Айзък Азимов
Прелюдия за Фондацията (77)

76

На следващата сутрин Селдън — облечен от кръста надолу, измит и избръснат — почука на вратата, която водеше към стаята на съквартирантката му, и каза немного високо:

— Дорс, моля те, отвори.

Тя отвори. Късите й златисточервеникави къдрици бяха все още влажни и тя също бе облечена само от кръста надолу.

Селдън направи крачка назад, притеснен до немай къде. Младата жена погледна с безразличие към гърдите си и уви една кърпа около рошавата си глава.

— Какво има?

Математикът се вторачи вдясно.

— Исках да те питам за Што.

— Защо… какво? И, моля те, не ме карай да шепна като на девица!

— Просто се опитвам да бъда вежлив — засегна се той.

— Ако имаш нещо против, няма да бъда. И не те питам защо какво, а за сектор Што.

— Защо ти е? Или ако предпочиташ, защо за Што?

— Слушай, Дорс, не се шегувам. Мине не мине време и току някой спомене за него или за кмета му. Чувек подметна нещо, ти — друго, Даван също. Само аз не зная нищичко нито за сектора, нито за кмета.

— Хари, аз също не съм родена на Трантор. Известно ми е съвсем малко, но с удоволствие ще го споделя с теб. Што е близо до Южния полюс, много голям, гъсто населен…

— Гъсто населен? На Южния полюс?

— Не сме на Хеликон, Хари. Нито пък на Сина. Това е Трантор. Всичко е натикано под земята, а там и на полюса, и на екватора е почти едно и също. Разбира се, предполагам, че поддържат съотношението ден-нощ максимално естествено — дълги дни през лятото, дълги нощи през зимата — почти както е на повърхността. И се гордеят, че са полярници…

— Но при тях на Горната страна наистина трябва да е студено.

— О, да. Горната страна на Што е цялата в сняг и лед, само че не толкова дебел, колкото сигурно си мислиш. Ако слоят е прекалено тежък, може да потроши купола, обаче той не е и точно тази е основната причина за мощта на сектора.

Тя се обърна към огледалото, разви кърпата от главата си и наметна върху косата сушилната мрежа, която за пет секунди й придаде приятна лъскавина. После добави:

— Нямаш си представа колко съм щастлива, че не ми се налага да нося шапчица. — И навлече горната част от облеклото си.

— Какво общо има леденият слой с мощта на Што?

— Помисли сам. Четиридесет милиарда души използват огромно количество енергия, като всяка калория в края на краищата дегенерира до топлина и човек трябва някак да се отърве от нея. Тя се прехвърля по тръби към полюсите и особено към Южния, който е по-развитият, и там се отделя в космоса. В процеса на отделяне топлината разтопява по-голямата част от леда и аз съм сигурна, че точно това е причината за транторските облаци и дъждове, колкото и метеорологичните шамани да настояват, че нещата са далеч по-сложни.

— А Што използва ли енергията, преди да се освободи от нея?

— Доколкото ми е известно, нищо не им пречи да го правят. Между другото, нямам и най-слаба представа каква е технологията на отделяне на топлината, понеже аз говорех за политическа мощ. Ако Дал спре да произвежда полезна енергия, това положително ще създаде неудобства на Трантор, обаче има и други сектори, които я произвеждат, и те могат да увеличат производството й, а освен това, разбира се, съществуват и запаси, натрупани под една или друга форма. Накрая сигурно ще трябва да се съобразят с Дал, но не преди да мине доста време. Докато Што…

— Да?

— Ами той отделя най-малко деветдесет процента от цялата създадена на Трантор топлинна енергия и няма никакъв заместник. Ако спре да изхвърля топлината, по цялата планета температурата ще започне да се повишава.

— А също и в самия сектор Што.

— Да, но тъй като се намира на Южния полюс, ще може да си уреди приток от студен въздух. Няма да му помогне кой знае колко, обаче ще издържи повече от всички останали сектори. Значи излиза, че Што е твърде деликатен проблем за императора и кметът му е или поне би могъл да бъде изключително могъщ.

— И какъв е сегашният?

— Не зная. От онова, което съм подочувала от време на време, си представям, че е много стар и саможив, но твърд като корпус на космически кораб и все още ловко вкопчен във властта.

— Чудя се защо му е? Ако е толкова стар, не би могъл да я задържи дълго време.

— Кой знае, Хари? Предполагам, че това е натрапчива идея, която той ще влачи до гроба. А може и да е тръпката от играта — домогването до нея, без всъщност истински да жадува за самата власт. Вероятно ако я имаше и заемеше мястото на Демерцел или дори императорския трон, щеше да се почувства разочарован, защото битката е свършила. Разбира се, докато продължава да живее, би могъл да започне друга игра — за нейното запазване, което сто на сто ще се окаже също тъй трудно и също тъй удовлетворително.

Селдън поклати глава.

— Хрумна ми, че не би трябвало никой да иска да бъде император…

— Съгласна съм, че никой с всичкия си няма да го пожелае, обаче „имперското стремление“, както често го наричат, е като болест, която — щом те пипне веднъж — просто те лишава от здрав разум. И колкото по-близо си до поста, толкова по-лесно е да я прихванеш; с всяко издигане по стълбицата…

— Болестта се изостря все повече? Да, това ми се струва естествено. Но също така си мисля, че Трантор, като свръхогромен свят, толкова се е оплел в собствените си нужди и е тъй конфликтен в своите амбиции, че до голяма степен обуславя неспособността на императора да управлява. Защо той не го напусне и не се установи на някой по-простичък?

Дорс се разсмя.

— Ако познаваше историята, нямаше да питаш. Трантор е символ на империята по силата на хилядолетния навик. Един император, който не е в Двореца, не е император. Императорът е по-скоро място, отколкото човек.

Селдън потъна в мълчание и лицето му се напрегна. След малко събеседничката му попита:

— Хари, какво има?

— Мисля — рече той с приглушен глас. — Откакто ми разказа оная история за ръката на бедрото, ми се мяркат едни идеи, дето… Сега забележката ти, че императорът е по-скоро място, отколкото човек, като че ли закачи някаква струнка.

— Каква струнка?

Селдън поклати глава.

— Още не мога да ти кажа. Не е изключено изцяло да греша — погледът му се изостри и очите му сякаш дойдоха на фокус. — Във всеки случай трябва да слезем долу и да закусим. Закъсняваме, а не смятам, че госпожа Тайсалвър е в достатъчно добро настроение, та да ни донесе закуската тук.

— Ама че си оптимист — рече Дорс. — Аз пък мисля, че тя не е в достатъчно добро настроение, за да иска да останем — със или без закуска. Страхотно й се ще да ни разкара.

— Възможно е, но ние й плащаме.

— Подозирам, че тя вече ни мрази достатъчно, за да презре дори парите…

— Може би нейният съпруг ще се изяви като малко по-привързан, поне що се отнася до тях.

— Ако той изрече и една дума против волята на жена си, единственият човек, който ще бъде по-изненадан от мен да я чуе, сигурно ще е госпожа Тайсалвър. Добре, готова съм.

И те заслизаха по стълбата към останалата част от апартамента, за да установят, че въпросната лейди ги чака с нещо по-малко от закуска… И същевременно — с нещо далеч по-голямо.