Лора Джо Роуланд
Кейсей (19)

Глава 18

Рейко слезе от паланкина, влезе вкъщи и въздъхна отчаяно, когато прислужниците поеха наметалото й. Въпреки надеждите й да намери Глициния и любовника й от Хокайдо, проведените сутринта разговори бяха завършили с провал. Нито една от жените, които бе посетила, не знаеше нищо за тайнствения любовник. После бе отишла до имението на баща си в административния район недалеч от замъка Едо. Съдията Уеда, който се редуваше в изпълнение на задълженията с другите съдии на Едо, в момента бе в едномесечна почивка и делата се ръководеха от неговия колега съдия Аоки. Рейко бе попитала баща си дали по някакъв повод не е попадал на пришълец от Хокайдо. Уеда бе прегледал архивите си, но не бе открил в тях никаква следа. Рейко вече почваше да си мисли, че намереният от Хирата дневник е подправен.

Потисната и тъжна, тя влезе в детската стая и завари Масахиро да спи. До него с отегчен вид седеше Охана, която, щом видя Рейко, веднага изпъна рамене и вирна глава.

— Рейко сан! Най-накрая се върнахте — усмихна се тя. — Измръзнахте ли в този студ навън? Да ви донеса ли купичка горещ чай?

— Да, ако обичаш, ще ми дойде добре — отвърна Рейко.

Охана бързо излезе. Рейко седна и докато наблюдаваше как Масахиро спи, се замисли каква да бъде следващата й стъпка, след като никой от обичайните й източници не й бе предоставил каквато и да било следа. Скоро Охана се върна и й поднесе димяща купичка чай.

— Благодаря ти — измърмори Рейко разсеяно.

— Вие със сосакан сама търсите куртизанката Глициния, нали?

— Да — Рейко погледна бавачката с изненада. Тя никога не обсъждаше случаите на Сано с прислугата и макар че според нея те подслушваха, не си позволяваха да прекрачват границата на благоприличието, като обсъждат чутото.

— Аз май мога да ви помогна — каза Охана.

Рейко я погледна по-внимателно, оценявайки хитрата й усмивка, очите й — подобни на черен кварц, тъмни и проницателни, елегантния й червен колан. От няколкото детегледачки, които бе наела, най-малко харесваше Охана, макар че тя работеше добре, беше внимателна с Масахиро и той я обичаше. Рейко смяташе, че Охана е твърде суетна и все се старае да се докара пред господарите си.

— И как? — попита Рейко.

— Познавам семейството на Глициния.

— Откъде? — попита Рейко, докато се мъчеше да си спомни какво й бе разказал Сано за куртизанката. — Те живеят далеч, в провинция Дева — освен това се сети, че Охана бе родом от Едо и никога не бе напускала града.

— Простете, но не съм съгласна — отвърна Охана. Тонът й бе смирен, но мимолетната й самодоволна усмивка показа насладата й от това, че улавя някого в грешка. — Глициния не е от провинцията, макар че разправя така. Родителите й живеят в Нихонбаши. Майка ми беше прислужничка в тяхната къща. Познавам Глициния от едно време, още когато бяхме деца.

— А защо й е да лъже? — макар и заинтригувана, Рейко прие с недоверие новината на Охана.

Усмивката на Охана стана тайнствена:

— Понякога лъжата звучи по-добре от истината.

А истината за миналото на Глициния можеше да разкрие истини за убийството, помисли си Рейко. От вълнение сърцето й заби учестено.

— Възможно ли е семейството й да знае къде е тя в момента? — взе да разсъждава тя на глас.

— Мога да ви запозная с тях — предложи Охана с едва сдържано нетърпение. — И да ги попитаме. Искате ли да отидем сега?

Тя скочи и Рейко се озадачи от готовността й да изостави задълженията си на детегледачка, за да й угоди и да се посближи с нея. Това не й хареса, Охана не й внушаваше доверие. От друга страна обаче, трябваше да престане да се съмнява в хората само защото в даден момент някой бе злоупотребил с нейното доверие. Това, че бе попаднала под зловещото въздействие на „Черния лотос“ и се бе почувствала застрашена, не означаваше, че всеки възнамерява да й причини зло. Не можеше да пропусне една възможност да помогне на Сано в разследването само защото човекът, който й я предоставяше, не й допадаше. А и на този етап май не разполагаше с нещо по-добро.

— Добре. Да вървим.

* * *

— Ето тук е — каза Охана, когато паланкинът ги понесе надолу по една улица с два реда големи къщи. — Следващата вляво.

Рейко извика на носачите да спрат. Беше доволна, че стигнаха до мястото, към което се бяха отправили, тъй като пътуването от замъка Едо до търговския квартал Нихонбаши съвсем не беше приятно. Студът проникваше в паланкина въпреки топлите завивки, с които се бяха загърнали тя и спътницата й. А и Охана бъбреше през цялото време, като явно се наслаждаваше на това, че се вози в паланкина, и се стремеше да извлече облага за себе си, сближавайки се със съпругата на сосакан сама. Рейко слезе от паланкина, като си налагаше да потисне неприязънта си и да изпита признателност към горката бавачка. Двете с Охана поеха нагоре към къщата.

Къщите наоколо бяха собственост на преуспяващи търговци. Бяха изградени от дърво и варосан гипс и имаха фасади на самата улица. Вторият им етаж завършваше със солидни покриви от кафяви керемиди, които заслоняваха разположените навътре входове. Районът бе доста по-различен от онова, което Рейко бе очаквала да види, тъй като по думите на Сано Глициния произхождаше от бедно семейство, което я бе продало за проститутка.

На вратата се появи млада прислужничка, облечена в синьо кимоно и с метла в ръка, и се втренчи изненадана в Охана, Рейко и войниците, които ги придружаваха.

— Охана, ти ли си? Какво става?

— Моята господарка иска да се срещне с твоята — заяви Охана с важен тон. — Върви и й кажи, че съпругата на сосакан сама е тук.

Момичето побърза да изпълни заръката. Не след дълго две по-възрастни прислужнички настаниха Рейко и Охана в топла и задушна гостна, изпълнена с богато украсени маси от черно лакирано дърво, скринове, копринени възглавници за пода и рафтове с порцеланови вази.

— Не е ли прекрасно? — прошепна Охана на Рейко, докато чакаха майката на Глициния.

Рейко кимна, макар че всъщност обстановката илюстрираше простоватия вкус на класата на търговците.

В стаята със ситни стъпки влезе дребна жена, вероятно около четирийсетгодишна, следвана от две прислужнички. Овалното й лице със заострена брадичка бе покрито с дебел слой бяла пудра. Страните й бяха оцветени с руж. Алена боя открояваше тънките й, добре очертани устни. Боядисаните й вежди описваха високи дъги над необичайно кръглите очи. Пременена в безвкусно яркочервено кимоно на цветя, което би отивало на по-млада жена, тя бе красива по същия простоват начин като гостната си.

— Добре дошла, уважаема госпожо! — тя се поклони пред Рейко и се усмихна, разкривайки козметично почернени зъби по подобие на съпругите със знатен произход. Изобщо не обърна внимание на Охана. — Това е неочаквана чест за мен.

— Позволете да ви представя госпожа Юе сан — обърна се Охана към Рейко с обидено изражение заради пренебрежението на домакинята.

Госпожа Юе коленичи до Рейко и й предложи чай и скъпи сладки върху фини плата, които прислужничките сервираха. До момента Рейко бе преброила шест помощници. След като семейството бе в състояние да поддържа такъв висок стандарт на живот, как така не са могли да осигурят издръжка на една дъщеря? Наистина ли това бе домът на куртизанката Глициния?

Докато Рейко и Охана похапваха и пийваха деликатно, госпожа Юе си бъбреше с Рейко за времето. Тя говореше и се усмихваше с превзета елегантност. След известно време каза:

— Може ли да ви попитам какво ви води тук?

— Дойдох заради дъщеря ви — отвърна Рейко.

Усмивката на жената изчезна; устните й изтъняха от недоволство.

— Дъщеря ми не е тук. От години вече не живее в тази къща.

— Тя ли е Глициния, куртизанката? — попита Рейко с желанието да се увери, че двете говорят за един и същ човек.

Госпожа Юе извърна поглед и кимна.

— Знаете ли, че е изчезнала от Йошивара в нощта, когато е бил убит наследникът на шогуна?

Последва повторно кимване от страна на госпожа Юе. Тя сплете деликатните си ръце на гърдите и впери мрачен поглед в празното пространство.

— Съпругът ми трябва да открие Глициния — каза Рейко. — Надявах се, че можете да ни помогнете.

— Не съм я виждала и не зная къде е — превзетата елегантност бе напуснала госпожа Юе и сега тя говореше с равен, обикновен глас. — Но не се учудвам, че си има неприятности. В случай че я откриете, ще ви бъда признателна, ако й кажете да не очаква помощ от мен.

Явно тази експедиция нямаше да доведе до желания резултат, но въпреки разочарованието си Рейко бе заинтригувана от отношението на майката към дъщерята. Без съмнение двете не се обичаха особено.

— Може би, ако ми разкажете за дъщеря си, това ще ми подскаже къде може да е — предположи Рейко.

Устните на госпожа Юе потръпнаха, а погледът й се изостри. Личеше си, че много внимава да не говори за Глициния, но в същото време се страхува от съпругата на сосакан сама. Накрая въздъхна и отстъпи.

— Как е станала куртизанка? — попита Рейко.

— Това не е нещо обичайно за семейството ни — избухна госпожа Юе. — Но тя си го заслужава. Доволна съм, че я продадох на публичния дом! — тази жена нарочно бе обрекла дъщеря си на падение. Рейко бе тъй ужасена, че застина безмълвна.

— Когато беше малка, я обичах много, но тя стана лоша — госпожа Юе говореше припряно, а кръглите й очи блестяха от срам. — Правех какво ли не, за да мога да й купя хубави дрехи, а тя се отплати за доброто със зло.

Жената изсумтя гневно и избърса нос в ръкава си.

— Започна се, когато беше на тринайсет, след като почина баща й. Той беше работник в корабостроителница. Удари си крака там, раната гнояса и умря. Не знаех как щяхме да живеем с Глициния, защото нямахме нито пари, нито роднини. Но тогава собственикът на корабостроителницата ми предложи работа като прислужничка — в тази къща. Позволи ми да доведа и момичето си да живее тук с мен и да помага в работата. Оказа се, че ме харесва. На следващата година се оженихме. Аз станах господарката на къщата.

Тя се усмихна през сълзи, горда от своето издигане в обществото, но после върху лицето й се изписа горчивина.

— Трябваше да забележа как го гледаше Глициния и как той я изпиваше с поглед, как й купуваше неща и й обръщаше повече внимание, отколкото на мен. Но аз изобщо не подозирах. После една нощ се събудих от странни звуци в къщата. Ще разберете какво имам предвид… Същата нощ той трябваше да работи до късно. Предположих, че някоя от слугините си е довела тайно мъж. Станах и отидох да ги изхвърля. И тогава установих, че звуците идват от стаята на Глициния. Надникнах вътре. И ги видях. Бяха в леглото заедно — Глициния и моят съпруг! — в погледа на госпожа Юе проблесна негодувание. — Сграбчих го и го принудих да се отдели от нея. Започнах да го удрям, крещейки: „Пусни момичето ми, звяр такъв!“ — за да илюстрира думите си, госпожа Юе размаха юмруци във въздуха. Рейко потръпна, като си представи невинното дете, насилено от доведения й баща.

— Той падна на пода — продължи госпожа Юе. — Втурнах се към Глициния с думите: „Добре ли си?“, но при вида й сърцето ми се смрази. Очаквах да е изплашена и да плаче. Но тя стана, чисто гола, с вирната глава — госпожа Юе се изправи с маниер, излъчващ жестокост и тържество. — И ми каза: „Аз го обичам, майко. И той обича мен, не теб. Ожени се за теб, за да има мен, защото аз съм тази, която винаги е искал. А сега, след като вече съм достатъчно голяма, ще стане мой съпруг“. Не можах да повярвам на ушите си. Толкова бях слисана, че стоях там, втренчена в нея, и клатех глава. Тогава Глициния се обърна към мъжа ми: „Кажи й, че е истина. Кажи й, че ще сте разведеш с нея, както ми обеща, за да се оженим“.

Рейко седеше неподвижно, смаяна от цялата история, а госпожа Юе продължи:

— Вперих поглед в него. „Тя лъже — рекох. — Кажи и ми, че лъже“. Но той само сведе глава и остана неподвижен. И тогава осъзнах, че Глициния го е прелъстила, за да го накара да ме изостави. Втурнах се към нея с и се разкрещях: „Зла уличница! Как смееш да крадеш съпруга ми?“ Зашлевих я през лицето. Заскубах косите й, проснах я на пода и почнах да я тъпча. Тя призоваваше съпруга ми да я спаси. Но той не се помръдна, не искаше да ни погледне. Глициния заплака. А аз я проклинах и биех, докато грохнах. Всички останахме в онази стая безмълвни, докато нощта превали.

Госпожа Юе се свлече на колене с изражение на човек, способен да убие. Рейко си представи виновния мъж, вилнеещата жена и ридаещото момиче като герои в трагична пиеса.

— Сега разбирате защо трябваше да се отърва от дъщеря си — отправи тя предизвикателен поглед към Рейко. — Съпругът ми нямаше намерение да се ожени за нея и да ме изхвърли, но ако беше останала, тя щеше да го кара винаги да желае нея, а не мен — в гласа й прозвуча горчивина. — Не можех просто да я изгоня от къщи, защото тя щеше да се върне и да убеди съпруга ми да я приеме отново. А и заслужаваше да бъде наказана. На сутринта им казах какво съм решила. Глициния ме молеше да й простя, но аз не й обърнах внимание. Мъжът ми ни отведе с ферибота нагоре по реката до Йошивара. Стигнахме до портите и аз казах на един от стражите: „Искам да продам дъщеря си“. И той доведе собствениците на публичните домове. Те се караха за Глициния, защото тя беше много хубава. Продадох я на онзи, който ми предложи най-много пари. Стигаше ми, дето си мислех, че ще бъде завинаги затворена в Йошивара. Когато я поведоха към вътрешността на квартала, тя взе да умолява съпруга ми да не я изоставя. Мен ме прокле, крещеше, че ще съжалявам за онова, което съм сторила, но аз просто си тръгнах. Мъжът ми ме последва и двамата се прибрахме у дома.

Рейко беше ужасена. Стореното от госпожа Юе бе, по-лошо от онова, което вършеха някои бедни селяни. Те не можеха да изхранват децата си и ги продаваха на собствениците на бордеите, защото там щяха да бъдат нахранени и облечени. За разлика от тях госпожа Юе съвсем съзнателно бе обрекла Глициния на проституция. Рейко погледна към Охана, която й кимна самодоволно, сякаш казваше: „Нали ви казах, че лъжите звучат по-добре от истината“. Вероятно Глициния си бе измислила нов живот, тъй като не е искала да обяснява на хората как е станала причина за собствения си позор, а майка й бе спечелила битката за мъжа, когото и двете желаеха. Рейко се замисли какъв извод можеше да се направи за убийството на Мицуйоши от лъжите на куртизанката. Най-малкото те навеждаха на мисълта, че Глициния е по-сложна личност, отколкото Рейко и Сано бяха предполагали.

През вратата на гостната надникна мъж, облечен в тъмна, внушаваща респект памучна роба на преуспяващ търговец. Мадам Юе го видя и на лицето й се изписаха вина и огорчение.

— Уважаеми съпруже, прибрал си се рано — притеснена, тя му представи Рейко.

Двамата се поклониха един на друг, неясно произнасяйки учтиви поздрави. Рейко забеляза, че мъжът е красив и няколко години по-млад от жената. Свенливостта му предполагаше слаб характер и Рейко почувства, че той би се подчинил на човек с по-силна воля. Малката му доведена дъщеря не бе имала никакъв шанс срещу гневната си и властна майка.

Мъжът се оттегли. След миг неудобно мълчание госпожа Юе сплете нервно ръце и каза:

— Не обичам да говоря за миналото, когато съпругът ми е наоколо — след което се насили и отправи към Рейко изкуствена усмивка. — Благодаря ви за честта, която ми оказахте с посещението си. Приятно връщане вкъщи.

Очевидно нямаше търпение да отпрати гостите си. Рейко й благодари за отзивчивостта. Юе ги изпрати до портата. Следобедът продължаваше да бъде все така мрачен и сив; влагата във въздуха се превръщаше в ледени капчици, които сковаваха лицето на Рейко. Преди да се качи в паланкина, тя спря за момент и се обърна към госпожа Юе.

— Онзи ден в Йошивара… Тогава ли видяхте дъщеря си за последен път?

Госпожа Юе сви устни:

— Де да беше така. Само че Глициния се върна тук преди около четири години.

— Наистина ли? — удиви се Рейко. — Но как? На куртизанките им бе забранено да напускат Йошивара, освен по специални случаи. Една таю можеше да си отиде вкъщи само за да посети неизлечимо болни родители, а такива обстоятелства нямаше при Глициния.

— Върнах се вкъщи след пазар — поясни госпожа Юе — и заварих Глициния в стаята си. Беше пораснала, красива и облечена по последна мода — жестокият поглед отново придаде суров израз на чертите й. — Разрязваше дрехите ми с нож. Около нея на пода вече имаше цяла купчина накълцан плат. Попитах я: „Как влезе тук? Какво си мислиш, че правиш?“ А тя ми отвърна: „Освободиха ме. И сега ти се отплащам за онова, което ми стори“. След което се облекчи върху съсипаните ми одежди. Изкрещях: „Махай се от тук!“, а тя се засмя и каза: „Дано се преродиш в позорния живот, който аз трябваше да изстрадам“. И си отиде. Това беше последната ни среща. Прав й път! — завърши гневно госпожа Юе, а очите й проблясваха с едва сдържана ярост.

Макар че грубата недодяланост на Глициния отврати Рейко, тя разбираше потребността на куртизанката да си отмъсти. А и историята предлагаше възможна следа.

— Кой е освободил Глициния? — попита Рейко.

— Не ми каза. По-късно чух, че бил някакъв богат висш служител.

Едно нещо в тази история озадачи Рейко. Тя попита:

— Ако този човек е освободил Глициния, тя защо се е върнала в Йошивара?

— Не знам — устните на госпожа Юе се изкривиха в неприятна усмивка. — Но се радвам, че е така.

Рейко реши, че трябва да разбере кой е бил този мъж. Може да е поддържал връзка с Глициния и да знае къде е.

— Тя имаше ли близки приятелки, с които бих могла да поговоря? — Рейко реши, че ще продължи да проучва миналото на Глициния, което, изглежда, представляваше богат източник на прозрения.

— Имаше едно момиче — Юя. Живееше надолу по улицата, когато двете с Глициния бяха малки. Чух, че и тя била пропаднала, но не знам какво е станало с нея.

— Ако се видите с Глициния или получите някаква вест от нея, бихте ли изпратили съобщение в имението на съпруга ми в замъка Едо, за да ме уведомите?

— Непременно — отвърна госпожа Юе със злобен кикот, който издаваше с какво удоволствие би предала дъщеря си на сосакан сама. — Съпругът ви смята ли, че Глициния е убила владетеля Мицуйоши?

— Разследва и тази възможност — призна Рейко.

— Е, можете да му кажете, че тя е достатъчно подла, злобна и лукава да бъде убийца — заяви госпожа Юе. — А когато я залови, с най-голямо удоволствие ще го заявя на процеса й.