора бяха свидетели на факта, че…

— Никакви хора няма да бъдат разпитани. Селдън, вкарай си това в главата, тия двамата дойдоха, за да те открият — точно теб. Казано им е, че носиш хеликонски дрехи, и сигурно си бил доста точно описан. Може би дори са им подхвърлили холография. Подозирам, че са били изпратени от някого, който контролира полицията, така че нека не се бавим повече.

Журналистът бързо тръгна, а ръката му сграбчи, предмишницата на Селдън. Хари усети, че няма как да се освободи от този хват и го последва, чувствайки се като дете в ръцете на някоя буйна гувернантка.

Мушнаха се в един пасаж и преди още очите на Селдън да привикнат към по-слабото осветление, зад гърба им се чу скърцане на спирачки.

— Ето ги — измърмори Чувек. — По-бързо, приятелю!

Скочиха на една подвижна лента и се изгубиха в тълпата.