Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillow Book of Lady Wisteria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Кейсей

ИК „Труд“, София, 2002

ISBN 954–528–423–4

История

  1. — Добавяне

Глава 20

— Финансовият министър Нита си е направил сепуку? — повтори слисан Хирата.

Сано кимна печално.

— Съобщението е официално — бяха минали около два часа от процеса. Сано, Хирата и Рейко седяха в и кабинета на Сано. Рейко сипваше купички горещ чай за тримата.

— Какво ще стане сега? — попита тя.

— В най-добрия случай ще успея да убедя шогуна да ме остави да разследвам убийството, докато разбера дали финансовият министър Нита наистина е убиецът, или съдията Аоки е направил грешка — Сано отпи от чая, който изгори устата му. — А в най-лошия, шогунът ще реши, че вината е моя, че не съм изпълнил дълга си и съм проявил нелоялност към режима.

Нямаше защо да навлиза в подробности относно последствията — израженията по лицата на Хирата и Рейко говореха, че разбират отлично ситуацията.

— Но известно време няма да знаем какво е положението — продължи Сано. — Шогунът е болен и е издал заповед никой да не го безпокои. Аз написах отчет, в който обясних какво съм направил по време на процеса, и го оставих на секретаря на шогуна. Но и съдията Аоки ще изпрати доклад. Просто ще трябва да чакаме и да се надяваме, че когато шогунът ги прочете, ще предпочете моята, а не неговата гледна точка.

Тримата седяха и стискаха купичките си с чай. За да намали напрежението, Сано каза:

— Засега действаме така, все едно разследването продължава. Аз поемам няколко нови следи — и разказа за посещенията на висши служители, чиято цел бе да обвинят в престъпление свои врагове. — Обвиненията може и да са фалшиви, но сме длъжни да ги проверим. А вие какво научихте днес?

— Аз не открих никакви следи нито от Глициния, нито от любовника й от Хокайдо — Хирата сведе поглед. — Нямаше ги в чайните на Суруга, нито в гостилниците на Фукагава, макар че ги претърсих до една. Почвам да се чудя дали този мъж изобщо съществува и дали дневникът не е подправен.

Сано бе потиснат, защото, ако му се наложеше да убеждава шогуна, че разследването трябва да продължи, се нуждаеше от по-убедителни аргументи, а не само от усилия, които неизменно завършваха в задънена улица.

— Твърде рано е да се отказваме. Продължавай да търсиш!

Рейко се обади:

— Струва ми се, че аз попаднах на нещо важно — държането й бе предпазливо, но обнадеждаващо. Тя описа как се бе срещнала със семейството на Глициния и какво бе чула в дома им. — Първо се е опитала да отнеме съпруга на майка си, а после — в израз на отмъщение заради това, че е била продадена в Йошивара — е унищожила дрехите й, което я определя като и егоистична и подла.

— И я прави възможен извършител на убийството, макар че случилото се преди години няма пряка връзка със смъртта на владетеля Мицуйоши — отбеляза Хирата, видимо ободрен от новото развитие на събитията.

Но това описание на Глициния обезпокои сериозно Сано. Куртизанката го бе излъгала за миналото си и той си даде сметка, че знае за нея даже по-малко, отколкото бе смятал. Мисълта, че някогашната му е любовница е убийца, го отврати. Ако успееше обаче да докаже, че финансовият министър Нита е невинен, списъкът на заподозрените щеше да намалее, а вероятността Глициния да е виновна — да нарасне.

— Освен това имам някаква идея, къде може да е заминала — добави Рейко. — Не е изключено Глициния да е подирила подслон при приятелката си от детството — Юя. След като излязох от къщата на майка й, разпитах съседите. Казаха ми, че Юя работела в някаква баня в града.

— Ще наредя детективите ми да претърсят всички бани — заяви Сано.

— Преди около четири години някакъв мъж откупил свободата на Глициния — продължи Рейко. — Майка й няма представа, как се е озовала обратно в Йошивара, нито знае името на мъжа. Но според слуховете бил самурай на висока длъжност. Мисля, че трябва да опитам да разбера кой е, защото може да ни отведе при Глициния, ако Юя не успее.

Сано бе обзет от смут. В главата му прозвуча сигнал за тревога, лошият ден заплашваше да стане още по-лош. Точно както се опасяваше, диренията на Рейко във връзка с Глициния щяха да я отведат до него. Усетила промяната в атмосферата, Рейко сбърчи чело, недоумявайки:

— Случило ли се е нещо?

Сано видя, че Хирата го наблюдава, за да разбере дали възнамерява да каже на Рейко за връзката си с Глициния. Трябваше ли да разкрие пред съпругата си онова, което бе крил толкова време? При положение че щяха да продължават разследването заедно, нима имаше избор? Обзе го паника.

В този момент на прага се появи един прислужник.

— Извинете, господарю, но току-що пристигна писмо за вас. Пратеникът каза, че е спешно — той му поднесе калъф за свитъци — изработен от бамбук цилиндър, запушен в краищата с дървени тапи.

— Благодаря — изпитал облекчение, Сано отвори калъфа, разгъна писмото и го прочете на глас:

 

Ако искате да научите нещо важно за убийството на владетеля Мицуйоши, идете в къщата на хълма, която е собственост на хокан Фуджио.

 

Съобщението завършваше без подпис, но пък имаше упътване, как се стига до споменатата къща.

Сано, Хирата и отряд детективи и войници се отправиха нагоре по хълмовете на север от Едо. Яздеха по криволичещ широк път, който се катереше нагоре по гористите склонове. Конете препускаха по замръзналата земя, по която рядко минаваха хора след края на лятото, когато гражданите на Едо се отправяха към хълмовете да дирят спасение от жегата. На фона на потъмняващото небе изгряваше луната — увиснал сред звездите бляскав сребърен полумесец с филигранна украса от сенки.

— Когато казах на Фуджио, че държа да претърся къщата му, останах с усещането, че крие нещо — обърна се Сано към Хирата. — Очевидно не е искал да разбера, че има и другаде къща, освен в Имадо, където живее със семейството си.

— Надявам се, ще намерим нещо, което си заслужава — без да знае, Хирата изрече на глас и надеждите на Сано.

Но и двамата бяха скептични по отношение на следата. Преди да напуснат града, се бяха опитали да разберат кой бе изпратил писмото. Беше го доставил един от разносвачите в крепостта, който от своя страна го бе получил от стражите при главните порти. Те казаха, че им го бил донесъл някакъв мъж, но не можели да си спомнят нищо за него, защото приемали безброй съобщения от най-различни хора. Писмото бе написано на евтина, обикновена хартия с непознат за Сано почерк. Макар и двамата с Хирата да се опасяваха, че е фалшиво, не можеха да си позволят да не му обърнат внимание.

Залезът се стопи до бледа червеникава ивица на хоризонта и хълмовете потънаха в мрак. Сано забеляза силует на къща с островръх покрив и издадена напред веранда.

— Ето я — съобщи той.

Оставиха конете си в подножието на стръмна тясна пътека, а с тях и двама войници да ги пазят. Докато се катереха нагоре, стана още по-студено. Пътеката и криволичеше и не можеше да се види какво има напред. Стволовете на дърветата и гъстите храсти преграждаха светлината на фенерите и тя бе ограничена в съвсем тясно пространство около Сано и хората му. В гората не помръдваше нищо друго; единствените звуци, които се чуваха, бяха стъпките им по каменистата пътека, тежкото им дишане и тихото ромолене на поток в далечината. Откакто бе станал сосакан сама на шогуна, Сано бе обект на многобройни нападения и ги помнеше отлично.

Дали анонимното съобщение не бе примамка за засада?

Пътеката внезапно свърши при едно сечище. Там се намираше и къщата — малка паянтова колиба. Изглеждаше като евтина лятна вила и въпреки това Сано инстинктивно се напрегна, предусещайки дебнеща опасност.

— Внимавайте! — прошепна на хората си.

Стражите вървяха най-отпред, предпазливо вдигнали фенери, докато се промъкваха през високата до колене трева, която шумолеше под стъпките им. Следваха ги Сано и Хирата, а детективите завършваха колоната, като внимателно оглеждаха околността за някакви признаци за опасност. Вятърът утихна и гората потъна в тишина; долавяше се приглушеното ромолене на потока. Някъде далеч се разнесе вой на куче или вълк. Когато групата приближи къщата, фенерите осветиха потъмнели от времето дъсчени стени, сламен покрив, прозорци с дървени решетки и врата, очертана от виещите се стъбла на лози.

Сано спря близо до прага и даде знак на стражите да обиколят и да огледат постройката. Те се подчиниха и скоро след това се върнаха, поклащайки глава, за да покажат, че не са видели никаква заплаха. При втори знак от страна на Сано отвориха вратата и поднесоха фенерите към тъмното пространство на вътрешността. Светлината проникна в тесен и празен коридор и Сано кимна; стражите влязоха пред него. Фенерите разплискаха светлината си върху хартиените стени. Сано пое въздух, опитвайки се да долови мириса на опасност, но студът бе сковал обонянието му и той не усети нищо.

— Тук няма никой — каза Хирата, изричайки на глас онова, което Сано бе установил.

Чу се неясен звук от плъзгане, при който сърцето на Сано подскочи; всички трепнаха. Десниците стиснаха дръжките на мечовете. Един от стражите поднесе фенера си в кухнята, обзаведена с пособия за готвене, подредени на рафтове, и измазано с хоросан огнище. Помещението беше празно, вероятно някой гризач, търсещ храна, бе предизвикал звука. Всички си отдъхнаха и топлият въздух от дробовете им замъгли стаята; въпреки това, докато пристъпваха към съседното помещение, Сано усети как инстинктите му изпратиха рязък предупредителен сигнал.

Подът на другата стая бе застлан с татами — сламена рогозка; в нишата се виждаше ваза със сухи цветя. Върху една масичка имаше малка клетка за щурец, съд със саке и сгънато ветрило — останки от лятото. Върху черен дървен сандък бяха оставени някакви хартии. Хирата ги взе и ги подаде на Сано.

Бяха партитури с името на Фуджио. Оставаше една, последна стая. Докато групата приближаваше, Сано забави крачка. Каквото и да откриеше, трябваше да бъде там.

Тясното пространство, което видя от прага, изглеждаше пусто и безжизнено като останалата част от къщата. От тавана се спускаше бяла муселинова мрежа против комари и се диплеше около сложен на пода футон. Върху него имаше нещо, което на пръв поглед приличаше на голям сгърчен вързоп от плат. После Сано видя, че от единия край на вързопа и извън мрежата против комари стърчи човешка ръка, която завършваше със сгърчени пръсти. Вързопът се оказа човешко тяло — слабо и свито, на жена в пъстро кимоно. Това, че лежеше тъй неподвижно в тази студена и пуста къща, можеше да означава само едно.

— О, небеса! — прошепна Сано.

Останалите се втурнаха в стаята. Сано отметна мрежата против комари и всички възкликнаха ужасени. Тялото бе обезглавено, вратът стърчеше като и грозен пън от обезобразена човешка плът, съсирена и кръв и отсечена кост. В главата на Сано прозвуча момичешки глас: „Тя носеше черно кимоно на морави цветове от глициния и зелени клонки“. Дрехата върху трупа без съмнение отговаряше напълно на описанието, което бе дала камуро Чидори:

— Глициния! — промълви Сано потресен.

* * *

Рейко лежеше в леглото, потънала в неспокоен сън часове след като Сано бе потеглил за къщата на Фуджио. В един момент до съзнанието й стигнаха нечии тихи стъпки в коридора отвън. Тя трепна, събуди се, притаила дъх, и се втренчи в мрака на стаята си.

Рейко знаеше, че имението се охранява добре, но след случая „Черният лотос“ шумовете посред нощ я изпълваха с ужас, че някой може да я нападне. Тя сграбчи кинжала, който държеше до леглото си, и безмълвно се промъкна нататък по коридора, треперейки от студ и страх. Откъм банята проникваше светлина, вътре се движеше човешка сянка. Надничайки предпазливо през отворената врата, Рейко видя Сано, който се събличаше. Тя отпусна кинжала и влезе в помещението.

— Радвам се, че си вече вкъщи.

Сано кимна навъсен, без да я поглежда. Той пусна пояса си на застлания с дървени плочки под и после разпаса панталоните си. Смъкна робата и чорапите си. Рейко забеляза, че ръцете му треперят. Изваяните мускули на стомаха му се свиваха в спазми, докато махаше препаската си. Той клекна, изпразни ведро с вода върху себе си и потръпна от ледената струя.

Разтревожена от странното му поведение, Рейко остави настрана кинжала и клекна до него.

— Какво се случи в къщата на Фуджио?

Сано взе торбичка със сапун от оризови трици и яростно започна да търка тялото си. Гласът му прозвуча глухо между тракащите му зъби:

— Намерихме труп на жена.

— О-о! — сега Рейко разбра защо Сано се къпеше посред нощ. Искаше да отмие духовното омърсяване от допира със смъртта. Тя отложи въпросите си за по-късно и каза: — Нека ти помогна.

Запали мангала с дървени въглища. За щастие водата в кръглата дървена вана бе все още топла, загрята по-рано за нейната баня. Рейко изми гърба му и го изплакна. Той влезе във ваната, като стенеше, докато се потапяше до брадичката, и после затвори очи. Тя коленичи до него. Постепенно Сано се успокои и престана да трепери.

— Тялото беше облечено в кимоното, което Глициния е носела в нощта на убийството, когато е изчезнала — обясни той отпаднало.

Потисната, Рейко попита:

— Но не знаеш със сигурност дали е нейното тяло?

— Главата на жената беше отсечена.

Рейко ахна приглушено.

— От това ли е умряла?

— Не знам още. Наредих на хората ми да отнесат тялото в моргата на Едо, искам доктор Ито да го огледа. Но без съмнение не е естествена смърт. Била е убита.

— Край нея имаше ли оръжие?

Сано отвори широко очи, които бяха хлътнали в орбитите си и изглеждаха така, сякаш виждаха не Рейко, а сцената на убийството.

— Претърсихме цялата къща, но не открихме нищо. Убиецът може да е отнесъл оръжието или да го е захвърлил някъде в гората. Както и главата й.

Странно усещане за отдалеченост между нея и Сано я изпълни с тревога. Тази вечер разследването, което според очакванията й трябваше да ги сближи, изглежда, ги бе отчуждило още повече. Но може би това бе просто временно състояние, причинено от тягостното му изживяване.

— Мислиш ли, че Фуджио е убил Глициния?

— Тя беше в къщата му. Това го поставя под подозрение.

Рейко усети, че Сано не е разстроен само защото бе открил труп и бе загубил свидетел, имаше и нещо повече. Искаше да го попита какво е, но сдържаността му я възпря. Вместо това му зададе друг въпрос:

— Как се е озовала там Глициния?

— Възможно е Фуджио да я е извел тайно от Йошивара и да я е скрил в къщата си — Сано говореше така, сякаш с мъка изричаше всяка дума; беше се втренчил във водата пред себе си.

— Нима не е могъл да намери друг начин, вместо да я убива в собствената си къща, да оставя трупа й там и да насочва подозренията към себе си?

— Може да е смятал, че никой няма да я открие във вилата. Ако не беше онова съобщение, и аз нямаше да търся там.

Тя усети, че Сано не й казва всичко.

— Ако Фуджио наистина е убил Глициния, това означава ли, че е убил и владетеля Мицуйоши?

— Вероятно.

— Възможно ли е някой друг да е намерил Глициния и да я е убил? — Рейко се чувстваше отвратително, че й се налага да кара Сано да говори, когато той очевидно предпочиташе мълчанието, но двамата трябваше да решат какво значение имаше новото убийство за случая.

— Всичко е възможно — отвърна Сано със същата неохота. — Но кой друг, освен Фуджио би могъл да знае, че тя е в къщата?

— Може би някой пътник, който случайно се е натъкнал на нея?

— По това време на годината по тези хълмове няма много пътници, макар че не е изключено да е била убита от бандити, които извършват грабежи по летните вили. Най-вероятно смъртта й е свързана с убийството на владетеля Мицуйоши; онзи, който я е причинил — също.

Рейко се надяваше, че ако продължат да говорят, Сано ще сподели с нея какво го безпокои.

— Кой би желал Глициния да е мъртва, а убийството й да бъде приписано на Фуджио? — Сано обаче не отговори и тогава Рейко предположи: — Може да е човекът, пратил съобщението.

Сано отпусна глава на ръба на ваната, затвори очи и въздъхна тежко. Тревогата на Рейко нарастваше.

— Болен ли си? Да ти приготвя ли лечебен чай?

Той преглътна през свито гърло:

— Не, добре съм.

— Ако предпочиташ да бъдеш сам… — макар че не й се щеше да го оставя в това състояние, тя се изправи.

— Не си отивай — с явно усилие Сано отвори очи, вдигна глава и срещна погледа й. — Трябва да поговорим.

Рейко изчака, обзета от напрежение заради онова, което й предстоеше да чуе. Един удар на сърцето й отекна в зловещо мълчание. Сано каза:

— Възможно е мъртвата да не е Глициния, а сцената с трупа в къщата да е подготвена нарочно, за да ме отклони по грешна следа.

— И главата да е била отрязана, за да смяташ, че е Глициния — Рейко остана с усещането, че темата на разговор е различна от онази, която Сано бе възнамерявал да подхване първоначално. — Само че ако не е Глициния, тогава кой може да е?

— Надявам се, че доктор Ито ще предложи някакви отговори.

— Това убийство не хвърля ли съмнение върху присъдата на финансовия министър Нита?

— Ако жертвата е Глициния и убийството е станало след задържането на Нита — да. Изчезването й от Йошивара и смъртта на владетеля Мицуйоши са свързани и ако Нита се окаже невинен за едното, вероятно няма вина и за другото.

Тази теория, която оправдаваше решението му да продължи разследването, не разсея меланхолията му.

— През цялото това време бях убеден, че Глициния е жива.

Рейко усети у Сано скрито вълнение, което й се стори по-силно от онова, което очакваше да предизвика в душата му една заподозряна в убийство непозната. Смътна обезпокоителна мисъл прониза съзнанието й.

Обзет от съмнение и тревога, Сано сви рамене.

— Каквото и да представлява това убийство, излишно е да правим заключения, преди да чуем какво има да ни каже Фуджио за онова, което открихме.

Той излезе от ваната. Рейко го посрещна с разтворена кърпа и докато го обгръщаше с нея, отхвърли връхлетялата я мисъл. Безспорно тя бе плод на съмненията, които й бе внушил случаят „Черният лотос“. Каквато и тайна да криеше Сано, не беше възможно да е онова, което за миг я бе накарало да изтръпне.

— Хайде да си лягаме и да се опитаме да поспим през тези няколко часа, които ни остават до утрото — рече Сано. — На сутринта Хирата ще разпита Фуджио, а аз ще отида до моргата на Едо, за да видя каква информация ще ни предостави аутопсията, извършена от доктор Ито. Онова, което ще научим, може да ми помогне да убедя шогуна, че разследването трябва да продължи.