Лора Джо Роуланд
Кейсей (31)

Глава 31

Централният рибен пазар на Едо се събуди за живот на разсъмване. Когато Сано пристигна рано на следващата сутрин, рибарите вече бяха завързали своите лодки на брега на канала, който минаваше под моста Нихонбаши, и започваха да разтоварват улова си. Търговци, слуги от именията на даймио и собственици на гостилници подвикваха различни цени. Вътре, в подобната на пещера постройка, в която се помещаваше самият пазар, носачи мъкнеха към сергиите ведра с жива риба. Търговци подреждаха стоката си и поздравяваха прииждащите купувачи. Сано мина по пътеките, вече хлъзгави от люспи и слуз. Макар че чистачките припряно бършеха и търкаха, въздухът бе просмукан с миризмата на престояла риба.

Сано приближи един търговец, който работеше като негов информатор.

— Добро утро, Каору сан.

— Добро утро, сосакан сама — нисичкият приветлив мъж точно разрязваше огромна риба тон, а ножът му се движеше тъй бързо, че розовото месо сякаш се режеше само. — С какво мога да ви услужа днес?

— Търся един човек на име Светкавица — обясни Сано. — Член на бандата Мори.

Щом търговецът чу името, ножът му се отплесна. От пръста му бликна кръв и изцапа рибата, но той продължи да реже.

— Съжалявам, не познавам никаква Светкавица.

— Виждал ли си го тук наскоро? — настоя Сано.

— Не, господарю — страхът от Мори очевидно превишаваше нуждата на търговеца от платата, която Сано му осигуряваше. — Съжалявам.

Нататък по пътеката Хирата се караше с един продавач на чай:

— Знам, че Мори ви изнудват и всички тук им плащате. Затова не ми разправяй, че изобщо не си чувал за тях!

Сано наблюдаваше потиснат как детективите му разпитват други хора, които поклащаха глава с ужасено изражение. Пазарът бе средище на престъпната активност на Мори и гангстерите обикновено връхлитаха тук като паразити, но днес се бяха изпокрили.

Когато Сано се присъедини към хората си вън от постройката, Хирата каза:

— Сякаш Мори са подушили, че идваме, и са изчезнали. А и са сплашили всички, за да мълчат.

— Знам още едно място, където да опитаме — Сано скри отчаянието, което все повече го завладяваше.

Бе минал само един ден, откакто шогунът го бе обвинил в убийство и държавна измяна, но времето му изтичаше. Колкото повече се протакаше разследването, толкова повече нарастваше възможността на полицейския началник Хошина да съсипе репутацията му и да изфабрикува съкрушителни улики против него. Сано се опасяваше да съсредоточи разследването изцяло върху Светкавица. Ако независимо от всички улики, които указваха вината на Светкавица, някой друг бе убил владетеля Мицуйоши, той пилееше ценно време.

Въпреки това все още смяташе Светкавица за главния заподозрян. Сега поведе хората си по лабиринт от улички, които заобикаляха пазара. Тук порутените постройки осигуряваха подслон на различни дейности, обслужващи търговията с риба. Работници изпълваха гостилници за ястия с фиде и суши. Магазинчета за мрежи, ведра и рибарски такъми бяха претъпкани със стока, която бе изложена и на самата улица.

Сано спря пред една чайна. Даде знак на Хирата и двама от детективите да заобиколят отзад. После той и останалите трима извадиха мечовете си и се гмурнаха под синята завеса, закриваща входа.

Трима мъже вътре скочиха на крака. Всички бяха престъпници, облечени в дрипи. Единственият самурай сред тях се втурна към задната врата, докато другарите му извадиха кинжали и пристъпиха към Сано и хората му. Едно от момичетата, които сервираха, изпищя, изпусна поднос с чашки саке и се сгуши и в ъгъла.

— Хвърлете оръжията и никой няма да пострада! — извика Сано.

Главорезите останаха навъсени, все така готови да се бият, когато изведнъж детективите на Сано се втурнаха вътре през задната врата. Те приклещиха престъпниците в гръб и избиха ножовете им. След тях влезе и Хирата, хванал самурая, който се бе опитал да избяга. Вече с отнето оръжие, той продължаваше и да се съпротивява в здравата хватка на Хирата.

— Да видим сега кого сме задържали — каза Сано.

Макар че никой от мъжете не отговаряше на описанието на Светкавица, внезапното нападение си струваше. — Това е капитан Ногучи, бивш оръжейник в замъка Едо. Търсех те.

Капитан Ногучи бе кокалест мъж, чиито диви немигащи очи се бяха втренчили в Сано с враждебност.

— Кажи на лакеите си да ме пуснат — изръмжа той.

— Какво толкова, нима се страхуваш да посрещнеш наказанието си за това, че си ограбил оръжейната на Токугава, за да снабдиш с оръжие сектата „Черният лотос“? — попита Сано. — Или си смятал, че можеш да се криеш вечно?

Макар че повечето членове на „Черния лотос“ бяха заловени, някои все още бяха на свобода. Сано продължаваше да полага усилия да очисти града от тази измет.

— Просто следвах истинския път на съдбата — лицето на Ногучи бе озарено от фанатизъм. — Аз съм невинна жертва на политическо преследване, което ти си организирал срещу мен — злият разрушител, който иска да унищожи всички мои хора и да обрече света на вечно страдание!

— Спести ни излиянията си — под ключицата на Ногучи Сано забеляза неясен знак. Дръпна рязко кимоното му и отдолу се показа белег, който не беше успял да закрие съвсем татуирания символ на „Черния лотос“, а под него още една татуировка на дракон.

— Значи си станал член на бандата Мори — отбеляза Сано, разпознавайки герба на престъпния клан. — Явно си намерил надеждни приятели след разпускането на сектата. Къде е Светкавица?

— Не знам! — изплю злобно думите Ногучи.

Сано го сграбчи за гърлото и го стисна здраво.

— Идвал ли е тук?

Ногучи изкрещя от болка и страх. Очите му се завъртяха и той се опита да се отскубне от Сано, но Хирата го задържа. Макар че не обичаше да прилага сила срещу свидетели, той не изпитваше угризения да упражни насилие върху този човек, който бе откраднал оръжието на техния господар, за да изколи стотици в храма „Черният лотос“. Освен това Ногучи бе връзката му с бандата Мори и Сано нямаше никакво намерение повече да пилее нито време, нито търпение.

— Казвай! — настоя той, като забиваше пръсти в гръкляна на Ногучи.

С мораво лице капитанът се гърчеше в хватката на Хирата и отчаяно се опитваше да си поеме въздух.

— Виждал ли си Светкавица? — Сано мразеше да злоупотребява с властта си, но в същото време с удоволствие би удушил Ногучи.

В очите на Ногучи се мярна паника. Гласът му прозвуча подобен на грак:

— Добре, ще ти кажа. Само ме пусни!

Сано и Хирата го оставиха да си поеме дъх. Ногучи се олюля, като хриптеше и се давеше.

— Светкавица беше тук вчера — изрече той със стържещ глас. — Взе всичките пари от касата. Но оттогава никой не го е виждал. Кълна се, това е истината!

* * *

Скоро след като Сано излезе да дири Светкавица, за Рейко пристигна писмо. Тя отвори бамбуковия калъф за свитъци, донесен от пратеник на двореца. Съобщението вътре бе надраскано на евтина хартия. Рейко прочете:

 

Открих къде е Глициния. Ако искате да я видите, идете на сергията за юфка зад ъгъла при банята, кажете на някого да ме извика и аз ще ви заведа при нея. Не се бавете много, иначе тя ще избяга. И донесете парите, които ми обещахте.

Юя

 

Рейко се развълнува от вестта, че в края на краищата Глициния се бе оказала жива, но надеждата й да получи новини, които биха помогнали на Сано, бързо се стопи и отстъпи място на силно подозрение. Предишния ден Юя бе толкова против да й помогне, че Рейко се запита какъв ли мотив се криеше зад това съобщение. Какво я бе накарало да промени решението си? Рейко крачеше напрегнато из стаята, стиснала писмото в ръка, докато разсъждаваше как да постъпи.

Страхуваше се да не попадне в капан, макар че на пръв поглед нямаше причина Юя да иска да й причини зло. Рейко определи настоящото положение като момент, в който инстинктът трябваше да откликне на нуждата, и реши по-скоро да последва указанията на Юя, отколкото да изпусне каквато и да било възможност да се добере до ценни факти. Тя имаше съмнения относно евентуална среща с Глициния и се колебаеше дали да отиде сама, но не разполагаше с време да се допита до Сано; дори не знаеше къде да го търси, а и не можеше да се бави, за да не изпусне възможността да го спаси. Рейко нареди на един слуга да повика двама от най-добрите детективи на Сано. За щастие те още не се бяха включили в диренето на Светкавица. Когато детективите Маруме и Фукида се появиха, тя им показа съобщението и каза:

— Моля ви, съберете отряд войници и ме отведете при Юя.

Докато детективите и войниците придружаваха паланкина й навън от двора, Рейко зърна Охана, която я наблюдаваше мрачно от вратата.

Шествието прекоси бързо града и скоро се озова в район с бедняшки паянтови постройки. Пронизващ вятър завърташе във вихрушка боклуци по улицата, хлопаше по къщите и набраздяваше водата в канала. Рейко остави антуража си отвън и влезе в гостилницата — тясно помещение зад една бакалия. Вътре една раздърпана жена, застанала до огнището, бъркаше врящи гърнета. В някаква стая зад кухнята се дърлеха деца.

— Искам да видя Юя — каза Рейко.

Жената кимна и изпрати едно от децата си до банята. Рейко чакаше напрегнато. Скоро Юя се шмугна в стаята. Носеше протрито наметало и изглеждаше обзета от скрито вълнение.

— Къде е Глициния? — попита веднага Рейко.

В отговор Юя се нацупи и придоби мъченическо изражение.

— Първо ми купете нещо да хапна — тя коленичи на пода, — заради вас си изпуснах обяда.

Рейко изгаряше от нетърпение, но въпреки това й поръча купичка фиде в бульон от соеви зърна и ориз. Двете седяха заедно, докато Юя се хранеше с влудяваща мудност.

— Снощи се събудих, защото някой тропаше по прозореца ми и викаше името ми — взе да разправя Юя. — Погледнах навън и видях на улицата Глициния. Плачеше. Попитах я: „Какво правиш тук?“ а тя ми отвърна, че се нуждае от помощта ми и че няма към кого друг да се обърне. Лицето й бе цялото в синини и кръв.

С гримаса Юя смукна фидето. Рейко потисна порива си да я прикани да побърза.

— Глициния ми каза, че имала голям скандал със Светкавица — собственика на обществената баня — продължи Юя. — Той я набил така жестоко, че тя вече се страхувала за живота си. Изчакала го да излезе и после избягала. Откраднала част от парите му, но не знаела къде да отиде. Каза, че ще ми плати, ако й намеря място да се приюти. Молеше ме така отчаяно, че аз я отведох в една странноприемница, където щеше да е в безопасност. Сега е там.

— Можем ли да отидем при нея? — попита Рейко с тревога.

Юя я погледна недоволно и протегна към нея наполовина пълната си купичка.

— Глициния ми каза, че й е омръзнало да се крие. Иска да се предаде и да разкаже онова, което знае за убийството.

— А какво знае? — сърцето на Рейко подскочи и тя се наклони към Юя.

Проститутката се ухили самодоволно на нетърпението й.

— Видяла Светкавица да убива владетеля Мицуйоши. След това той я извел от Йошивара. Тя не искала да тръгне с него, но той я заплашил, че в противен случай ще я убие.

Рейко усети порив на въодушевление, примесено с недоверие. Макар че разследванията често се натъкваха на щастлива находка, тази вест, която щеше да оправдае Сано, изглеждаше твърде хубава, за да е истина.

— Глициния не отишла в полицията, защото се страхувала, че ще си навлече неприятности — продължи Юя, явно без да подозира за съмненията на Рейко. — Каквото и да каже, хората могат да си помислят, че лъже, за да се защити. Щом Светкавица го няма, всички по-скоро ще обвинят нея.

Историята звучеше смислено според Рейко, дори и да беше изфабрикувана, но за целта бе нужно повече въображение от онова, с което можеше да се похвали Юя. И въпреки това смътни подозрения й пречеха да откликне на нуждата си да й повярва.

— Казах на Глициния, че сте идвали при мен — продължи Юя. — Убедих я, че ако вие разговаряте с нея и повярвате на историята й, ще убедите съпруга си, че е невинна. Тя се съгласи да се предаде на вас, ако сосакан сама й помогне.

Юя остави на пода празната купичка и повдигна въпросително вежди. Рейко се поколеба и Юя добави:

— Светкавица ще търси Глициния и ако се добере до нея преди вас, ще я убие.

Рейко реши, че имаше по-малко да губи, отколкото да печели, ако повярваше на думите на Юя. В случай че историята се окажеше истина, можеше да отведе Глициния при Сано още днес. Куртизанката щеше да бъде в безопасност, защитена от Светкавица и властите, а Сано — оправдан след обвиненията в убийство и държавна измяна.

— Добре — съгласи се тя.

Юя отправи към нея самодоволна заговорническа усмивка и протегна ръка.

— Първо ми платете.

— Ескортът ми идва с нас — каза Рейко, докато вадеше от ръкава си пакетче с пари.

Проститутката сви рамене.

— Все ми е едно — рече и прибра парите в диплите на робата си.

Двете напуснаха гостилницата и се качиха в паланкина.

— Вървете направо още четири пресечки и после свийте вдясно — обясни Юя.

Рейко предаде на детективите тези указания, както и следващите. Докато шествието криволичеше из уличките, все по-силна тревога и напрегнато очакване стягаха гърдите й. Любопитството да се срещне с жена, която бе имала интимни отношения със съпруга й, бе примесено със страха от измама. Юя се бе излегнала на възглавниците, но остротата в погледа й нямаше нищо общо с привидно отпуснатата й поза. Рейко държеше под око спътничката си и в същото време се опитваше да следи околността — бедняшки махали, които твърде много си приличаха, затрудняваха опитите й да прецени какъв път бяха изминали.

— Колко ни остава още?

— Почти стигнахме.

След близо час Рейко попита с нарастващо подозрение:

— Всъщност знаеш ли къде е Глициния?

— Разбира се — тросна се ядно Юя. — Вие сте дама от висшето общество, а аз някаква си проститутка, но ако наистина искате да стигнете до Глициния, по-добре се дръжте любезно с мен.

Паланкинът излезе на главния път изток-запад, който пресичаше Едо. Един даймио на кон, съпровождан от много войници и слуги, бе препречил движението. Пешеходци коленичеха и се кланяха, а шествието на Рейко се придвижваше бавно след последните стражи на даймио. От гърдите на Юя се изтръгна безшумна въздишка, тялото й се отпусна леко. При този почти незабележим пропуск в самообладанието й сърцето на Рейко се сви от зловеща сигурност.

Юя я водеше на безцелно пътуване. Ако изобщо стигнеха до някоя странноприемница, там нямаше да намерят никаква Глициния и Юя щеше да каже, че куртизанката е избягала. Сега Юя бе доволна от забавянето, защото искаше измамата да трае колкото се може по-дълго.

— Историята ти за Глициния беше лъжа — Рейко бе категорична в своята убеденост. — Това е измама.

— Не, не е — Юя я изгледа недоверчиво. — Защо ми е да ви мамя?

Изведнъж смътните страхове на Рейко добиха съвсем ясни очертания. Някои случки, които по-рано изглеждаха без връзка и значение, сега се наместиха в смразяваща схема. Неочакваната готовност на Юя да й съдейства, неканеното приятелство в подходящо време, странното поведение и щедрият жест с неясен мотив — всичко това, съсредоточено около спомена за Охана, която наблюдаваше как паланкинът с Рейко и ескортът й напускат имението. Логиката възстанови връзките там, където фактите липсваха, и оформи картината на брилянтното предателство на една безумна жена.

— Искаш да ме примамиш далеч от дома ми — Рейко бе стъписана. — Колко ти плати за това?

— Кой? Не знам за кого говорите.

Но вината се изписа върху тежките клепачи на Юя и тя замига учестено, изправи гръб и изпъна рамене. Сега Рейко си даде сметка, че опасността, която бе усетила, не бе тук, нито бе насочена към нея. Досега тя не бе ставала пряка мишена на злонамереност. При мисълта за ужасяващата истина изтръпна. Сграбчи Юя за китката и попита настоятелно:

— Какво прави тя, докато ти ми отвличаш вниманието?

— Пуснете ме! — извика Юя. Двете с Рейко се сборичкаха, разклащайки паланкина. — Говорите глупости. Защо се нахвърляте върху мен? Да не сте полудели?

— Кажи ми! — изкрещя Рейко, обезумяла от паника.

Детектив Маруме яздеше отстрани на паланкина.

Той надникна през прозорчето и попита:

— Какво става там вътре? Госпожо Рейко, добре ли сте?

Рейко усети инстинктивно предупредителния сигнал, който не можеше да бъде заглушен от никакъв разум. Не знаеше какво точно щеше да се случи, но можеше да предположи последствията. Улицата се бе освободила и нейната процесия отново се устреми напред, отвеждайки я все по-далеч от дома й, където всъщност й беше мястото.

— Спрете! — извика тя към Маруме.

Шествието спря. Юя се отскубна от Рейко, блъсна вратата на паланкина й изскочи навън. Хукна надолу по улицата, войниците понечиха да се спуснат след нея.

— Оставете я. Отведете ме обратно вкъщи!

Шествието зави тромаво и пое обратно към замъка Едо. Рейко седеше отчаяна и трескава — сърцето и биеше до пръсване от страх, че бе допуснала грешка — и в същото време скована от увереността, че е права за всичко въпреки липсата на доказателства.

Все още се надяваше, че не бе пропиляла възможността да разкрие извършителя на убийството и да спаси Сано. Молеше се да пристигне навреме вкъщи и да предотврати надвисналата опасност.