Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Prelude to Foundation, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 65 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ПРЕЛЮДИЯ ЗА ФОНДАЦИЯТА. 1997. Изд. Аргус, София. Биб. Фантастика No.31. Превод: от англ. Кънчо КОЖУХАРОВ [Prelude to Fondation, Isaac ASIMOV & Robert SILVERBERG (1988)]. Послеслов: Откривателството като сюжет (субективен поглед), Светослав НИКОЛОВ — с.426–428. Художник: Венцислав ИЛИЕВ (корица); КАМО (портрет на писателя, 1993). Печат: Балкан прес ЕАД, София. Формат: 56×84/16. Печатни коли: 27. Страници: 430. Цена: 3900.00 лв. ISBN: 954-570-036-X.

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне

23

В Дженар Леген имаше нещо тъмно. То не бе свързано с тена на лицето му, който бе доста светъл. Не бе свързано дори с веждите му — плътни и възчерни. По-скоро имаше нещо общо с факта, че тези вежди бяха провиснали над дълбоко поставените очи и дългия, доста изпъкнал нос. Очите му не се усмихваха, а когато заговореше, гласът му бе дълбок и силен, резониращ неочаквано мощно за твърде слабото му тяло.

— Селдън, ще ти трябват по-топли дрехи от тия — изръмжа той.

— Наистина ли? — математикът се огледа.

Имаше още двама мъже и две жени, които се приготвяха да се качат горе заедно с Леген и техните почти атлазени транториански одежди бяха покрити с дебели, ярко оцветени пуловери.

Той сви рамене и каза:

— Съжалявам, не знаех. Нямам никаква връхна дреха.

— Аз мога да ти дам. Мисля, че ще се намери нещо подходящо. Да, ето. Малко е поовехтял, но все пак е по-добре от хич.

— Ако човек облече такъв пуловер, ще му бъде страшно горещо — възрази Селдън.

— Тук да — кимна Леген. — На Горната страна условията са по-други. Студено и ветровито. Много неприятно, че нямам резервни ботуши и грейка. По-късно ще ти потрябват.

Те се готвеха да вземат със себе си една количка с апаратура, която проверяваха щателно — според Селдън с ненужно туткане.

— Твойта родна планета студена ли е? — попита Леген.

— Някои части — да. Но тази, от която идвам, е мека и често пъти вали.

— Лошо. Сигурно горе няма да ти хареса.

— Мисля, че ще успея да издържа, докато сме там.

Когато се приготвиха, групата се натъпка в един асансьор, на който имаше надпис „Само за служебно ползване“.

— Това е, понеже асансьорът отива до Горната страна — обясни му една от младите жени — и се предполага, че хората няма да се качат, без да имат сериозни основания.

Селдън не я бе срещал по-рано, но чу, че се нарича Клауция. Не знаеше дали това е малкото й име, фамилията или прякорът.

Асансьорът не изглеждаше по-различен от другите, на които той се бе качвал както тук, на Трантор, така и у дома, на Хеликон (като се изключи, разбира се, гравитационната шахта, която бяха използвали двамата с Чувек), но тъй като знаеше, че кабината ще го изведе едва ли не извън пределите на планетата, в пустотата, нещо го караше да се чувства почти като в космически кораб.

Ученият се усмихна вътрешно. Глупава фантазия.

Асансьорът леко потрепери, което му напомни за лошите предчувствия на Чувек относно упадъка на Галактиката. Леген, другите мъже и едната жена, изглеждаха застинали в очакване, сякаш бяха потиснали и мислите, и движенията си, докато не настъпеше време да излязат навън, ала Клауция не преставаше да му хвърля бързи погледи, сякаш го намираше за ужасно впечатляващ. Селдън се приведе към нея и й прошепна (опасяваше се да не обезпокои останалите):

— Много високо ли отиваме?

— Високо? — повтори тя. Говореше с нормален глас и очевидно не изпитваше чувството, че другите имат нужда от тишина. Изглеждаше съвсем млада и на математика му хрумна, че вероятно все още е студентка. Може би изпълняваше ролята на чирак.

— Доста време ни отнема. Горната страна сигурно е на много етажи нависоко във въздуха.

За миг тя изглеждаше озадачена, а сетне възрази:

— О, не. Изобщо не е нависоко. Ние просто потеглихме от голяма дълбочина. Университетът е разположен на ниско ниво. Използваме много енергия, а ако сме надълбоко, енергийните разходи намаляват.

Леген се обади:

— Готово. Стигнахме. Хайде да изнесем апаратурата.

Кабината спря с леко потреперване и широката врата бързо се отвори. Температурата моментално спадна и Селдън пъхна ръце в джобовете си, почувствал се щастлив, че е навлякъл пуловер. Студеният вятър разчорли косата му и той си помисли, че една шапка би му свършила добра работа. В миг Леген измъкна нещо от някаква гънка на пуловера си, тръсна го да се отвори и го нахлупи на главата си. Другите направиха същото.

Само Клауция се поколеба. Поспря точно преди да си сложи шапката и сетне я предложи на Селдън.

Математикът поклати отрицаващо глава.

— Не мога да ти я взема, Клауция.

— Хайде, хайде. Аз имам дълга коса, пък и доста гъста. Твоята е къса и малко… рядка.

Селдън, разбира се, би искал твърдо да настоява и по друго време сигурно би го сторил. Сега обаче взе шапката и промълви:

— Благодаря. Ако ти стане студено, ще ти я върна.

Може би тя не беше чак толкова млада. Впечатлението се създаваше от кръглото й, почти бебешко лице. Сега, когато бе привлякла вниманието му върху косата си, той виждаше, че е с очарователен червеникавокафяв цвят. На Хеликон никога не бе срещал точно такава.

Навън беше облачно, както когато пътуваха под открито небе до Двореца. Само че значително по-студено от тогава и той реши, че е защото се бяха приближили с още шест седмици към зимата. Облаците бяха по-плътни, а денят определено по-мрачен и заплашителен — или може би просто по-близо до нощта? Положително метеоролозите не биха се качили да вършат важна работа, без да си оставят повече светло, за да се приберат. Или очакваха всичко да свърши много бързо?

Искаше му се да попита, но му хрумна, че сега може да не им е до въпроси. Изглеждаха в доста напрегнато състояние.

Реши да проучи визуално околността.

Стоеше на нещо, което, съдейки по звука, когато крадешком тупна с крак, напомняше матов метал. То обаче не бе просто метал. Когато пристъпи, остави следа. Повърхността очевидно бе покрита с прах, фин пясък или глина.

Защо пък не? Едва ли някой се качваше тук, за да я почиства. Селдън се наведе, за да отчопли малко от материала — просто от любопитство.

Клауция приближи към него. Забеляза го какво прави и каза с тон на домакиня, поставена в неловко положение от своята небрежност:

— Метем наоколо заради уредите. На повечето места Горната страна е далеч по-зле, макар че всъщност това няма значение. Нали разбираш, служи само като изолация.

Селдън изсумтя и продължи да се озърта. Нямаше никакъв шанс да разпознае апаратите, които сега изглеждаха тъй, сякаш бяха поникнали от тънкия слой прах (ако човек изобщо можеше да си го представи). Нямаше и най-малка представа как функционират и какво измерват.

Леген се запъти към него. Внимателно вдигаше и спускаше крака, и Селдън си помисли, че го прави, за да не повреди уредите. Отбеляза си наум да върви по същия начин.

— Хей, ти! Селдън!

Тонът на гласа му не се понрави много на госта:

— Да, доктор Леген? — студено отвърна той.

— Добре де, доктор Селдън — бе изречено с досада и нетърпеливо. — Оня мъник Ранда ми каза, че си математик.

— Вярно е.

— Добър?

— Иска ми се да мисля, че е тъй, но трудно мога да го гарантирам.

— И се интересуваш от непроследими проблеми?

— Хързулнаха ми един такъв — ядно се съгласи Селдън.

— Аз пък съм се натресъл на друг. Можеш свободно да се огледаш наоколо. Ако имаш някакви въпроси, нашата стажантка Клауция ще ти помогне. Пък може би и ти ще успееш да ни помогнеш.

— Бих се радвал да мога, само че не разбирам нищо от метеорология.

— Това няма значение. Просто искам да добиеш представа за тая работа, а сетне да обсъдим моя математически апарат — такъв, какъвто е.

— На твоите услуги.

Леген понечи да се отдалечи; дългото му смръщено лице изглеждаше мрачно. Но пак се извърна към Селдън.

— Ако ти стане студено — прекалено студено! — вратата на асансьора е отворена. Влизаш вътре и натискаш бутона, на който е написано „Университетска база“. Ще те смъкне долу, а после автоматично ще се върне при нас. Ако нещо забравиш, Клауция ще ти покаже.

— Няма да забравя.

Този път той наистина си тръгна и Селдън се загледа подире му, усещайки острия студен вятър през пуловера. Клауция дойде при него с леко поруменяло лице.

— Доктор Леген ми се видя ядосан — каза той. — Или може би това е обичайното му отношение към живота?

Стажантката се изкиска.

— Вярно, че през повечето време изглежда така, само че този път наистина е ядосан.

— Защо?

Тя погледна през рамо и дългата й коса се заметна. После отвърна:

— На мен не ми се полага да знам, но въпреки това разбрах. Бил пресметнал, че днес точно по това време облаците ще се разкъсат, и затова планирал да направи специални измервания на слънчевата светлина. Виж обаче какво е времето…

Селдън кимна.

— Тук горе имаме холовизионни приемници, така че той знаеше, че е облачно, и то по-облачно от обикновено, но допускам, че се е надявал уредите да не са съвсем наред, та грешката да се дължи на тях, а не на неговата теория. Засега обаче не са открили нищо такова.

— Значи затуй изглежда толкова нещастен.

— Е, той никога не изглежда особено щастлив.

Селдън се озърна с присвити очи. Въпреки облаците светлината сякаш режеше зениците. Усети, че повърхността под краката му не е съвсем хоризонтална. Стоеше върху невисок купол и накъдето и да погледнеше, във всички посоки откриваше други куполи с различна височина и широчина.

— Изглежда Горната страна е с неправилни форми — рече той.

— Мисля, че да. Или поне по-голямата й част. Така е направена.

— Има ли някаква причина да е тъй?

— Не зная. Както ми обясниха — понеже аз, нали разбираш, също като теб непрекъснато се оглеждах и питах — първоначално хората на Трантор издигали куполи над разни съоръжения: търговски центрове, спортни арени, ей такива неща; сетне над цели градове, така че навсякъде се появили многобройни, куполи с различна височина и ширина. Когато всички се слели, нямало и два съвсем еднакви, но междувременно хората били решили, че така и трябва да бъде.

— Искаш да кажеш, че са започнали да приемат като традиция нещо, което се е оформило съвсем случайно.

— Ако държиш да го формулираш по този начин…

(Щом нещо съвсем случайно може толкова лесно да се приеме като традиция, помисли си Селдън, и да стане ненарушимо или почти ненарушимо, дали това не може да бъде изведено като психоисторически закон? Изглежда тривиален и колко ли много други закони, които са също тъй тривиални, би имало? Един милион? Милиард? Дали съществува относително малък брой общи закони, а тривиалните биха се трансформирали в техни следствия? Как да разбере? За известно време той потъна в размисъл и почти напълно забрави хапещия вятър.)

Клауция обаче явно го усещаше, защото потрепери и каза:

— Много е гадно. Под купола е далеч по-добре.

— Ти транторианка ли си? — запита Селдън.

— Да.

Той си спомни как Ранда бе отхвърлил идеята, че транторианците са агорафоби, и се поинтересува:

— Стоенето тук неприятно ли ти е?

— Мразя го — изфуча Клауция — но искам да си извоювам научна степен, специалност и положение, а доктор Леген казва, че не мога да ги получа, без да направя малко теренни изследвания… Между другото, нали не би си помислил, че при тоя студ върху куполите могат да виреят растения?

— Виреят ли? — Той остро изгледа стажантката, подозирайки, че това е някаква недодялана шега, предназначена да го постави в глупаво положение. Клауция изглеждаше съвсем невинна, но доколко това бе истина и доколко резултат от бебешкото й лице?

— О, разбира се. Дори и тук, когато е по-топло. Забеляза ли почвата? Както ти казах, ние я метем заради работата ни, но на други места тя се натрупва, като е особено дълбока в ниското, където куполите се съединяват. Отгоре й никнат растения.

— Но откъде идва тази почва?

— Когато куполите покривали само част от планетата, вятърът малко по малко я натрупал върху тях. Сетне, щом хората захлупили целия Трантор и започнали да копаят нива за живеене все по-дълбоко и по-дълбоко, ако се окажело възможно, разпръсквали част от изкопания материал върху куполите.

— Но той сигурно ще ги строши.

— О, не. Куполите са много здрави и почти навсякъде са укрепени с подпори. Според една книга, която наскоро прочетох, имало дори идея да се отглеждат посеви върху Горната страна, само че се оказало много по-практично да го правят под нея. Маята и водораслите също могат да виреят долу, като по тоя начин се намалява значението на традиционните посеви, тъй че в края на краищата било решено да се остави Горната страна да подивее. Тук сега има и животни — пеперуди, пчели, мишки, зайци. И то много…

— А корените на растенията няма ли да повредят куполите?

— Вече хиляди години не са ги повредили. Те са така обработени, че ги отблъскват. По-голямата част от растенията са треви, но има и дървета. Би могъл да ги видиш и сам, ако беше през топлия сезон, ако се намирахме по на юг или ако пътуваше с космически кораб — тя му хвърли един кос поглед. — Разгледа ли Трантор, когато се спускаше от Космоса?

— Не, Клауция, трябва да си призная, че не успях. През цялото време корабът не беше в подходящо за наблюдения положение. А ти виждала ли си някога Трантор от Космоса?

Тя леко се усмихна.

— Никога не съм била в Космоса.

Селдън се озърна. Навсякъде сивота.

— Просто не мога да повярвам — рече той. — Имам предвид за растителността на Горната страна.

— Въпреки това е самата истина. Чувала съм хора да разправят — Външни като теб, които са наблюдавали Трантор отгоре — че планетата изглеждала зелена като ливада, защото била покрита предимно с трева и шубраци. Всъщност растат и дървета. Недалеч от тук има една горичка. Аз съм я виждала. Вечнозелени дървета, стигащи до шест метра височина.

— Къде е?

— Не можеш да я забележиш, защото е от другата страна на един купол. Тя…

Чу се слаб вик. (Селдън осъзна, че са вървели, докато разговаряха, така че вече не бяха в непосредствена близост до останалите.)

— Клауция! Върни се. Трябваш ни!

— Уфф. Идвам! — недоволно изпухтя стажантката. — Съжалявам, доктор Селдън… — И тя се затича, като въпреки подплатените си ботуши се изхитряше да стъпва леко.

Дали не си играеше с него? Дали не тъпчеше лековерния чужденец с лъжи просто заради майтапа? По всички светове непрекъснато се правеха такива неща. Впечатлението за прозрачна честност също нищо не означаваше; добрите ментарджии преднамерено култивират у себе си тъкмо такова излъчване.

Възможно ли бе на Горната страна наистина да има шестметрови дървета? Без много да му мисли, той тръгна към най-високия купол на хоризонта. Опитваше се да се стопли, размахвайки ръце. А краката му наистина започваха да мръзнат.

Клауция не бе го упътила. Би могла да му направи поне някакъв намек за посоката, където бяха дърветата, но не го бе сторила. Защо? Е, понеже бяха я извикали, разбира се.

Куполите бяха по-скоро широки, отколкото високи, което за него бе добре, тъй като иначе изкачването щеше да е значително по-трудно. От друга страна, умереният наклон означаваше, че трябва доста да бъхта пеша, преди да изкачи някой връх и да погледне надолу.

Най-накрая съзря обратната страна на купола, който бе изкачил. Погледна назад, за да се увери, че може да държи под око метеоролозите и тяхната апаратура. Те бяха на доста голямо разстояние — в една отдалечена долина — но се виждаха що-годе ясно.

Не забеляза нито горичка, нито дървета, ала между два купола се виеше тясна падина. От всичките й страни наносите бяха по-дебели, тук-там със зелени петна, най-вероятно от мъх. Ако тръгнеше по падината и ако тя самата се спускаше достатъчно ниско, а почвата й бе достатъчно много, там наистина можеше да има дървета.

Погледна назад, опитвайки се да запомни някои характерни белези на ландшафта, но навсякъде имаше само издигащи се и снижаващи се куполи. Това го накара да се поколебае и предупреждението на Дорс, което тогава му се бе видяло като твърде ненужен съвет, сега изглеждаше далеч по-смислено. Все пак му се струваше, че падината е нещо като път. Ако го проследи на известно разстояние, после ще трябва само да се обърне назад и да върви, докато не се върне до същото място.

Закрачи решително надолу покрай закръгления ръб. Над главата му се разнесе меко гръмолене, но той не му обърна внимание. Бе си наумил, че страшно му се иска да види истински дървета, и в този миг нищо друго не го интересуваше.

Мъхът стана по-дебел и се разстла като килим, а тук-там се появиха и тревни туфички. Въпреки пустинния вид на Горната страна, този килим бе яркозелен и Селдън си помисли, че на такава облачна, навъсена планета сигурно вали доста дъжд.

Ръбът продължаваше да извива и изведнъж над един друг купол на фона на сивото небе се появи тъмно петно; той разбра, че е открил дърветата.

Сетне, сякаш гледката бе освободила ума му, си спомни за буботенето, което бе чул преди това и което, без да мисли, бе отхвърлил като звук от някаква машина. Сега се съсредоточи над тази възможност — дали действително беше звук с изкуствен произход?

Защо не? Стоеше върху един от безчетните куполи, покриващи стотиците милиони квадратни километри на света-град. Под куполите можеше да има всевъзможни машинарии, например двигатели на вентилатори. Възможно бе те да могат да се чуват на такива места и по такова време, когато нямаше други звуци.

Но буботенето комай не идваше отдолу. Той вдигна очи към безрадостното, еднообразно, сиво небе. Нищо.

Продължи да оглежда небето, а между очите му се появиха отвесни бръчки и тогава нейде в далечината…

Малко тъмно петно, което се различаваше на сивия фон. Каквото и да беше, преди облаците отново да го скрият, на Селдън му се стори, че то като че ли се движи по някакви свои ориентири.

В същия момент, без да знае защо, си каза: „Преследват ме.“

Едва ли не преди още да е измислил план за действие, той вече действаше. Втурна се отчаяно по извивката към дърветата, а сетне, за да ги стигне по-бързо, сви вляво и отпраши нагоре по един нисък купол, носейки се през избуяла папратовидна растителност, осеяна със стръкове, по които имаше червени ягодовидни плодове.