Лора Джо Роуланд
Кейсей (22)

Глава 21

Селцето Имадо, където живееха разни търговци и работници от Йошивара, се намираше отвъд оризищата и блатата, които го деляха от квартала на удоволствията. Състоеше се от няколко улици с къщи, магазини, гостилници и чайни. След като пристигна там с двама детективи, Хирата се отправи към една от няколкото вили в покрайнините, построени от богати собственици на публични домове.

Къщата на Фуджио се състоеше от няколко постройки, покрити със сламен покрив. Каменен зид ограждаше разположената около нея градина и двор. Отвъд зида се простираше кафява угар, осеяна с къщурките на селяните. Прозирни ивици от бели облаци бяха набраздили бледата синева на небето. Слънцето озаряваше мразовитата и ветровита утрин, когато Хирата и детективите слязоха от конете си пред портата на Фуджио и влязоха в двора.

Хирата почука на вратата и на прага се появи едно момче.

— Дошли сме да се видим с Фуджио.

Накрая с прозявка на уста се показа и самият хокан. Красивото му лице бе подпухнало, косата му — разчорлена. Носеше халат на сини и червени карета и вонеше на алкохол и тютюн. Зачервените му очи замигаха озадачено, втренчени в Хирата, но той се усмихна и се поклони галантно.

— Извинявам се за жалкия си вид, но снощи си легнах късно. Какво мога да направя за вас, господа?

Хирата се представи и после добави:

— Трябва да говоря с вас. Може ли да вляза?

— Ако става въпрос за случилото се с владетеля Мицуйоши, вече казах на сосакан сама всичко, което знам — Фуджио разтри слепоочията си и направи гримаса: — О, небеса, какво главоболие! Наистина не трябва да пия, когато имам представление!

— Става въпрос за къщата ви на хълмовете — поясни Хирата.

Сънливото изражение мигом изчезна от лицето на хокан, заменено от тревога.

— Хм — каза, отстъпи назад и се блъсна в две хубави жени, които се бяха появили на прага зад него. Едната беше млада и красива, в напреднала бременност, а другата — на средна възраст и навъсена.

— Кои са тези мъже? — обърна се към Фуджио по-младата с пронизителен и капризен глас. — Какво искат?

— Не е твоя работа — отвърна й Фуджио с явно раздразнение.

— Как може да си толкова груб и да държиш гостите си на вратата? — укори го по-възрастната. — Покани ги вътре.

Фуджио завъртя очи.

— Жена ми и майка й — обясни той на Хирата. — Може ли да поговорим някъде другаде, ако обичате?

Хирата се съгласи. Фуджио отиде да се облече и се върна с кафяво наметало и кимоно над широки раирани панталони. Двамата с Хирата тръгнаха пеша надолу по улицата към селото, а детективите ги последваха. В канавката край пътя се бяха сгушили група патици. В далечината някакъв селянин караше волове през линеещия пейзаж.

— Жена ми и роднините й не знаят, че притежавам онази къща, и не искам да научават. Купих я преди години за лятна вила. — Фуджио го погледна. — Вие женен ли сте?

— Не.

След като прочете писмото на владетеля Ниу предишния ден, Хирата вече се съмняваше, че това изобщо щеше да му се случи някой ден, освен ако не приемеше избраната от баща му невеста. Но нямаше да се откаже да търси начин да помири двата рода, за да може да се ожени за Мидори.

— Е, като се задомите, ще разберете, че една съпруга може сериозно да ограничи свободата ви, особено ако живеете с родителите й. Понякога човек има нужда от уединение.

— Или от компанията на приятелки — добави Хирата.

Фуджио се усмихна дяволито.

— Ами да. Тази къща ми върши работа, ако реша да каня своите почитателки. Но с мен е свършено, ако тъст ми разбере, че съм изневерил на дъщеря му. Ще ме изхвърли. Освен това той е собственик на публичния дом „Великият Миура“ и се ползва с голямо влияние в Йошивара. Повече никога няма да получа работа там.

Дали това бе единствената причина, поради която Фуджио искаше да запази в тайна къщата си?

— Разкажете ми за жената, която сте държали в къщата.

— Какво? — Фуджио се сепна. — Сега там няма никой. Ползвам я само през лятото — замаяността от махмурлука му изведнъж се разсея; той изглеждаше озадачен, но трезвен. — Но кажете, моля, как изобщо разбрахте за къщата ми?

— Сосакан сама получи писмо. Отидохме там снощи и намерихме една мъртва жена.

Дъхът на Фуджио излезе от устата му във вид на бяло облаче, но звук не се получи. Изненадата му изглеждаше неподправена, макар че, както Хирата знаеше, Фуджио притежаваше безспорни артистични умения, необходими за професията му.

— Мъртва жена? В моята къща? — след като заекна още няколко пъти, той се овладя достатъчно, за да каже: — И коя е тя?

— Не знаем. Главата й е била отрязана и отнесена — Хирата внимателно наблюдаваше Фуджио. — Но е облечена в дрехи, които с оглед на предварителните описания, изглежда, принадлежат на Глициния.

— Глициния? О, небеса! — Фуджио отстъпи, залитайки, сякаш разтърсен физически от това, което току-що бе чул. — И какво е правила там?

— Вие ми кажете.

— Чакайте — хокан вдигна предупредително ръце. — Ако смятате, че аз съм убил Глициния, дълбоко се лъжете. Нямам представа, как се е озовала в моята къ… — изведнъж го осени някаква мисъл. — Но мога да предположа. Когато бяхме любовници, й казах за къщата ми. Вероятно си е спомнила и е отишла там, защото е знаела, че ще бъде празна. Направила го е без мое знание или позволение. Нямам нищо общо със смъртта й.

Може и да казва истината, помисли си Хирата, или пък измисля това обяснение, за да се защити.

— Разкажете ми подробно какво сте правили от установяването на смъртта на владетеля Мицуйоши до снощи.

Хоканът се замисли напрегнато, с явното намерение да покаже, че дори не е приближавал до своята тайна къща.

— Точно вървеше изпълнението ми в „Овария“, когато Момоко се втурна в помещението, крещейки, че владетелят Мицуйоши е мъртъв. Портите на Йошивара бяха затворени и преди да ги отворят на сутринта, полицията дойде и забрани на всички да напускат квартала. Щом ни освободиха, се прибрах вкъщи.

— Какво правихте там?

— Вечерях със семейството си — отвърна Фуджио — и си легнах — след това добави, натъртвайки: — През цялата нощ бях в леглото до жена си.

Хирата възнамеряваше да провери тази история в разговор с жената на хокана и с роднините му по линия на съпругата, макар че те можеха да потвърдят думите му само за да го защитят.

— А на сутринта?

— Отидох в Йошивара. Нямаше какво толкова да се прави, тъй че си стоях в чайната, пийвах и играех карти с приятели.

— През цялото време ли бяхте с тях?

— Не непрекъснато, но не съм им се губил от погледа достатъчно дълго, че да стигна до хълмовете — въпреки това Фуджио поспря, сякаш, докато разказваше, съзря на хоризонта да се мержелее неясна опасност. — Тази нощ имах изпълнение на едно увеселение. Сосакан сама ме завари там. След като говорихме, забавлявах гостите до зори. После…

В далечината отекваха удари на брадва, цепеща дърва.

— После какво? — подкани го Хирата, обзет от нетърпение, тъй като бяха стигнали до изключително важен отрязък от време. Същата сутрин той бе научил, че Фуджио е успял да се измъкне от детективите, пратени да го следят, и е бил извън полезрението им от зори до следобеда на същия ден, когато го бяха открили в Йошивара.

— Посетих един приятел — отвърна Фуджио с неохота. — Бях с… моя приятел до вчера следобед, когато се върнах в Йошивара, защото имах изпълнения пред клиенти.

— Кой е този приятел?

— Една жена — въпреки студа лицето на Фуджио бе лъснало от пот. — Не мога да кажа името й. Съпруга е на редовен клиент — той поклати глава с презрение към собственото си развратно поведение. — Как все се замесвам в такива истории?

— Ако искате да ви повярвам, че сте били с нея, тя трябва да потвърди това, което казахте — заяви Хирата.

— Но аз не мога да я издам — възпротиви се Фуджио. — Баща й е изтъкнат самурай. И е твърде сприхав. Разбере ли за нас, ще ме убие.

Според законодателството на Токугава един самурай можеше да убие селянин и да избегне наказанието. Фуджио беше в капан — от една страна, го грозеше отмъщението на съпруга на любовницата му, а, от друга — екзекуция заради извършеното убийство. Според Хирата историята звучеше доста правдоподобно и той вече изпитваше съмнения, че Фуджио е убиецът на жената, която бяха намерили в къщата. Хокан бе умен; ако той бе извършителят, нямаше ли да си измисли по-добро алиби? Освен това предишната нощ Хирата бе огледал мястото на престъплението и резултатите сочеха, че е напълно възможно Фуджио да е невинен.

Нямаше никакви доказателства, че е пребивавал в къщата наскоро. Възможно бе жената да е отишла там по своя воля. Хирата вече се питаше дали изобщо се е криела там. В печката и мангала нямаше следи от скорошен огън, единствената храна в къщата бяха малко стари сушени плодове, а и тоалетната не миришеше така, както би трябвало, в случай че някой я бе използвал напоследък. Жената може да е била отведена там и убита незабавно от човек, който би искал да лепне убийството на Фуджио.

От друга страна, не беше изключено Фуджио да е виновен, но да не е допускал, че трупът ще бъде открит, и затова да не е смятал, че ще има нужда от алиби. Историята за тайнствената любовница може просто да е най-доброто, което успя да изфабрикува, след като бе принуден да дава обяснения.

— Смятам, че вчера си ходил в къщата да видиш Глициния — каза Хирата. — Нищо чудно тя да не е искала да стои сама в студа и да се е оплакала. Ти си се почувствал притиснат, защото не си имал къде другаде да я приютиш. Двамата сте се скарали. Нещата са излезли от контрол. И ти си я убил.

— Изключено — Фуджио промени стойката си, стъпвайки здраво на земята.

— Или пък си възнамерявал да я убиеш от самото начало, защото тя те е видяла да намушкваш владетеля Мицуйоши.

— Убийството му е дело на финансовия министър Нита — обяви Фуджио тържествуващо. — Вече чух новината.

— Ти си убил Глициния, преди да разбереш, че Нита е осъден — предположи Хирата. — Страхувал си се, че ще каже на полицията, че ти си убиецът, и затова не си я оставил жива.

В погледа на Фуджио се мярна разбиране, че нещата изглеждат точно така… и че именно по този начин ще ги изтълкува и съдията, който ще го съди за убийство.

— Не съм убил владетеля Мицуйоши! — заяви разпалено той. — Нито Глициния! Някой е сложил тялото й в къщата ми, за да ме набеди в убийството й — слабата му фигура видимо се напрегна, връхлетяна от паника. Хирата се хвърли напред, за да го сграбчи, но в същия миг хокан се обърна и хукна през оризището.

— Ей! Върни се! — Хирата се втурна след него и извика към детективите си: — Спрете го!

Фуджио се запрепъва в буците пръст, полите на дрехата му се развяваха, а той размахваше отчаяно ръце. Хирата тичаше след него задъхан, опитвайки се да го настигне. Скоро Фуджио забави темпото; краката му все повече натежаваха от умора. Хирата взе да скъсява разстоянието помежду им, накрая се хвърли напред и сграбчи Фуджио през кръста.

Хокан се просна по лице, а Хирата се тръшна отгоре му. Фуджио остана да лежи на земята.

— Арестуван си!

След като финансовият министър бе умрял, отнасяйки със себе си тайната за своята вина или невинност, Хирата не можеше да рискува и да допусне който и да е от останалите двама заподозрени на Сано да избяга. Дори и да се окажеше, че не е убил наследника на шогуна, Фуджио продължаваше да бъде главен заподозрян в убийството на намерената в къщата му жена.

— Пак този мой глупав навик да бягам дори когато съм сигурен, че ще ме хванат — отбеляза Фуджио с пресилен ироничен смях. — Този път обаче си заслужаваше.

* * *

Макар че Сано обикновено се движеше с антураж, който да му оказва съдействие и да бъде в съответствие с високия му ранг, затворът на Едо бе място, където предпочиташе да отиде сам.

Мястото, което представляваше укрепена тъмница, оградена с рушащ се каменен зид и наблюдателници, се извисяваше над бедните квартали на североизток от Нихонбаши. Вътре тъмничарите подлагаха на мъчения затворниците, за да изтръгнат от тях самопризнания, а осъдените вече престъпници очакваха своята екзекуция. Освен това в затвора се помещаваше и моргата, в която се изпращаха труповете на граждани, починали от естествена смърт, природни бедствия или от упражнено насилие. Там доктор Ито, завеждащият моргата, често оказваше съдействие на Сано със своите медицински познания и вещина в разследванията. Тъй като аутопсията и всякакви други процедури, които се свързваха с чуждоземната наука, се смятаха за незаконни, Сано държеше колкото се може по-малко хора да знаят за посещенията му в затвора на Едо.

Доктор Ито го посрещна на вратата на моргата — ниска постройка с лющещи се хоросанови стени.

— Радвам се да ви видя.

Прехвърлил седемдесетте, доктор Ито имаше бели коси, които увенчаваха мъдрото му, набраздено от бръчки лице като снежен калпак, и носеше синя лекарска престилка. Преди години той бе заловен да упражнява забранена чуждоземна наука, която бе усвоил от холандски търговци. Бакуфу се бяха отказали от обичайната присъда — изгнание, и го бяха осъдили до края на живота му да работи в моргата на Едо. Там, необезпокояван от властите, доктор Ито бе продължил научните си експерименти.

— Ще ми се поводът за срещата ни да бе по-различен от поредната насилствена смърт — добави той.

— На мен също — отвърна Сано. — Не бих ви молил да направите поредната аутопсия, ако имах друга възможност.

Трагедията в „Черния лотос“ се бе отразила тежко и на доктор Ито, макар че той не бе в храма в нощта, когато бяха загинали повече от седемстотин души. Труповете им незабавно бяха откарани извън града и погребани в масов гроб, но много сестри и свещеници бяха починали от раните си или пък бяха извършили самоубийство в затвора и доктор Ито бе подготвял мъртвите тела за кремация. Ужасът, който бе изживял при тази кланица в „Черния лотос“, стана причина да преустанови своята работа — единствената утеха, която правеше поносим затворническия му живот, — а духовното замърсяване от толкова много смърт бе уронило здравето му.

Доктор Ито се усмихна успокоително и покани с жест Сано да влезе в моргата.

— Справедливостта, която заслужава една жертва на убийство, е по-важна от личните чувства.

В просторно помещение вътре в моргата бяха поставени каменни корита, които се използваха за миене на труповете; имаше шкафове, в които се държаха инструменти, подиум, където бяха подредени книги и свитъци, както и три високи до кръста маси. Върху една от тях лежеше тяло, покрито с бяло платно. До него бе застанал Мура, помощникът на доктор Ито, — около петдесетгодишен мъж с гъсти посивели коси и ъгловато интелигентно лице.

— Готови сме да започнем, Мура сан — каза доктор Ито.

Мура беше ета^[1]. Повечето граждани ги избягваха, но доктор Ито се бе сприятелил с Мура, който вършеше цялата физическа работа за изследванията му.

Сано се отправи към масата, като потискаше порива си да хукне навън. Все още не се беше съвзел от стъписването и отвращението, които го бяха обзели при намирането на трупа. Необходимостта да направи оглед на мъртвото тяло на жена, с която бе имал интимни отношения, го изпълваше с ужас.

Мура отмахна бялото платно от трупа, като започна откъм ходилата. Типичната за смъртта вдървеност бе отминала и жената лежеше по гръб с изпънати нозе. Стъпалата й бяха голи, сиво-синкави, напукани и мръсни. Щом се откриха дрехите й, върху кимоното на зелени листа върху морав фон Сано забеляза ръждиви петна. Ноктите й бяха изпочупени, с набита под тях изсъхнала кръв. Мура отгърна и горната половина от тялото, завършваща със зловеща осакатеност там, където трябваше да бъдат главата и раменете й. Сладникавият мирис на гниеща плът го блъсна в ноздрите; стомахът му се преобърна.

— Къде я открихте? — попита доктор Ито.

Сано разказа подробностите около разследването на убийството и описа мястото.

— Имаше ли кръв около тялото?

Споменът за обстановката в онази стая бе обсебил съзнанието на Сано.

— Не много. Няколко пръски на пода, на стената, на футона и на мрежата против комари.

Той знаеше, че Рейко се тревожи за него, щеше му се да се бе държал нормално предишната вечер, но цялата му енергия се бе изчерпала от усилието да овладее гаденето и емоциите си. Това, че се бе затворил в себе си, щеше да ги отдалечи още повече един от друг, но той не можеше да й обясни защо убийството му бе въздействало тъй силно, без да й кажеше онова, което щеше да влоши нещата още повече.

— За да определим какво точно се е случило, трябва да видим и останалата част от нея — доктор Ито направи жест към Мура.

Ета взе нож и разряза кимоното на жената, после отстрани и бялата роба под него, откривайки голото й тяло. То представляваше грозна картина от огромни червени и морави петна, които се открояваха подпухнали върху бледата кожа на корема, гърдите и ребрата й. Върху врата, ръцете и бедрата й се забелязваха по-малки синини. Сано пое рязко въздух през зъби, доктор Ито измърмори нещо стъписан и дори невъзмутимият Мура изглеждаше потресен.

— Моля те, обърни я на една страна, Мура сан.

Мура се подчини и те мълчаливо огледаха покрития със синини гръб и задни части. После доктор Ито заобиколи масата и докато оглеждаше трупа, на лицето му се изписа жалост.

— Тази бруталност говори, че нападателят е по-скоро мъж, отколкото жена, тъй като подобни белези предполагат значителна физическа сила. Синините са причинени от юмруци. По-малките петна на ръцете и врата са оставени от пръсти.

— Отбранявала се е — каза Сано, докато оглеждаше ръцете на жертвата. — Ноктите са изпочупени и набити със съсирена кръв, защото е драла своя нападател.

В съзнанието му отново изникна картината на изцапания с кръв под и стени, както и двата отпечатъка на ръце и стъпки — едните големи, другите малки — на убиеца и на жертвата. Ако това е Глициния, каква бе неговата отговорност за смъртта й?

— Обърнете внимание на тези тъмни плътни синини по гърба й. След като е паднала, той я е ритал и тъпкал — каза доктор Ита. — Вероятно е издъхнала вследствие на разкъсвания във вътрешните органи.

— Значи е била пребита до смърт?

Повече от всякога Сано съжали, че не бе направил необходимото, за да разбере какво се бе случило с Глициния след края на връзката им, и то не само защото би могъл да спаси живота й.

— Очевидно главата е била отстранена след настъпването на смъртта — каза доктор Ито, — в противен случай в стаята щеше да има много повече кръв.

— Мъртвите не кървят — съгласи се Сано, полагайки усилия да звучи делово, макар че пред очите му изникнаха петната изсъхнала кръв по мрежата против комари. — Първо я е убил, а после я е сложил на футона и я е обезглавил.

— Вижте как е нащърбен по краищата вратът загрижеността в погледа на доктор Ито говореше, че той усеща притеснението на Сано. — Който е сторил това, трябва да е бил обладан от дива ярост.

Откъм постройката на затвора до тях достигнаха воплите на затворниците. Сано си представи как с изкривено от ужас прекрасно лице Глициния се опитва да отблъсне неясния нападател. Чу писъците й, докато юмруците му се сипят върху нея, видя как забива нокти в стената, докато се свлича на пода под порой от удари и ритници… С усилие каза:

— Сега, след като знаем как е умряла, трябва да установим дали това е Глициния и дали убиецът е Фуджио.

— Нека първо определим дали тази жена отговаря на описанието на изчезналата куртизанка — доктор Ито млъкна за момент, очевидно обзет от колебание, дали да попита Сано какво го безпокои, но после се отказа — или заради изражението на Сано, или вежливостта не му бе позволила да прояви любопитство. — На каква възраст е Глициния?

— Двайсет и четири годишна — отвърна Сано. Възрастта й бе едно от нещата, които, макар и научени лично от нея, смяташе, че може да приеме за истина.

— Тази жена е била млада — отбеляза доктор Ито, докато оглеждаше трупа. — Плътта й е гладка и стегната. Двайсет и четири е приемливо предположение за годините й.

Приликата във възрастта може да е съвпадение, помисли си Сано, но растящата празнота в стомаха му подсказваше друго.

— Каква е на ръст Глициния?

— Дребна — отвърна Сано, вдигайки ръка на височината на рамото си, при което мигом го връхлетя споменът, как я бе държал в обятията се. Опита се да съпостави спомена за голото й тяло с тялото на мъртвата, но поради липсата на лице и жестоките синини разпознаването бе невъзможно. Той преглътна мъчително и си наложи да продължи: — Слаба, с тесни бедра и малки гърди.

— Също като жертвата — доктор Ито погледна онези части, които Сано съзнателно избягваше, и каза — интимните й части са обръснати, била е проститутка.

Толкова прилики навеждаха на една-единствена мисъл — че най-вероятно това бе Глициния, макар че не можеха да се смятат за безспорни доказателства. Сано почувства как надеждата му, че е жива, взе да се стапя, и се извърна.

— Покрий я, Мура сан — помоли доктор Ито.

Каквито и неистини да бе изрекла, каквито и злини да бе извършила, Глициния бе горда и смела жена. Сано си спомни нейната сдържаност и странна отвлеченост в нощта на последната им среща. Възможно ли бе още тогава да е имала предчувствие, че времето й на земята изтича?

— Мислите ли, че убиецът е хокан!

— Трудно ми е да си представя, че Фуджио е способен на подобна бруталност. Тази сутрин Хирата тръгна към дома му, за да го разпита. Ще видим какво ще научи.

Вперил мрачен поглед през прозореца навън, Сано размишляваше за последствията, които щеше да има за него второто убийство. Сега разследването му можеше да продължи, защото, дори и да смяташе, че убиецът на наследника му вече е наказан, шогунът щеше да очаква Сано да разреши случая с обезглавената куртизанка. Новите разпити можеха да доведат до нови улики, който да докажат кой бе истинският убиец на владетеля Мицуйоши. Несъмнено тази перспектива го удовлетворяваше, но едновременно с това го изпълваше с ужас.

— Мура сан, моля те, остави ни насаме — ета се подчини и доктор Ито се приближи до Сано. — Мога ли да ви помогна с още нещо? — попита той внимателно.

Нуждата да сподели надделя над сдържаността на Сано.

— Аз я познавах — изрече той рязко и разказа на доктор Ито цялата история. — Трудно ми е да бъда обективен, когато съвсем не е изключено жертвата да се окаже моя някогашна любовница — призна той. — Но продължа ли с разследването, ще трябва да приема възможността трупът да е на Глициния… както и тя самата да е убийца.

Изражението на доктор Ито помръкна и той кимна с разбиране.

— В случай че финансовият министър е бил невинен, единствените останали заподозрени са Глициния, Фуджио и Момоко. Възможно е Глициния да е намушкала владетеля Мицуйоши.

— С други думи… моята някогашна любовница е убила наследника на господаря ми.

Сано се почувства по-зле от всякога.

— Има и още един проблем. Съпругата ми не знае нищо за Глициния. Не съм й разказал за нея, защото доскоро смятах, че е без значение. Сега обаче, ако продължи с разследването си, Рейко може да открие, че аз съм освободил Глициния, и да реши, че не съм й казал, защото имам какво да крия — обзет от тревога, Сано се вкопчи в пречките на прозореца.

Изобщо не бе предполагал, че премълчаването може да прерасне в основна заплаха за брака му, който и бездруго бе сериозно разклатен. — Ще ми се да й бях казал от самото начало. Какво да правя сега?

— Малкото камъче, търкулнало се по склона, може да предизвика огромно свлачище — напомни му доктор Ито. — Смятам, че трябва да кажете на съпругата си възможно най-скоро, защото колкото повече изчаквате, толкова по-сериозни могат да станат проблемите ви.