Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (65)

64

Амарил пристигна няколко минути преди 14.00, като неспокойно се оглеждаше. Косата му бе чиста, мустаците — вчесани, с леко завити нагоре краища. Тениската му беше изненадващо бяла. Наистина миришеше, но на някаква плодова миризма, която несъмнено се дължеше на свръхентусиазираното използване на одеколон. Носеше пластмасова чанта.

Селдън, който го чакаше на улицата, леко го подхвана за лакътя, Дорс — за другия, и тримата бързо влязоха в асансьора. Щом се изкачиха на нужната височина, минаха през апартамента към стаята на Селдън.

С тих и гузен глас Амарил запита:

— Няма никой, а?

— Всички са заети — неопределено каза математикът и посочи единственото подобие на стол в стаята — възглавничка, сложена направо на пода.

— Не — рече Амарил. — Нямам нужда от нея. Някой от вас двамата да я използва — и седна с грациозно движение.

Дорс също тъй грациозно приседна на края на проснатия на пода дюшек на Селдън. Самият той се настани долу доста тромаво, като се наложи да си помогне с ръце, а и след това не успя да намери съвсем удобно място за краката си.

— Е, младежо, защо искаше да ме видиш? — подхвана ученият.

— Защото сте математик. Вие сте първият математик, когото виждам отблизо… тъй че да мога да го докосна, нали разбирате.

— Математиците са като всички останали.

— Не и за мен, доктор… Селдън?

— Да, така се казвам.

Топлякът доби доволен вид.

— Най-подир си спомних. Виждате ли, аз също искам да бъда математик.

— Много добре. Какво те спира?

Амарил внезапно се начумери.

— Шегувате ли се?

— Предполагам, че нещо те спира. Напълно сериозен съм.

— Това, което ме спира, е, че съм просто един топляк от Дал. Нямам пари, за да получа образование; не съм в състояние да събера пари за него. Имам предвид истинско образование. Всичко, на което ме научиха, беше да чета, да смятам и да използвам компютъра — така усвоих достатъчно, за да мога да работя в топлинните резервоари. Само че аз исках повече и затуй се научих самичък.

— В известен смисъл това е най-добрият начин за учене. Как го направи?

— Познавах една библиотекарка, дето имаше желание да ми помогне. Беше много добра жена и ми показа как да използвам компютъра, за да уча математика. И още — монтира ми една софтуерна система, която да ме свързва с други библиотеки. Можех да ходя в почивните си дни, сутрин и след като смяната ми свърши. Понякога ме заключваше в нейната си стая, така че хората да не влизат и да не ме безпокоят; друг път, когато библиотеката беше затворена, ме пускаше. Тя самата не разбираше от математика, но доколкото можеше, ми помагаше. Беше възрастна дама, вдовица. Сигурно ме приемаше като свой син или нещо от тоя род. Нямаше си деца.

(Може би е мъждукало и още някакво чувство, за миг си помисли Селдън, но бързо отхвърли настрани тази мисъл. Не беше негова работа.)

— Най ми хареса теорията на числата — продължи Амарил. — Извлякох някои неща от онова, което научих от компютъра и от книгите. И получих нови, дето ги нямаше в книгите.

Селдън вдигна вежди.

— Това е интересно. Какво например?

— Донесох ви своите записки. Никому не съм ги показвал. Хората около мен… — той сви рамене. — Те или ще ми се изсмеят, или ще се раздразнят. Един-единствен път се опитах да го споделя с едно познато момиче, но то рече, че съм бил странен и не пожела да се видим повторно. Дали е редно да ви ги показвам?

— Повярвай, в това няма нищо нередно.

Селдън протегна ръка и след кратко колебание Амарил му подаде чантата, която носеше.

Ученият дълго разглежда записките на далянина. Бяха крайно наивни, но той не си позволи на лицето му да се появи усмивка. Прегледа примерите, нито един от които, разбира се, не беше нов или дори сравнително нов, нито пък имаше някакво особено значение.

Само че не това беше важното.

Селдън вдигна очи.

— Сам ли направи всичко?

Амарил, за когото бе слабо да се каже, че изглеждаше поуплашен, кимна.

Математикът извади няколко листа.

— Откъде ти хрумна туй? — и пръстът му пробяга по един ред от някакво доказателство.

Топлякът го погледна, намръщи се и потъна в кратък размисъл. После обясни.

Селдън го изслуша и попита:

— Чел ли си нещо от Ейнът Вайджъл?

— За теорията на числата?

— Имам предвид книгата му „Математическа дедукция“. Тя не е специално за теорията на числата.

Амарил поклати глава.

— Никога не съм чувал за него. Съжалявам.

— Той е доказал тази твоя теорема преди триста години.

Далянинът бе поразен.

— Не знаех.

— Сигурен съм, че не си знаел. Ти обаче си го направил по-умно. Не съвсем прецизно, но…

— Какво искате да кажете с „прецизно“?

— Няма значение. — Селдън прибра обратно листата в купа, пъхна го в чантата и рече: — Направи няколко копия. После вземи едно, поискай да ти го датират на официален компютър и го завери с компютризиран печат. Моята приятелка, доктор Венабили, може да те уреди без учебна такса за някоя специалност в Стрилингския университет. Ще се наложи да започнеш от самото начало и да учиш и други предмети освен математика, но…

Амарил явно беше останал без дъх.

— В Стрилингския университет? Няма да ме приемат.

— Защо да не те приемат? Дорс, нали можеш да го уредиш?

— Сигурна съм, че мога.

— Не, не можете! — разгорещи се гостът. — Няма да ме приемат. Аз съм от Дал.

— Е, и?

— Там не приемат хора от Дал.

Селдън погледна към историчката.

— Какви ги приказва?

Тя завъртя глава.

— Наистина не зная.

— Гу’жа, вие сте Външна — рече топлякът. — Колко време сте била в Стрилинг?

— Малко повече от две години, господин Амарил.

— Виждала ли сте там някога даляни: ниски, с къдрава черна коса и големи мустаци?

— Има студенти с най-различен външен вид.

— Само не и даляни. Поогледайте се следващия път, когато отидете.

— Защо да няма? — запита Селдън.

— Не ни харесват. Ние изглеждаме по-различно. Не им допадат нашите мустаци.

— Можеш да ги обръснеш… — гласът на Селдън замря под яростния поглед на другия.

— Никога! Защо да го правя? Моите мустаци са моята мъжественост.

— Нали си бръснеш брадата. Тя също е твоя мъжественост.

— За тукашните хора са важни мустаците.

Селдън пак погледна към Дорс и промърмори:

— Плешиви кратуни, мустаци… Откачена работа!

— Какво? — гневно запита Амарил.

— Нищо. Кажи ми има ли друго, дето не харесват у даляните.

— Измислят си разни неща, само и само за да не ни харесват. Казват, че смърдим. Казват, че сме мръсни. Казват, че крадем. Казват, че сме избухливи. Казват, че сме тъпи…

— Защо говорят всички тия работи?

— Защото е лесно да го направят и понеже от това те самите се чувстват по-добре. Естествено, че като работим в топлинните резервоари, ще се цапаме и ще сърдим. След като сме бедни и потиснати, някои от нас крадат и стават избухливи. Само че това не важи за всички ни. Ами онези високи жълтокосковци от Имперския сектор, които си мислят, че притежават Галактиката — не, те наистина я притежават! Никога ли не избухват, никога ли не им се е случвало да откраднат? Ако вършеха моята работа, щяха да смърдят също като мен; и ако трябва да живеят така, както на мен ми се налага, също ще са мръсни.

— Кой отрича, че навсякъде има всякакви хора? — попита Селдън.

— Там е работата, че никой не го отрича! Те просто смятат, че са прави. Гу’син Селдън, аз трябва да се измъкна от Трантор. Тук нямам никакви шансове — няма начин да спечеля пари, няма начин да получа образование, няма начин да стана математик, няма начин да бъда нищо друго, освен онова, което те казват, че съм — един топляк без никаква стойност… — Последните думи бяха изречени с чувство за безизходица и отчаяние.

Селдън се опита да разсъждава логично.

— Човекът, от когото съм наел тази стая, е далянин. Неговата работа е чиста. Той е образован.

— О, разбира се! — възкликна Амарил. — Някои са такива. Оставят неколцина да успеят, за да разправят после, че това може да бъде постигнато от всеки. А и тези неколцина живеят добре само докато са в Дал. Нека да излязат навън и ще видят как ще се отнесат към тях. А докато са тук, си правят кефа да се държат с всички останали като с боклуци. Това ги кара да изглеждат жълтокоси в собствените им очи. Какво ви рече този хубав човек, от когото сте наели стая, когато му казахте, че ще доведете един топляк? Рече ли ви на какво ще приличам? Сега ги няма, него и жена му… те не биха останали на едно и също място с мен.

Селдън овлажни устни.

— Аз няма да те забравя, Амарил. Ще се погрижа да се измъкнеш от Трантор и да дойдеш в университета на Хеликон — нека само се върна там.

— Обещавате ли? Честна дума? Въпреки че съм далянин?

— За мен фактът, че си далянин, е без значение. Важен е фактът, че си математик! Само че все още не мога да проумея това, което ми говориш. Не мога да повярвам, че съществува такова неразумно отношение към безобидни хора…

Амарил горчиво отрони:

— Защото никога не сте имали случай да се заинтересувате от тия неща. Всичко това би могло да мине току под носа ви, без изобщо да надушите каквото и да било, просто защото то не засяга вас.

— Господин Амарил — намеси се Дорс — също като вас и доктор Селдън е математик и умът му витае из облаците. Трябва да го разберете. Аз обаче съм историчка. Зная, че не е необичайно една група хора да гледа с презрение друга група хора. Съществуват странни и почти ритуални видове омраза, които нямат никакво рационално оправдание, но могат да предизвикат сериозни исторически последици. И това е много лошо.

— Лесно е да кажеш, че нещо е „много лошо“ — тръсна глава Амарил. — Заявявате, че не го одобрявате, от което автоматично ставате добър човек и сетне можете да се захванете пак с вашата си работа и повече да не се сетите за него. Само че това е още по-лошо от „много лошо“. Това противоречи на всичко, дето е порядъчно и естествено. В края на краищата ние сме едни и същи — жълтокоси и чернокоси, високи и ниски, северняци, източняци, южняци. Външни… Всички ние — вие, аз и дори императорът — сме произлезли от хората на Земята, нали така?

— Произлезли от какво? — Селдън се обърна към Дорс, ококорил очи.

— От хората на Земята! — изкрещя Амарил. — Единствената планета, откъдето са произлезли хората.

— Единствената планета? Една-единствена?

— Разбира се, че единствената. Земята.

— Когато казваш Земята, имаш предвид Аврора, нали?

— Аврора? Какво е това?… Не, имам предвид Земята. Никога ли не сте чували за нея?

— На практика не съм — отвърна Селдън.

— Това е един митичен свят — започна Дорс — който…

— Не е митичен! Била си е истинска планета.

Математикът въздъхна.

— Всичко това съм го слушал и по-рано. Добре, хайде пак да го преговорим. Има ли някаква далянска книга, която да разказва за Земята?

— Книга? Не, мисля, че не.

— Тогава компютърен софтуер?

— Не знам за какво говорите.

— Млади момко, къде си чувал за Земята?

— Баща ми ми е разправял. Всеки знае за нея.

— Има ли някой, който да знае повече? Учите ли за Земята в училище например?

— Там никога не казват и дума…

— Тогава откъде знаят хората?

Далянинът сви рамене с израза на човек, когото тормозят за тоя, що духа.

— Просто всеки знае и толкова. Ако искате да научите разни истории, потърсете майка Рита. Още не съм разбрал да е умряла.

— Твойта майка ли? Нима…

— Тя не ми е майка! Така я наричат. Една стара жена, дето живее в Билиботън. Или поне — живееше.

— Къде е това?

— Надолу в тая посока. — Амарил направи неопределен жест.

— Как да стигна там?

— Да стигнете там? Не можете да искате това. Никога няма да се върнете.

— Защо да не се върна?

— Повярвайте. Не можете да искате да идете там.

— Да, но ми се ще да видя майка Рита.

Амарил поклати глава.

— Можете ли да си служите с нож?

— С каква цел? Какъв… нож?

— Режещ нож. Като този. — Далянинът се пресегна към колана, който здраво притягаше панталоните му около кръста. Едно парче от каиша се извъртя встрани и в края му просветна острие — тънко, блестящо и смъртоносно.

Дланта на Дорс мигом се стовари върху дясната китка на Амарил.

Той се разсмя.

— Не се каня да го използвам. Само ви го показвам. Ще ви трябва за самозащита. Ако нямате нож или пък ако имате, но не знаете как да си служите с него, никога няма да излезете живи от Билиботън. Както и да е — той изведнъж стана мрачен и напрегнат — гу’син Селдън, наистина ли ще ми помогнете да ида на Хеликон?

— Да, вече ти обещах. Напиши си името и как можеш да бъдеш открит с хиперкомпютър. Предполагам, че имаш код.

— Код има смяната ми в резервоара. Той ще свърши ли работа?

— Да.

— Е, в такъв случай — Амарил отправи един много сериозен поглед към математика — цялото ми бъдеще зависи от вас, гу’син Селдън. Така че, моля ви, не отивайте в Билиботън. Не искам да ви загубя — той извърна умоляващо очи към Дорс и меко каза: — Гу’жа Венабили, ако ще ви послуша, не го пускайте. Моля ви.