Лора Джо Роуланд
Кейсей (24)

Глава 23

Както си седя и пиша до прозореца, поглеждам надолу към улицата, изпълнена с хора, които се веселят. Засадените в саксии вишневи дръвчета са потънали в розови цветове, чиито листенца се сипят като сняг. Колко мимолетна е красотата им. И колко мимолетно бе щастието, което си мислех, че ще трае вечно.

Преди четири години стоях до Сано сан в салона на публичния дом. Той заяви на собственика: „Аз връщам свободата на Глициния и тя повече не ви принадлежи“.

Помощниците му платиха цяло ковчеже със златни монети, за да ме откупят. Заля ме такава любов към Сано сан, че от очите ми рукнаха сълзи. А неговият поглед искреше от желание да ме има. Нямахме търпение да избягаме от Йошивара заедно, но трябваше да се изпълнят формалностите около заминаването, а такъв изключителен повод, като края на моите страдания, заслужаваше да бъде отбелязан по специален начин.

На другия ден се облякох в изисканата роба, която Сано сан ми бе купил, и раздадох прощалните подаръци, които той ми беше осигурил. Минах заедно с прислугата си през Йошивара, посетих всички приятели, на които връчих пакети с варен ориз и червен боб. Занесох пушена риба тон в чайните и агея, където бях забавлявала клиенти. Всички изпълнители и слуги получиха бакшиш от мен. Всички ми пожелаха дълъг и щастлив живот. После двамата със Сано сан дадохме разточителен банкет. Аз бях пияна от вино и щастие. Ах, влиятелният и богат сосакан сама да ми бъде любовник! Щях да бъда в безопасност и да си имам всичко. Най-накрая ни съпроводиха до портите. Сано сан ми помогна да се кача в един паланкин. Той и антуражът му ме придружаваха през целия път до Едо. Аз се смях, пях и нито веднъж не погледнах назад към зловещия квартал на удоволствията.

Смятах, че Сано сан ще ме отведе в замъка Едо, но ние спряхме в една махала в Нихонбаши. Хората му внесоха вещите ми в една малка къща.

— Наех я за теб — каза ми Сано сан.

Макар и разочарована, предположих, че човек с неговия ранг не може да се ожени за куртизанка, току-що напуснала Йошивара. Трябваше да мине известно време, преди да си спечеля достатъчно авторитет, за да бъда негова съпруга.

— Хиляди благодарности — отвърнах. — Ще останете ли известно време?

Пламенният му поглед се плъзна по мен.

— Да — отвърна той.

Притегли ме към себе си. Плъзна ръце под робата ми. Тя се отгърна. Застенах от удоволствие, когато взе да ме гали. Разхлабих пояса му, разтворих полите на дрехата му и развих препаската му. Освободен, органът му щръкна. Аз се свлякох на колене и го поех с устни. Ближех го, смучех го и го галех. Той отметна глава назад и застена, като ставаше все по-голям и по-твърд. Вдигна ме и ме отнесе на леглото. Седна, облегнат на възглавниците, и аз го възседнах. Яздех го бавно и нежно, после по-бързо и по-силно. Дъхът и стенанията ни се сляха. Когато сграбчи бедрата ми и взе да прониква в мен с все по-необуздана настойчивост, аз се наведох към него и впих устни в неговите.

Бях научила Сано сан и много други мъже на тази възбуждаща и екзотична техника. Топлото и влажно сливане на устни, език и слюнка го подлуди. Последен мощен тласък и той изкрещя, докато се освобождаваше вътре в мен. Неговият екстаз възпламени и моя. Понесох се на вълните на трескавата наслада. Двамата бяхме едно, слели тела и дух.

Из „Дневника на Глициния“

Рейко застина, стиснала дневника, с раздалечени устни и стъклен поглед, неспособна да превъзмогне шока от онова, което бе прочела.

Тази история не можеше да бъде истина!

Сано изобщо не бе споменавал да е познавал Глициния, не бе възможно той да е любовникът, който я бе освободил от Йошивара. А и можеше да има два дневника. Този със сигурност бе фалшив.

Но още докато изброяваше наум причините да не вярва на тази история, стомахът й се сви на топка от смразяващо усещане, което бе започнало предишната вечер. Този втори дневник съответстваше на описанието на Глициния, докато първият бе просто сноп листа. И нещо още по-ужасно — начинът, по който Сано се бе любил с Глициния, бе предизвикал у нея зловещ отклик.

Сано обичаше да прави любов в позата, описана в дневника. Освен това обичаше устните им да са слети, докато се любеха. Никога не си бе задавала въпроса, откъде ли бе усвоил този начин, за който тя изобщо не бе чувала. Бе приела, че всички мъже го правят тайно. Нима Глициния го бе научила да се люби така?

Рейко бе обзета от неистов страх да не намери доказателства, че Сано е крил от нея информация, или пък да не попадне на още описания на негови бивши любовни авантюри, но въпреки това непреодолимо любопитство я накара да отгърне следващата страница.

Пролетта отмина и чак когато взеха да настъпват горещите дни на лятото, аз си дадох сметка, че съм просто любовница на Сано сан, а не негова годеница. Той ме посещаваше през две-три вечери, всеки път се любехме страстно, но нито веднъж не отвори дума за брак. Изглеждаше доволен, докато аз все повече се отегчавах да стоя сама в малката си къща и да го чакам. Обезпокоена за бъдещето си, започнах да му правя леки намеци.

Казвах например:

— Толкова ми е самотно, когато те няма.

А той ми отговаряше с дяволита усмивка:

— Раздялата е нещо необходимо. Без нея нямаше да съществува радостта от повторната среща.

— Така ми се ще да можех да видя замъка Едо — подхвърлях аз.

— Някой ден и това ще стане — отговаряше ми той.

Настъпи есен, после зима. Отминаващите сезони ме изпълниха с твърде много отчаяние, за да бъда все така предпазлива, и една вечер не се сдържах:

— Кога ще се оженим?

Сано сан изглеждаше изненадан.

— Да се оженим? Ти и аз? — после се засмя и поклати глава: — Никога.

Стъписах се.

— Аз мислех, че ме обичаш, смятах, че ме освободи, за да можем да бъдем заедно.

— Така е, аз наистина те обичам — отвърна той — и много съжалявам, че си се заблудила. Но мъж от моята класа не може да сключи брак с жена от твоята. Смятах, че го разбираш.

Искаше да каже, че аз винаги ще си остана проститутка, достатъчно добра за леглото, но не и за брак. Бях съсипана!

— Освен това съм сгоден — добави той със стеснителна усмивка.

— Сгоден? — ахнах аз. — Никога не си ми го казвал.

— Не исках да те разстройвам. А и реших, че е без значение.

Без значение! Казаното от него ми причини такава болка, сякаш ме бе пронизал в сърцето.

— Коя е тя? — попитах го.

— Дъщерята на съдията Уеда.

Ако чуех нещо повече за нея, болката щеше да стане още по-мъчителна, но не можах да устоя.

— Красива ли е?

Сано сан ми хвърли един от неговите изпълнени с желание погледи.

— Не колкото теб. В нея няма нищо особено. Но баща й е важна фигура. Добра партия е за мен. Сватбата ще бъде около Нова година.

Аз станах и отстъпих назад, олюлявайки се. Притиснах ръце до гърдите си.

— И ти ще отведеш онова момиче в своя дом, в леглото си! — сълзи замъглиха погледа ми. — Не, не мога да го понеса!

Сега Сано сан изглеждаше озадачен.

— Защо се разстройваш така? Бракът ми няма да промени нищо между нас — стана и ме взе в обятията си. — Ще идвам да те виждам както досега.

Искаше да каже, че трябва да го деля с дъщерята на съдията, а той ще се наслаждава на двете ни! Грубостта му ме смрази, а после пламнах от гняв.

— Ако се ожениш за нея, повече няма да ме докоснеш! — извиках и го отблъснах.

Сано сан се засмя.

— Не бъди глупава.

Сграбчи ръката ми, придърпа ме към себе си и притисна устни в моите. Аз го ухапах. Той извика и се отдръпна. По брадичката му потече струйка кръв и аз я вкусих с език.

— Вещица! — изкрещя той.

Зашлеви ми плесница, тъй силна, че паднах на пода.

— Не смей повече да ми причиняваш болка! И да ми казваш какво да правя и какво не!

В този момент го мразех толкова силно, колкото го обичах.

— Напускам те! — изхлипах.

— Сериозно ли? — подигра ми се той. — И къде ще идеш? Как ще живееш без парите, които ти давам?

— Ще си намеря друг мъж — отвърнах. Лицето му потъмня и чертите му се изкривиха от гняв.

— Не, няма — избухна той. — Ти си моя. Платил съм за теб. И ще те притежавам, докогато реша.

Миг по-късно вече беше отгоре ми и дърпаше полите ми, а тялото му тежко притискаше моето.

— Престани! — изкрещях побесняла, че се държи така с мен.

Опитах се да се освободя. Блъсках го, мъчех се да се отскубна, но напразно. Накрая се отказах и се предадох. Чувствах органа му твърд и заплашителен в слабините си. Той нахлу в мен и ми причини страшна болка!

— Моля те, имай милост! — изхлипах.

Но Сано сан се засмя, а после застена и засили тласъците, като се наслаждаваше на страданието ми. Докато лежах сред пареща болка, сълзи и унижение, той се избърса в кимоното ми.

— Нека това ти бъде за урок, да си знаеш мястото — каза той.

Обзета от отвращение, Рейко престана да чете. Не успя да потисне тих възглас на негодувание и възмущение. Този мъж, описан в дневника, не беше съпругът й. Сано, когото тя познаваше, бе добър и мил, а не подлец или насилник, какъвто го описваше настоящият разказ. Никога не би се държал грубо с беззащитна жена, нито би се възползвал от нея, и то насила. Но в същото време нежеланието й да повярва бе проядено от съмнение.

Тя си даде сметка, колко малко знаеше за отношенията му с други жени. Съвсем не беше изключено личността му да имаше и страна, която той криеше, докато си бе у дома. Не знаеше нищо и за предишни негови връзки. Нито за миг не бе изпитвала желание да научи, за да не сринеше собствената си фантазия, че Сано не се бе влюбвал в никого, преди да я срещне. Сега невежеството й я остави беззащитна срещу подозрението, а оскъдният й опит с мъжете я правеше твърде слаб познавач на мъжкия характер.

Нима Сано наистина бе говорил тъй пренебрежително за нея пред куртизанката Глициния? Наистина ли бе обичал Глициния и бе възнамерявал да я запази като своя любовница след брака си? Рейко преглътна с мъка буцата, която бе застанала на гърлото й. Наложи си да се съвземе и продължи да чете.

Карахме се отново и отново. Недоволството ми го ядосваше, но аз не можех да се откажа да го убеждавам да развали годежа си, дори и с риск да го отблъсна с натякванията си.

В деня преди сватбата му направих такава сцена, че той си тръгна вбесен. И не се върна. Мина месец. Мислех, че ще умра от мъка по него. Отлетя още един месец и собственикът заплаши, че ще ме изгони, защото Сано сан не бе платил наема. Слугите напуснаха, защото не си бяха получавали надниците, а аз трябваше да се храня с чай и юфка от близката гостилница. Малкото пари, които ми беше оставил, свършваха. Написах името му на късче хартия и го скрих, но древната магия не помогна.

Сано сан не дойде. Щях да умра от глад, без подслон, изоставена на улицата!

После, три месеца след брака му, както се бях свила край огъня, запален с последните остатъци от въглищата, вратата се отвори и на прага застана той! Бях толкова щастлива да го видя, че се хвърлих да го прегърна, и избухнах в сълзи.

Сано сан се засмя.

— Много мило посрещане. Може би трябваше да остана далеч още известно време.

Подигравката му ме засегна, но после той ме люби тъй пламенно, че аз разбрах истината — бе закопнял за мен. Плати на хазяина, нае отново прислугата и ми даде пари. Възобнови посещенията си и аз разбрах, че ако не искам да го загубя окончателно, не бива да му натяквам. Налагаше се да измисля по-добри средства, за да го убедя да се разведе със съпругата си и да се ожени за мен.

Когато беше с мен, се посвещавах изцяло на това да му доставям удоволствие. Галех с език интимните му части. Често наемах млади момичета да се присъединяват към нас в спалнята. Когато бяхме разделени, правех магия да ми остане верен. Нарисувах картина на интимните му части и я сварих със саке, оцет, соев сос, боя за почерняне на зъби, кал и фитил от лампа. Но мина една година и макар че Сано сан винаги се връщаше при мен, изглежда, ми беше писано да прекарам живота си, запълвайки празноти в неговия.

Въпреки това си наложих да бъда търпелива дори и в нощта, когато ми каза, че жена му току-що е родила техния син. Имаше доказателство, че спи с жена си, макар да ми бе казал, че не я обича. Каква ревност изпитах, колко нещастна се почувствах, че тя му бе родила дете, а моята любов към него бе ялова! Синът му го свързваше още по-здраво с нея, а нас ни разделяше.

Но се засмях и поздравих Сано сан, скривайки чувствата си. Търпението и постоянството бяха единствената ми надежда да го спечеля и накрая те ми се отплатиха.

Беше в годината, когато се роди детето, през месеца на листата, когато Сано сан и аз седяхме на покрива и съзерцавахме пълната луна. Той беше някак умислен.

— Постигнах в живота повече, отколкото съм очаквал, но това не ми е достатъчно. Шогунът се отнася с мен като с лакей. Този презрян идиот никога няма да ми даде по-висок пост, повече богатство или собствена провинция, която да управлявам, защото му харесва да ме държи там, където съм. Когато умре и загубя протекциите му, враговете ми незабавно ще се възползват от възможността да ме унищожат. Единствената ми надежда за оцеляване е синът ми.

На лицето му се изписа лукаво изражение.

— Момчето е силно, умно и красиво. Шогунът няма свои собствени синове и по тази причина няма кой да го наследи. Ще го убедя да осинови моя син като официален негов наследник на режима. Ще отнеме време, разбира се. Синът ми трябва да порасне и да спечели любовта на шогуна. Има пречки, които трябва да се отстранят от пътя му. Едната от тях е владетелят Мицуйоши, настоящият избраник на шогуна. Но аз знам как да се справя с него. Накрая моят син ще бъде диктатор, а аз, който съм го издигнал до тази власт, ще бъда осигурен до края на дните си.

Бях изумена от дързостта на Сано сан, а после ме обзе задоволство от собствения ми късмет. Сано сан се бе предоставил в моята власт! Сега само трябваше да си изиграя картите, както трябва, и той щеше да ми даде всичко, което пожелаех.

Рейко затвори дневника. Седеше парализирана, сърцето й блъскаше в гърдите, представяше си Сано, отдаден на сексуална извратеност. Връхлитаха я трескави вълни на ужас. Само като си помислеше, че връзката му с Глициния бе продължила и след брака им! Вероятно бяха престанали да се виждат едва след като тя изчезна.

Но това бе немислимо! Сано я обичаше истински! Тя си спомни първите им месеци заедно и страстта, с която се любеха. Не бе възможно Сано да е прелюбодействал нито тогава, нито когато и да било. Двамата бяха свързани с неповторимо духовно родство, принадлежаха си и между тях нямаше никой.

После Рейко си спомни колко пъти им се бе налагало дни наред да бъдат далеч един от друг. Възможно бе Сано да е посещавал Глициния по време на отсъствията си. А едно от тях бе точно в нощта, когато Рейко бе родила детето им. Сано бе заминал някъде по нареждане на шогуна… или поне така бе казал. Нима любовта им бе фалшива, а доверието й към Сано — заблуда?

Парещи сълзи нахлуха в очите й; усети, че й призлява. Сано винаги бе изглеждал любящ баща, неспособен да изтъргува Масахиро срещу политическа сигурност. Беше изключено да даде сина им на шогуна, който използваше малки момчета за сексуалните си игри. При все това Рейко знаеше колко несигурно бе положението му в двора и какви жертви изискваше постоянната му борба да не загуби благоволението на шогуна. Достойният самурай, когото тя познаваше, никога нямаше да обиди своя господар, нито да крои планове да узурпира властта, но може би Сано се бе поддал на отчаянието и бе станал достатъчно себичен да стори и двете.

Нямаше откъде да знае със сигурност, че не е така, защото двамата се бяха отчуждили и той вече не споделяше с нея. А ако можеше да предаде нея, защо да не предадеше и Масахиро? Стиснала дневника, Рейко се огледа из стаята, която й се стори непозната, сякаш се бе превърнала в чуждо място. Мисълта й продължаваше да добавя брънки към една ужасяваща логическа верига.

Сано криеше нещо от нея.

Той не искаше тя да разследва Глициния.

Държеше се странно, откакто бе открил трупа — сякаш си бе отишъл човек, когото той бе познавал и обичал. Тя вече бе започнала да подозира, че между него и изчезналата куртизанка има нещо. С тревожен вик Рейко захвърли дневника и той падна зад една преграда с декоративна позлата. Все пак не можеше да пренебрегне информацията в него. Освен това не можеше да не си дава сметка, че точно както бе казала и госпожа Янагисава, това бе сериозна заплаха за Сано, и то не само защото излагаше на риск брака му. Почувства се безпомощна в страха и мъката си.

Нищо не можеше да направи, преди Сано да се прибереше вкъщи.