Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillow Book of Lady Wisteria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Кейсей

ИК „Труд“, София, 2002

ISBN 954–528–423–4

История

  1. — Добавяне

Глава 2

Сано излезе навън, извика войниците си, на които бе наредил да напуснат агея, и им каза, че могат да отнесат тленните останки на владетеля Мицуйоши в двореца. Щеше му се да изпрати трупа при своя приятел и съветник доктор Ито в моргата на Едо, но беше изключено да подложи мъртвото тяло на една знатна личност на такава оскверняваща и незаконна процедура, като аутопсията. Когато се върна в агея, Хирата го пресрещна в коридора.

— Разпитахме всички в публичния дом — каза той с приглушен глас, за да не го чуе полицейският пълномощник Хошина, който се въртеше наблизо. — Клиентите и куртизанките казват, че снощи са били заедно, по спалните. Имало веселба и слугите твърдят, че заедно със собственика и камуро през цялото време са били заети да обслужват гостите. Никой не е видял нищо до суматохата, която е настанала при откриването на трупа. Склонен съм да вярвам, че казват истината. Те са знаели, че владетелят Мицуйоши е в къщата, но не са го познавали лично. Не открих причина да го убиват.

— А васалите му? — попита Сано.

— Казват, че са присъствали на веселбата. Гостите потвърждават думите им. Ако знаят нещо за убийството, явно са решили да мълчат.

— Ще ги разпитаме отново, но по-късно — реши Сано.

Хошина удостои Сано и Хирата с едва доловима самодоволна усмивка, която говореше, че няма защо да се опитват да крият от него каквото и да било, тъй като, така или иначе, щеше да го разбере. След това се отдалечи.

— Били са нужни няколко мига, за да се качи някой от гуляя горе и да промуши владетеля Мицуйоши, особено ако наистина е бил в несвяст — Сано описа мястото на престъплението. — Ще трябва да разследваме всички гости.

За щастие хората в Йошивара представляваха малка общност със слабост към клюките, тъй че, ако владетелят Мицуйоши е бил във вражда с някого, това е нямало да остане скрито задълго. Но хората на Сано усложняваха работата му, като непрекъснато увеличаваха броя на възможните очевидци и заподозрени.

— Пратих детективи да разпитат хората из квартала дали не са видели нещо, което може да ни бъде от полза — докладва му Хирата.

— Добре.

Сано разказа на Хирата, че Мицуйоши е прекарал нощта с Глициния, която е изчезнала заедно с дневника си. Докато описваше дневника, си даде сметка, че трябва да уведоми Хирата за бившата си връзка с Глициния, но реши, че сега моментът не е подходящ; не искаше Хошина или някой от полицаите да го чуе.

— Моля те, обиколи и виж дали ще откриеш някакви следи от Глициния или дневника й.

— Да, сосакан сама. Впрочем слугите ми казаха, когато ги разпитвах, че жената, която е намерила тялото, е ярите на Глициния. Върнала се е във „Великия Миура“ — публичния дом, в който живее, тъй че ви я доведох, защото знаех, че ще искате да я разпитате.

— Много добре — Сано бе благодарен, че разполага с такъв способен и верен васал, като Хирата. — Къде е тя?

Някъде в къщата високо и рязко занарежда женски глас. Хирата завъртя очи натам.

— Момоко ми каза, че някога е била велика таю, но не мога да си представя, че маниерът й би доставил наслада на много мъже — той тръгна да излиза навън.

Воден от гласа, Сано се насочи към вътрешността на къщата, където към стаята за гости водеше една врата, която бе оставена отворена. Вътре имаше две жени. Едната още нямаше двайсет и Сано разпозна в нея една от куртизанките, които бе видял в салона. Тя бе коленичила на пода пред по-възрастната, която носеше кафяво кимоно с черен колан и шапка на наставница. Сано заключи, че това е Момоко. Тя тикаше копринена завивка в уплашеното детско лице на куртизанката.

— Трябва да внимаваш, когато пиеш вино в леглото! — тя разтърсваше завивката, върху която се откри голямо мораво петно. Гласът й звучеше някак дрезгаво, сякаш викаше често. Косите й, събрани на кок над дългия й тънък врат, бяха боядисани в убит, неестествено черен цвят. — Това никога няма да се изчисти. Съсипала си скъпата завивка, малка глупачке!

Куртизанката се сви и измънка нещо.

— Не обвинявай клиента си! — нареди й Момоко. Профилът й бе елегантен, но зъл. — И как смееш да ми отговаряш!

Тя зашлеви куртизанката през лицето. Момичето извика от болка. Момоко хвърли завивката върху нея.

— Ще я платиш от парите, които си изкарала снощи. Хич и не си мисли, че можеш да се откупиш; няма да напуснеш Йошивара, преди да остарееш и да погрознееш толкова, че да те изхвърлят. Сега си върви!

Хлипайки, куртизанката се втурна покрай Сано навън от стаята. Ярите се обърна и го видя; гневът, изписан на лицето й, премина в изненада и после в смущение.

— О, вие ли сте сосакан сама! — думите й бяха изречени на един дъх и когато Сано кимна, тя бързо сведе глава в поклон. — За мен е чест да ви посрещна тук. Васалът ви ми каза, че искате да ме видите. С какво мога да ви бъда полезна?

Сано мислено отбеляза, че едно време ярите сигурно е била красива, но изминалите може би четирийсет години бяха изострили скулите й и съсухрили фигурата й. Престорената й усмивка откри разядени зъби и не успя да замаскира страха й от него. Очевидно си даваше сметка, защо той я викаше и колко несигурно бе положението й.

— Разследвам убийството на владетеля Мицуйоши и трябва да ви задам няколко въпроса.

— Разбира се. Ще ви помогна с каквото мога — Момоко пристъпи към Сано. Позата й бе лъжливо предизвикателна, а усмивката й — скована и изкуствена. — Да отидем ли в салона? Ще ми позволите ли да ви предложа едно питие?

Сано предположи, че бъбривостта й, както и гневният й изблик срещу куртизанката, е просто израз на скритата й напрегнатост. Или може би ярите бе жестока убийца, която дърдореше, за да прикрие вината си? Без да избързва с преценките, той я последва в салона за гости, където тя го настани на почетното място пред ритуалната ниша. Засуети се наоколо, донесе стъкленица саке, стопли я на мангала с дървени въглища и му поднесе една чашка.

— Колко жалко за владетеля Мицуйоши. Беше тъй млад, тъй чаровен. И какъв ужасна смърт! — Момоко говореше все по-бързо и по-бързо, като същевременно мяташе неистови кокетни погледи към Сано и ту се усмихваше, ту прехапваше устни.

— Нека видим какво си правила снощи.

— Аз ли? — Момоко замръзна и в очите й се мярна паника, сякаш Сано я бе обвинил в убийството.

— Опитвам се да установя какво е вършил всеки, и да стигна до събитията, довели до престъплението — Сано се запита дали реакцията й означаваше вина или зле прикрит страх, че той щеше да я сметне за виновна, макар че тя нямаше нищо общо с престъплението.

— Ох, добре тогава — лицето й се отпусна облекчено, но в следващия миг се напрегна отново.

— Придружи ли Глициния до агея? — попита Сано. След като Момоко кимна утвърдително, той продължи: — Разкажете ми.

Ярите коленичи пред него и сплете ръце в скута си.

— Малко след вечерята собственикът на „Великия Миура“ ми каза, че господарят Мицуйоши иска среща с Глициния.

Всяка среща в Йошивара се уговаряше според строги правила. Сано знаеше, че Мицуйоши е трябвало да отиде до агея, за да заяви желанието си за компанията на Глициния, и тогава оттам са написали писмо до публичния дом, в което официално са помолили за уреждане на срещата.

— Помогнах на Глициния да се облече — обясни Момоко — и после тя избра кой да я придружи до „Овария“. Пристигнахме там след около час.

Процесията на таю по посрещане на клиент в агея бе сложен ритуал и изискваше от десет до двайсет помощници. Протичаше много бавно и макар че публичният дом и „Овария“ бяха само през няколко пресечки, пътуването трябваше да бъде продължително. Пред очите на Сано внезапно изникна образът на Глициния — облечена в ярко кимоно, тя вървеше покрай възхитени зрители, пристъпвайки така, че стъпалата й описваха ритуален полукръг. Вероятно вече беше около двайсет и пет годишна, но продължаваше да е все така дребна, крехка и грациозна, с невероятни кръгли очи, които придаваха екзотичен чар на нежното й лице.

— И какво се случи тогава?

— Отведох Глициния до салона за гости, където я чакаше владетелят Мицуйоши — отвърна Момоко. — Сервирах им саке.

Ритуалът, с който таю посрещаше клиент, наподобяваше сватбена церемония, в която двамата отпиваха от една чаша, за да скрепят връзката си. Сано си представи Глициния седнала по диагонал на Мицуйоши, без да казва нито дума или да изразява някакви чувства, точно както повеляваше традицията. Просто отпива от питието си, а в това време Мицуйоши я наблюдава с очакване.

Сано с усилие насочи вниманието си към ярите. Ръцете й бяха все така вкопчени една в друга, а очите й зашариха още по-напрегнато.

— Това бе третата им среща, тъй че ги отведох на горния етаж — добави тя.

Никоя таю не се любеше с нов клиент при първото му посещение, нито при второто. Глициния трябваше да е отказала на Мицуйоши два пъти, както изискваше обичаят. Сано си представи как Момоко, Глициния и владетелят Мицуйоши изкачват стъпалата към спалнята, където Мицуйоши най-накрая ще поиска своята награда. Изражението на Мицуйоши вероятно е излъчвало нетърпение, на Момоко — лукавство, а Глициния се е стараела да остане непроницаема. Дали някой от тях е предполагал как ще завърши тази среща?

— Въведох ги в стаята — продължи Момоко — и Глициния ме освободи. Господарят Мицуйоши затвори вратата.

— Освен вас тримата имаше ли и някой друг?

— Не. Аз лично ги отведох до спалнята. Такъв е обичаят.

А обичаите в Йошивара бяха ненарушими.

— После слязох долу. Трябваше да държа под око куртизанките, които забавляваха гостите на увеселението. Само какъв зор видях с тези проклети момичета!

Момоко отново забърбори припряно, издавайки желанието си да избегне обсъждането на последвалите събития. Сано обаче проявяваше най-голям интерес именно към тях:

— След като излезе от стаята онази вечер, виждала ли си се с Глициния?

— Не, тогава я видях за последен път — ярите сплете пръсти тъй здраво, че те побеляха.

— Имаш ли някаква представа, къде е отишла?

— Тя никога не би ми казала, тъй като нямаше право да напуска Йошивара.

— С кого може да е споделила?

Момоко се замисли, хапейки устни.

— Глициния не е близка с никоя друга куртизанка. Предпочита да стои сама — върху лицето на Момоко се изписа огорчение. — И с мен разговаряше само в краен случай, защото ме мрази. Момичетата днес нямат никакво уважение към възрастните. Съсипвам се от работа да ги обучавам и как ми се отплащат? Държат се с мен така, сякаш съм някоя дърта подла мъчителка — дрезгавата нотка в гласа й се появи отново. — Разбира се, аз съм длъжна да ги наказвам за неподчинение. Да не би да се мъчат повече, отколкото аз на млади години!

Жестокостта, която куртизанките трябваше да понасят в ръцете на наставничките си, беше пословична и инцидентът, на който Сано бе станал свидетел днес, бе нищо в сравнение с ежедневния бой и унижения. Вероятно някогашни куртизанки, като Момоко, изпитваха наслада да причиняват на следващите поколения страданията, които самите те бяха понасяли на младини. И Сано подозираше, че омразата между куртизанки и ярите бе взаимна — особено когато едната бе красива и желана, а другата — отдавна загубила някогашната си слава.

— Мразиш ли Глициния толкова, колкото тя теб? — попита Сано.

— Не, разбира се. Обичам момичетата като свои дъщери — във възмущението на ярите обаче бе прозвучал зле прикрит фалш. Тя добави рязко: — Нещо се е случило с Глициния и вие смятате, че е мое дело?

Сано отбеляза наум колко бързо Момоко бе откликнала на неизреченото предположение, че Глициния е в беда, а после бе доловила скритото обвинение.

— А така ли е?

— Не! Не знам къде е, нито какво е станало с нея. Кълна се, че не съм я виждала, откакто излязох от стаята!

— Нека поговорим за владетеля Мицуйоши. Какво изпитваш към него?

— Какво изпитвам към него ли? — върху лицето на ярите се изписа слисване, макар че Сано не можа да разбере дали бе искрено или престорено. — Но аз почти не го познавах. Виждала съм го само на няколко забави и когато съм му водила куртизанки на срещи.

— А него видя ли го още веднъж същата нощ?

— Не… искам да кажа не и преди да го намеря… — Момоко извърна поглед от Сано и довърши неясно: — … мъртъв.

— Как точно откри тялото?

— Ами качих се горе и забелязах, че вратата на стаята е отворена. Надзърнах вътре и го видях да лежи там.

— А защо се качи горе?

— Трябваше да проверя една друга куртизанка, която забавляваше наш клиент. Момичетата се държат по-добре, когато знаят, че някой ги контролира. А и исках за миг да остана сама. Забавата беше шумна, аз имах главоболие, а на втория етаж беше по-тихо.

Това, че предложи няколко причини, когато и една щеше да свърши работа, накара Сано да се усъмни във всичките; и все пак Момоко бе толкова притеснена, че той не можеше да разбере дали лъжеше, или просто бе напрегната. То пък кой ли не би се напрегнал пред перспективата за екзекуция.

— Твоята фиба е послужила за оръжие на убийството. Можеш ли да ми обясниш този факт?

— Моята фиба? Така ли? — Момоко се изсмя рязко, объркана и слисана, но Сано предположи, че е разпознала фибата още когато е намерила тялото на Мицуйоши. — Е, добре, бях я изгубила преди доста време… дори не си спомням кога. Нямам никаква представа, и как се е озовала там.

Презрителен мъжки глас от прага прекъсна мънкането й:

— Предполагам, че ти си я забила в окото на владетеля Мицуйоши.

Сано вдигна поглед и видя в стаята да влиза полицейският началник Хошина, следван от йорики Ямага и йорики Хаяши. По всяка вероятност бяха подслушвали от самото начало. Сега Хошина се извиси над ярите, която се сви ужасена.

— Снощи си се качила на горния етаж — продължи той — и когато си видяла владетеля Мицуйоши сам и заспал, си го убила. После си изтичала долу и си се престорила, че си го намерила мъртъв.

— Не! Няма такова нещо! — макар и ужасена, Момоко се усмихна и вдигна поглед към Хошина, решила в самозащита да си послужи с оръжието на флирта. — Не съм го убила аз!

Сано усети, че го обзема гняв, тъй като искаше да получи от Момоко информация, а не отчаяни възражения, провокирани от заплахи. Той каза с равен тон:

— Хошина сан, аз водя този разпит. Престанете да се месите или напуснете.

Хошина не си направи труда да отговори.

— Арестувайте я — нареди той на Ямага и Хаяши.

Полицаите тръгнаха към ярите, при което тя хукна заднишком, викайки:

— Не! Невинна съм! — после се усмихна превзето в отчаян опит да спечели благоволението им. — Нищо лошо не съм сторила!

Сано застана между Момоко и полицаите.

— Уликите срещу нея не са доказателства, че тя е убила владетеля Мицуйоши — впери той гневен поглед в Хошина.

— Но са достатъчни, за да й бъде отправено обвинение — отвърна Хошина.

Това бе точно така — в законодателната система на режима Токугава всички дела завършваха с присъда виновен, която понякога се основаваше дори на по-малко доказателства от доказателствата срещу Момоко. Сано трябваше да предотврати задържането на човек, който можеше да се окаже невинен.

— Тя няма явен мотив за убийството на владетеля Мицуйоши. Не можете да я арестувате, най-малкото не и преди да съм приключил разпита й.

Злобна усмивка изкриви устните на Хошина.

— Аз ще довърша разпита й в затвора на Едо. Озовалите се там бяха принуждавани да говорят чрез изтезания.

— Принудителните признания невинаги са достоверни — отбеляза Сано, вбесен от отношението на Хошина, който отлично си даваше сметка за постановките в законодателството на Токугава, но бе тъй нетърпелив да злепостави Сано и да впечатли вишестоящите, че рискуваше да допусне грешка. — А и разследването едва сега започва. Може в престъплението да има някакъв скрит смисъл, който не личи на повърхността, както и други заподозрени, освен Момоко — той видя как ярите мести поглед от него към Хошина, докато в очите й се мяркаше ту надежда, ту страх. — Глициния трябва да бъде открита и разпитана, а така също и другите куртизанки, които са били в Йошивара снощи. А това изисква време.

— Още една причина да ускорим нещата — отвърна рязко Хошина. — И двамата знаем, че шогунът очаква бързи действия, и сме наясно какво ще се случи, ако не ги получи.

— Негово превъзходителство би наказал всеки, който попречи по някакъв начин да бъде разкрит убиецът на братовчед му, като най-вероятно наказанията ще бъдат изгнание или смърт.

— Ако сте решили да протакате, не очаквайте от мен да последвам лошия ви пример. Освен това, в случай че тази жена е виновна, аз ви правя услуга, като я принуждавам да направи самопризнания.

Хошина кимна на подчинените си. Те хванаха ярите за ръцете и насила я накараха да се изправи. Тя не оказа съпротива, но цялата се тресеше и когато се обърна умоляваща към Сано, очите й бяха пълни с ужас.

— Казах ви истината за онова, което се случи снощи. Вие ми вярвате, нали? Моля ви, не им позволявайте да ме отведат!

Сано усети, че се разкъсва между благоразумието и желанието да проведе честно и безпристрастно разследване. Рискуваше да си навлече гнева на шогуна, проявявайки съчувствие към някого, свързан по какъвто и да било начин с действия срещу режима на Токугава, и затова не трябваше да възпрепятства задържането на ярите, дори и да не бе убеден във вината й. Но той смяташе, че справедливостта щеше да бъде накърнена, ако не се опиташе да ограничи прекалено ревностните действия на Хошина. Затова реши да направи компромис.

— При това положение може да я задържите — отстъпи той.

Момоко изстена отчаяно. Докато Хаяши и Ямага я влачеха към вратата, Сано се стегна, за да не даде израз на каквото и да било съжаление. — Но ако бъде наранена… или ако я пратите на съд без мое позволение… ще обявя публично, че саботирате разследването ми, защото по-скоро предпочитате да намерите изкупителна жертва, отколкото да ми позволите да разкрия истинския убиец.

Хошина се втренчи в него с потъмнели от гняв очи, тъй като Сано не само подлагаше на съмнение професионалната му чест, но и заплашваше да направи враждата им публично достояние. А това бе стъпка, която никой от тях не можеше да предприеме, запазвайки увереност в собственото си оцеляване. Настъпи безкраен миг на мълчание; стаята сякаш бе станала по-студена. Сърцето на Сано биеше лудо, изпълнено със страх, тъй като имаше какво да губи, докато Хошина се ползваше с протекцията на дворцовия управител Янагисава. В следващия миг Хошина вдигна ръка към двамата йорики:

— Отведете я в затвора — нареди им, — но се погрижете никой да не й причинява зло.

Докато излизаше от стаята заедно с подчинените си, той хвърли през рамо зъл поглед, който подсказваше, че Сано бе отбелязал само временно надмощие. Сосакан сама поклати глава, обзет от негодувание заради съперничеството, което неизменно усложняваше изпълнението на задълженията му. А сегашните трудности му изглеждаха непреодолими, тъй като случаят „Черният лотос“ в значителна степен бе изсмукал енергията му. Последното бедствие в храма представляваше най-отвратителното насилие, което бе виждал някога — безсмислено и абсурдно масово клане. Въвличането му там го бе разболяло, сякаш се бе заразил от духовната болест на „Черния лотос“. Не можеше да почерпи сили дори от щастливия си семеен живот, тъй като „Черният лотос“ го бе ограбил и в това отношение. Напоследък мисълта за Рейко го изпълваше по-скоро с тревога, отколкото с утеха.

Сега Сано мобилизира отслабената си енергия. При положение че Хошина най-вероятно замисляше нови начини да го злепостави, трябваше да действа бързо, за да не позволи разследването изцяло да се изплъзне от контрола му. Зае се да установи имената на клиентите на Глициния и на гостите, присъствали на снощното увеселение, за да търси други заподозрени, освен ярите.

На този етап потисна страха си, че е изгубил контрол на разследването още преди да бе започнал сериозна работа по него.