Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillow Book of Lady Wisteria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Кейсей

ИК „Труд“, София, 2002

ISBN 954–528–423–4

История

  1. — Добавяне

Глава 6

Пустите улици на Едо бяха покрити с девствена пелена от сняг. Прозорците и входовете на постройките бяха скрити зад спуснатите капаци. Бездомни кучета се свиваха и зъзнеха из уличките, по които проблясваха локви, превърнати в лед от студа на настъпващата нощ. По бреговете на каналите скитници спяха около димящи огньове. Отраженията на звездите трепкаха по черната виеща се лента на река Сумида, а завързаните покрай кейовете лодки не помръдваха, сковани от мраз. Нощта бе парализирала по-голямата част от града, но на определени места в търговския район Нихонбаши животът се разгаряше най-бурно, след като угаснеше денят.

В една порутена постройка между обществена баня и сергия за юфка се помещаваше безименна бърлога за хазарт. Вътре седяха селяни и самураи, гангстери с оръжия и покрити с татуировки гърди и дори няколко свещеници в шафранови роби. Те раздаваха, размесваха и хвърляха с отривисти движения картите пред себе си. Смях и крясъци съпровождаха игрите. Купчини монети се местеха, докато мърляви момичета сервираха саке. Тютюнев дим от лулите на комарджиите изпълваше помещението с парлива мъгла, която забулваше светлината от окачените на тавана фенери.

Зад една завеса, която отделяше задната стаичка от помещението, където се играеше комар, върху мръсен сламен дюшек седеше Глициния. Главата й бе увита в синя кърпа, а прекрасните й очи блестяха тревожно на фона на проникващата през завесата светлина. Тя слушаше звъна на монетите и грубиянските гласове на мъжете, а тялото й под наметалото потръпваше напрегнато. Когато избухваше някоя свада и се разнасяха ругатни, се свиваше ужасена. Изпълнен със страх, погледът й блуждаеше по голите греди на тавана, наредените покрай стената бурета със саке и обезопасените с решетки прозорци.

Беше минал един ден, откакто бе напуснала Йошивара и бе заменила един затвор с друг. Този промеждутък, отделящ стария й живот от новия, изглеждаше дори по-труднопоносим от перспективата за дългогодишно пребиваване в публичния дом. Самотата я изпълваше със страх и тя изви чувствените си устни в иронична усмивка. Колко често бе копняла за самота! Не бе и подозирала колко безпомощна щеше да се чувства.

Зад завесата изникна силует на мъж. Глициния се стресна и се сви в ъгъла. Мъжът повдигна завесата и влезе в стаичката, носейки в ръце голям платнен вързоп. Беше нисък, но добре сложен, с широки рамене под наметалото и мускулести прасци, които се очертаваха под гамашите му. Вратът му наподобяваше каменна колона, а лицето му бе очертано от резки щрихи и коси вежди, които се сключваха над остър нос, изсечени челюсти и брадичка. Косите му бяха събрани на кок над полегато масивно чело.

— Доста скромно посрещане — каза той и се отправи към Глициния с бърза, животинска грация. Очите му — тъмни процепи върху лицето — обхванаха за миг стаята, дебнейки за евентуална заплахи. — Какво се е случило?

Глициния вече дишаше по-леко, макар и все още напрегната.

— Стресна ме, Светкавица — отвърна, — това е. Стана да го посрещне, подвластна на привличането, което особената му, войнствена мъжественост пораждаше у нея, както и на страха от сприхавия му нрав.

— Къде беше?

— Навън — отвърна той рязко и веждите му се скосиха още повече. — Трябваше да се погрижа за една работа.

Не обичаше да дава обяснения на никого и Глициния го знаеше.

— Съжалявам, че попитах — каза тя. — Просто те нямаше цял ден, а аз се страхувам да оставам сама.

В другото помещение избухна поредната свада — разнесоха се шум от удари, трясък, звън от разпръснати монети и одобрителни възгласи.

Светкавица се разсмя.

— Сега си в по-голяма безопасност от снощи.

Искаше й се да му повярва. Макар че бе напуснала стаята, в която владетелят Мицуйоши бе намерил смъртта си, животът извън стените на Йошивара бе свързан с нови рискове. Полицията сигурно вече я диреше. И макар че бе избягала от собственика на публичния дом, сега разчиташе изцяло на милостта на Светкавица, който бе получил прякора си заради това, че бе непредсказуем и никой не знаеше каква е следващата му стъпка, преди да е станало твърде късно.

— Какво има? — той се втренчи в нея, обзет от подозрение. — Не ти ли харесва тук? — пусна вързопа на пода и се отправи към Глициния. — Май и компанията не ти е по вкуса, а? Липсват ти петте стаи и префърцунените ти приятелчета?

— Не, всичко е наред — Глициния отстъпи назад, залитайки, стресната от неприкритата заплаха в гласа му. — Радвам се, че съм тук с теб.

— Знаеш ли какво щеше да ми се случи, ако ме бяха пипнали, че те измъквам тайно от Йошивара? — той я сграбчи за китката и от болезнената му хватка тя извика. — Щяха да ме арестуват, да ме бият и може би дори да ме убият. Рискувах живота си заради теб и сега трябва да се задоволиш с онова, което ти давам, без да хленчиш!

— Доволна съм — побърза да го успокои Глициния. — Благодаря ти за всичко, което направи за мен — тя сведе поглед, усмихна се предизвикателно и сниши глас, така че премина в дрезгав шепот. — Един мъж, тъй силен и смел като теб, може да ме задоволи във всяко отношение.

Многогодишният опит я бе направил веща с мъжете. Тя прокара връхчетата на пръстите си по страната му и гневът в очите му тутакси бе заменен от похот.

— Така е по-добре — каза той.

— Моля те, позволи ми да изразя благодарността си, като ти доставя удоволствие — нямаше защо да имитира нетърпение, тъй като допирът на Светкавица и искрящият му поглед събудиха у нея страст и желание.

Язвителната му усмивка потвърди властта, която той имаше над нея. Пусна китката й и каза:

— По-късно — клекна и разтвори вързопа. — Тук има храна, а аз съм гладен. Хайде да ядем.

Беше донесъл сготвен ориз, пушена змиорка и сьомга, мариновани зеленчуци, скариди на скара, пушени кнедли и различни видове сладкиши. Глициния бе прекарала голяма част от деня в сън, а през останалото време се бе чувствала твърде напрегната, за да яде; но сега при вида и мириса на храната изпита неистов глад. Двамата със Светкавица седнаха на пода и започнаха да ядат лакомо с ръце, като от време на време между залъците отпиваха по голяма глътка саке. Струваше й се, че това бе най-прекрасната храна, която бе яла някога — нямаше нужда да внимава за маниерите си, както бе длъжна да прави една таю, нямаше го и собственика на публичния дом, който вечно пресмяташе какво бе изяла, и го добавяше към дълга й. Замаяна от удоволствие, тя се засмя. Взе да храни Светкавица, като му подаваше хапки. Той се засмя и засмука пръстите й.

Когато свършиха, той взе най-големия пакет от вързопа и го хвърли в скута й.

— Ето ти подарък.

Глициния отвори пакета и намери вътре кимоно от тъмночервен сатен, пищно украсено с вълни и плуващи шарани, които сияеха във всички цветове на дъгата.

— Колко красиво! — възкликна доволно.

— Така е — Светкавица се усмихна гордо, но в тона му звучеше недоверие към реакцията й. — Също като нещата, които са ти подарявали другите ти мъже… нали? — той ревнуваше от високопоставените й любовници, които често й носеха скъпи подаръци.

— Да, да — увери го Глициния. Прокара нежно длан по материята, без да го пита откъде беше взел кимоното. Като знаеше как си изкарва прехраната, можеше и сама да се досети. Въпреки това й беше все едно, защото вече бе нейно — обещание за прекрасно бъдеще.

— Сега можеш да ми докажеш благодарността си — каза Светкавица.

В погледа му просветна сласт, докато отместваше настрана остатъка от вечерята им. Разкъса дрехите й. От студа кожата й настръхна, но Светкавица разгърна собствената си дреха и я привлече към топлата си плът. Глициния изстена, обзета от желание да го има. Светкавица бе на нейната възраст, двайсет и четири годишен, а не десетки години по-стар, каквито бяха повечето мъже, които можеха да си позволят услугите на таю. Докато го галеше, Глициния се наслаждаваше на усещането — тъй стегната и силна плът вместо подпухналите или мършавите тела на обичайните й клиенти. При допира на ръцете му, които се плъзгаха по гърдите й, задните й части и между краката й, изпитваше наслада, а не отвращение. Когато я възкачи, усети мъжествеността му твърда и изправена. Нямаше нищо общо с прекалено изисканите и немощни мъже!

— Искам те в мен — дишайки тежко, Глициния сключи нозе около кръста му. — Вземи ме!

Светкавица внезапно се дръпна от нея, обзет от неочакван гняв.

— Нетърпелива си, а? — отблъсна ръцете й и се освободи от нея. — Аз казвам кога и как, не ти!

В страстта си Глициния бе забравила, че той не понася да му се казва какво да прави.

— Съжалявам — изрече припряно, тъй като предишната нощ той бе показал характера си и сега осъзнаваше опасността от всякакъв опит да му наложи волята си. — Моля те, прости ми!

Лицето му пламтеше от необуздана ярост и желание. Плувнал в пот, дишаше тежко, а от сгорещеното му тяло в студения въздух буквално се вдигаше пара. Той грубо я обърна по корем. Притегли ханша й нагоре и притисна лицето й в пода. Изплашена, макар и възбудена от грубостта му, Глициния запротестира.

— Не смей да ми противоречиш! — извика Светкавица точно когато в другото помещение избухнаха възторжени викове и смях. — Ти си моя и ще се държа с теб, както искам.

Светкавица я придърпа към слабините си и проникна в нея с търкане, което изтръгна стенание и от двамата.

— Така ли те обладаваше владетелят Мицуйоши? — попита той, стенейки. Започна да се движи мощно и рязко. — Беше ли ти хубаво с него?

Грапавите дъски на пода издраха коленете и ръцете й. Гордостта й се разбунтува срещу подобна грубост. Тя си помисли с неприязън, че комарджиите ще станат свидетели на падението й. Дълбоко в нея плътта й набъбна от възбуда, породена от болка и наслада. Светкавица рязко се дръпна и излезе от нея. Неспособна да изтърпи прекъсването, Глициния бе принудена да му даде отговора, който той желаеше:

— Не, не! — знаеше, че Светкавица мрази Мицуйоши повече от всичките й други клиенти. Заизвива се трескаво, опитвайки се отново да го поеме в себе си.

— Ти желаеше ли владетеля Мицуйоши? — задъхан, Светкавица трепереше, обладан от собствената си страст, но задържа Глициния на разстояние, макар че тя се бореше да го достигне. — Обичаше ли го?

— Не го желаех, никога не съм го обичала! — възкликна Глициния, ридаеща от страст и копнеж да почувства Светкавица в себе си. — Моля те…

Той отново проникна в нея и докато тя ликуваше в наслада, й нареди:

— Кажи ми, че ме обичаш!

— Обичам те! — в този миг, докато той се движеше вътре в нея, в този свят, сведен единствено до тях двамата, тя наистина го обичаше страстно, искрено, предано.

— Кажи ми, че съм единственият мъж, когото някога ще обичаш!

— Ти си единственият! — извика Глициния.

Със затворени очи тя се съсредоточи във възкачването им до върховното удоволствие. Вече не чувстваше нито грубия под, нито студа, нито хората в съседното помещение.

Докато се движеше с все по-мощни и по-бързи тласъци, Светкавица ръмжеше като див звяр.

— Ако някой друг посмее да те погледне, ще го убия! Ако някога ме измамиш или предадеш, ако откажеш да ми се подчиняваш, ще убия и теб!

Заплахите му ужасиха Глициния, тъй като знаеше, че той казва истината. Ужасът усили възбудата й и върховната наслада я заля на вълни от екстаз. Тя изпищя. Ръмженето на Светкавица се извиси в победоносен рев и тя усети как той се освобождава вътре в нея. Двамата рухнаха в изнемога и духът й се плъзна в черната яма на отчаянието.

Тя си даде сметка, че освободителят й я бе превърнал в своя пленница и че бе склонен на жестокост не по-малко от всеки друг собственик на публичен дом. Бе се отървала от финансовия дълг, но сега бе длъжница на Светкавица, комуто трябваше да плаща с плът и с кръв. Бе се надявала да впримчи неговата сила и безстрашие в преследване на собствените си цели, но той не можеше да бъде опитомен. Предишната вечер бе моментът, в който контролът й върху собствената й съдба бе сринат завинаги.

Никой нямаше да разбере дали тя бе невинен очевидец на убийство или съучастник в престъпление. Само ако владетелят Мицуйоши не бе умрял! Ако събитията се бяха стекли по друг начин, сега можеше да се радва на свободата си и да осъществи тайния си план. Но нямаше смисъл да умува над миналото. Глициния си даде сметка, че е свързана със Светкавица — за добро или за зло — и че собственото й оцеляване зависи от него. Надяваше се да не стане жертва на изблиците му на ревност, на непостоянното му и непредсказуемо поведение.

А Светкавица все още имаше решаващо значение за плановете й, които от самото начало зависеха от него. Затваряйки очи, в оковите на собственическата прегръдка на Светкавица, Глициния се помоли да успеят да избягат живи от Едо.