Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (63)

62

— Ще ви трябва подходящо облекло — каза Джайрад. (Нейде в другата стая госпожа Тайсалвър демонстративно изсумтя.)

Със смътно безпокойство Селдън си припомни за фустите и предпазливо попита:

— Какво имате предвид?

— Нещо леко, каквото нося аз. Една тениска с много къси ръкави, широки панталони, широки гащета, къси чорапи, открити сандали. Приготвил съм всичко.

— Хубаво. Не изглежда зле.

— За гу’жа Венабили също съм приготвил. Надявам се да й станат.

Дрехите, които Тайсалвър им даде (явно те бяха негови собствени), им легнаха добре, макар да се оказаха възтеснички. Щом се приготвиха, сбогуваха се с госпожа Тайсалвър и тя с примирено, но все пак неодобрително изражение застана на прага на вратата за да ги види как потеглят.

Беше равна вечер и над главите им се стелеше приятен сумрак. Ясно бе, че скоро ще замигат уличните лампи. Температурата бе умерена и на практика не се виждаха никакви возила; всичко живо ходеше пеша. Нейде отдалеч долиташе несекващия шум на експреса, а сегиз-тогиз се забелязваха и светлинките му.

Даляните, учудено установи Селдън, като че не вървяха в някаква определена посока. Изглеждаше, че по-скоро са излезли на стъргалото — да се поразтъпчат за удоволствие. Може би тъй като Дал беше пообеднял сектор, както бе намекнал и Тайсалвър, на почит бяха евтините развлечения, а какво би могло да е тъй приятно и тъй евтино, както едно вечерно пошляйване?

Той усети, че автоматично е нагодил крачката си за безцелната разходка и долови как топлината на дружелюбието го обгърна отвсякъде. Хората се поздравяваха при среща. И си разменяха някоя друга приказка. Навсякъде проблясваха черни мустаци с всевъзможни форми и гъстота — те комай бяха необходимост за всеки далянски мъжкар и не по-малко вездесъщи, отколкото лисите глави на микогенските Братя.

Беше си истински ритуал за да се увериш, че поредния ден е минал спокойно и приятелите ти продължават да се чувстват добре и да са щастливи. Скоро стана ясно, че Дорс привлича всички погледи. Червеникавата й коса изглеждаше по-тъмна в полумрака, но въпреки това се открояваше в морето от чернокоси глави (с изключение на по-рядко срещащите се сиви) като златна монета проблясваща сред купища въглища.

— Много е приятно — отбеляза Селдън.

— Да. Обикновено излизам с жена си и тук тя се чувства в своята стихия. На километър наоколо няма нито един човек, дето да не му знае името, с какво се занимава и кои са му приятелите. Мен не ме бива за тая работа. На половината народ дето ме поздравява не мога да кажа имената. Само че все пак не трябва да се влачим прекалено бавно, преди да сме се добрали до асансьора. На по-ниските нива обикновено има много хора.

Когато влязоха в асансьора, Дорс рече:

— Доколкото разбирам, господин Тайсалвър, топлинните резервоари са места, където вътрешната топлина на Трантор се използва за произвеждане на пара, която пък върти турбините и произвежда електричество.

— О, не. Електричеството се произвежда пряко от високоефективни и високомощностни термореактори. Само ви моля да не ме питате за подробности. Аз съм просто един холовизионен програмист. Всъщност по-добре да не питате когото и да било тук долу. Цялата работа е една голяма черна кутия. Че работи — работи, само дето никой не знае как точно.

— А ако нещо се повреди?

— Обикновено нищо не се поврежда, но когато се случи отнякъде пристига експерт. Такъв, дето разбира от компютри. Естествено цялото нещо е силно компютъризирано.

Асансьорът спря и те излязоха. Все едно, че ги лъхна пещ.

— Горещо е — съвсем ненужно констатира Селдън.

— Така си е — потвърди Тайсалвър. — Точно това прави Дал токова ценен като енергиен източник. Магменият слой тук е по-близо до повърхността, отколкото където и да било другаде на планетата. Така че им се налага да работят в жегата.

— Няма ли климатици? — попита Дорс.

— Има, но това са си разходи. Донякъде все пак вентилираме, отнемаме влагата и охлаждаме, но ако се увлечем, ще започнем да използваме прекалено много енергия и целят процес ще се оскъпи.

Тайсалвър спря пред една врата и даде знак. Вратата се отвори и вътре ги посрещна струя по-хладен въздух и той промърмори:

— Трябва да хванем някой да ни разведе и да възпира подмятанията; иначе гу’жа Венабили доста ще има да пати, особено от мъжете.

— Подмятанията не ме безпокоят — заяви Дорс.

— Ама мен сигурно ще ме безпокоят — каза сериозно Тайсалвър.

От канцеларията излезе един млад мъж и се престави като Хейно Линдор. Много приличаше на водача им, но Селдън реши, че докато не свикне с почти всеобщия нисък ръст, мургавостта, черните коси и пищните мустаци няма да бъде в състояние да различа с лекота индивидуалните особености.

— Ще се радвам да ви разведа и да разгледате каквото има за виждане — рече Линдор. — Само че, нали разбирате, туй не ви е някое от вашите зрелища. — Обръщаше се уж към всички, но очите му бяха втренчени в Дорс. — Няма да ви е много удобно. Предлагам да си свалим ризите.

— Тук е приятно и прохладно — възрази Селдън.

— Разбира се; но само защото сме шефове. Постът си има своите привилегии. Навън не можем да поддържаме климатизирането на същото равнище. Те затова получават и повече от мен. Всъщност това са най-добре платените служби в Дал и поради тази причина успяваме да накараме хората да работят там, долу. Но въпреки парите става все по-трудно да намираме топляци — той дълбоко пое въздух. — Добре, хайде да влизаме в супата.

Свали си ризата и я натика зад колана си. Тайсалвър стори същото, Селдън ги последва.

Линдор хвърли един поглед към Дорс и рече:

— Без нея, гу’жа, ще ви е по-удобно, но не е задължително.

— Няма проблеми — заяви Дорс и съблече ризата си. Сутиенът й беше бял, без подплънки и разкриваше доста голяма цепка между гърдите.

— Гу’жа — начена Линдор — това не е… — премисли за момент и сви рамене:

— Добре де. Все някак си ще се оправим.

Първоначално Селдън виждаше единствено компютри, машинарии, огромни тръби, мигащи лампи и проблясващи екрани.

Общото осветление бе сравнително слабо, при все че отделни секции правеха изключение. Математикът се взря в почти пълната тъмнина и запита:

— Защо не е осветено повече?

— Там, където се налага, е достатъчно светло — отвърна Линдор. Говореше бързо и малко остро. — А иначе осветлението се поддържа слабо по психологически съображения. Мозъкът тълкува голямата яркост като горещина. Щом усилим лампите, започват да валят оплаквания, дори и да сме смъкнали температурата.

— Изглежда, че е добре компютризирано — отбеляза Дорс. — Струва ми се, че всички операции биха могли да се прехвърлят изцяло на компютрите. Този вид околна среда явно е предназначен за изкуствен интелект.

— Абсолютно вярно — каза Линдор — обаче не можем да си позволим никакви издънки. Ако нещо се развали, трябва да имаме хора на място. Един неизправен компютър е в състояние да създаде проблеми на две хиляди километра оттук.

— Същото важи и за човешките грешки, не е ли тъй? — подхвърли Селдън.

— О, да, само че когато имаме и хора, и компютри, грешката на машината може да бъде проследена и поправена по-бързо от хора, и обратно — човешката грешка пък може да бъде по-бързо коригирана от компютри. Нещата се свеждат до това, че нищо сериозно не бива да се случи, освен ако хората и компютрите не сбъркат едновременно. А това става крайно рядко.

— Крайно рядко все пак не е никога, нали? — обади се отново Селдън.

— Почти никога. Компютрите не са като едно време… нито пък хората.

— Винаги ни се струва така — позасмя се математикът.

— Не, не, аз нито ви разправям спомени, нито въздишам за доброто старо време. Говоря за статистика.

При тия думи Селдън си спомни какво му бе казал Чувек за упадъка.

— Виждате ли — сниши глас Линдор — ей оная групичка хора от ниво С-3, дето пият? Никой от тях не си е на мястото.

— Какво пият? — заинтересува се Дорс.

— Специални течности за възстановяване на електролитните загуби. Нещо като плодов сок.

— Е, можете ли да ги упреквате за това? — възмути се историчката. — В тая суха горещина човек трябва да се налива едва ли не непрекъснато.

— А знаете ли колко дълго един опитен С-3 може да си пие питието? И нищо не можеш да му кажеш. Ако им дадем петминутки за пиене и разместим графика така, че да не могат да се съберат заедно, все едно сами да си подготвим бунта.

Наближаваха групата. В нея имаше както мъже, така и жени (Дал се очертаваше като повече или по-малко амфисексуално общество), като и двата пола бяха без ризи. Жените носеха някакви дрехи, които биха могли да се нарекат сутиени, само че много по-функционални. Служеха за повдигане на гърдите, така че да подобряват вентилацията и да ограничават потенето, но иначе неприкриваха нищо.

Дорс подхвърли към Селдън:

— Хари, това е съвсем разумно. Цялата съм потна.

— Че махни го — рече той. — И пръста си няма да мръдна да те спра.

— И аз предположих, че няма да ми попречиш — кимна тя и остави сутиена си на мястото му.

Сбралите се хора — може би дузина на брой — вече бяха съвсем близо.

— Ако някой от тях подхвърли нещо грубо, ще го преживея — прошепна историчката на двамата си спътници.

— Благодаря — отговори Линдор. — Не мога да ви обещая, че няма да го направят… Само че ще се наложи да ви представя. Ако им хрумне, че сте инспектори и както сте заедно с мен, сигурно е, че няма да се държат много дисциплинирано. Смята се, че инспекторите се пъхат тук и там на собствен риск, без някой от управлението да ги контролира.

Той вдигна ръце.

— Хей, топляци, трябва да ви представя двама души. Имаме посетители отвън, от Външните светове. Двама учени. На техните планети енергията е кът и са дошли тук да видят как се оправяме в Дал. Мислят, че могат да научат нещичко.

— Ще научат — как да се потят! — ревна един топляк и групата избухна в груб смях.

— Тя вече здравата се е изпотила — изкрещя една жена. — Както се е навлякла.

Дорс също изкрещя в отговор:

— Ще го смъкна, само че моите не могат да се сравняват с твоите — и смехът стана по-добродушен.

Един млад мъж обаче пристъпи няколко крачки, вперил дълбоко разположените си очи в Селдън. Лицето му бе застинало в лишена от чувство за хумор маска.

— Аз ви познавам — заяви той. — Вие сте математикът.

Втурна се напред и нетърпеливо и сериозно заизучава всяка особеност у хеликонеца. Дорс автоматично пристъпи към Селдън, а Линдор мина пред нея и изкрещя:

— Назад, топляк! Внимавай как се държиш.

Ученият се намеси:

— Чакайте! Нека поговори с мен. Защо се пъхате отпреде ми?

Линдор прошепна:

— Ако някой от тях се доближи, ще откриете, че не миришат на парникови цветя.

— Ще го изтърпя — безцеремонно заяви Селдън. — Какво искаш, младежо?

— Казвам се Амарил. Юго Амарил. Виждал съм ви по холовизията.

— И да си ме виждал, какво от това?

— Не си спомням как се наричахте.

— Не ти и трябва.

— Говорихте за нещо, наречено психоистория.

— Ех, ако знаеш, колко бих искал да не съм говорил…

— Моля?

— Няма значение. Имаш ли да ми кажеш още нещо?

— Искам да поприказвам с вас. Само за малко. Сега.

Селдън погледна към Линдор, който решително поклати глава.

— Докато е на смяна — не.

— Кога започва вашата смяна, господин Амарил? — запита Селдън.

— Шестнайсет нула нула.

— Можете ли да ми се обадите днес в четиринадесет нула нула?

— Разбира се. Къде? Математикът се обърна към Тайсалвър.

— Ще ми позволите ли да се срещна с него във вашия апартамент?

Тайсалвър придоби нещастен вид.

— Не е нужно. Той е просто един топляк.

— Но разпозна лицето ми — възрази Селдън. — Знае нещо за мен. Не може да бъде просто… еди какъв си. Ще го посрещна в моята стая. — И тъй като физиономията на Тайсалвър не омекна, добави: — Моята стая, за която се плаща наем. А и вие ще бъдете на работа, няма да сте в апартамента.

— Не е до мен, гу’син Селдън, а до жена ми, Касилия — тихо обясни Тайсалвър. — Тя няма да се съгласи.

— Ще поговоря с нея — мрачно заяви Селдън. — Мисля, че ще й се наложи.