Лора Джо Роуланд
Кейсей (5)

Глава 4

Издирването на Глициния отведе Хирата в тъмните кътчета на Йошивара, посещавани от малцина. Придружен от собственика на „Великия Миура“, който би разпознал Глициния от пръв поглед, Хирата претърсваше всяка чайна, магазин и публичен дом.

Той видя таю, излегнали се в разкошни стаи, и жени от простолюдието, натъпкани в запуснати бараки. Видя вани, пълни с мръсна пяна и голи жени. Малки момичета се трепеха в кухните, а куртизанки гълтаха лакомо и трескаво по складовете, защото им бе забранено да ядат пред клиенти. Повечето жени изглеждаха изпити, окаяни или безнадеждно примирени със съдбата си. В един от домовете те се караха жестоко помежду си, бяха като затворени в клетка животни; в друго помещение някакво момиче лежеше на футона и хлипаше, а една прислужничка отмиваше кръвта между краката му.

Всички тези бордеи бяха просмукали от мирис на немотия и мизерия. Йошивара напълно загуби своето очарование за Хирата. Където и да отидеше, рано или късно се натъкваше на хората на полицейския началник Хошина, които действаха по същата задача, но Глициния сякаш бе потънала вдън земя. Никой не я беше виждал след процесията й към агея предишната вечер. Явно бе изчезнала безследно, а с нея и дневникът й.

Обезкуражен, Хирата пое нагоре по „Наканочо“. С угасването на деня кварталът бе станал по-студен и мрачен. Снегът продължаваше да вали; покрай постройките растяха бели преспи. Носени от вятъра снежинки биеха в лицето му и проблясваха на светлината от прозорците. Улиците бяха пусти, ако не се смятаха патрулиращите полицаи, тъй като посетителите, все още затворени в Йошивара, бяха потърсили подслон на закрито. Хирата приближи портата, където напред-назад крачеха двама полицаи с наметала и качулки. Те спряха и му се поклониха.

— Бяхте ли дежурни снощи? — попита ги Хирата.

Единият от полицаите беше мършав, с груби черти, а другият — по-масивен. И двамата кимнаха утвърдително.

— Видяхте ли Глициния да излиза от портата?

Едрият полицай се изсмя презрително:

— Куртизанките не могат да се промъкват незабелязано, когато ние сме тук. Опитват се, но винаги ги хващаме. Понякога се предрешават като слуги, но ние познаваме всички тук и не могат да ни измамят.

— Жени са подкупвали носачи да ги прекарват тайно покрай постовете в сандъци или бъчви — обади се и мършавият, — но ние претърсваме всичко, което минава през нас. Те знаят, че няма как да избягат, ама пак се опитват.

След онова, което бе видял днес, Хирата вече не обвиняваше жените.

— Но щом Глициния не е в Йошивара, трябва да се е измъкнала по някакъв начин.

Той и стражите отправиха погледи отвъд обсипаните със сняг покриви към стената, която ограждаше квартала на удоволствията.

— Само ако се е покатерила на някой покрив и от там да е скочила върху стената и да е прехвърлила рова от другата страна — обясни мършавият страж. — Никоя жена досега не е успяла да го стори.

— Тогава какво според вас се е случило с Глициния?

Мъжете се спогледаха и после поклатиха глава.

— Не сме я пускали да излезе — отвърна смуглият.

— Можем да се закълнем в живота си — потвърди другият.

Тези категорични декларации не успяха да скрият страха им, че ще бъдат наказани жестоко за изчезването на заподозряна в убийство. Хирата изпита съчувствие към тях, тъй като и неговото собствено бъдеще бе застрашено. Ако двамата със Сано не успееха да изпълнят дълга си и да заловят убиеца, той щеше да бъде понижен, пратен в изгнание или принуден да извърши ритуално самоубийство и никога нямаше да се ожени за Мидори. Хирата си помисли за предстоящата миай и изпита радост, примесена с тревога.

Той смяташе, че се е влюбвал неведнъж през своя двайсет и пет годишен живот, но никога, преди да срещне Мидори, не бе изпитвал такава привързаност и копнеж към друга жена. Двамата вече си мислеха, че са били влюбени един в друг и в свой предишен живот и че е било предопределено душите им да се съберат отново. А духовното привличане породи и физическа страст. Желанието, което изпитваха един към друг, ги правеше още по-нетърпеливи да сключат брак. Това обаче далеч не беше толкова лесно, колкото влюбването. Хирата се надяваше срещата между неговото семейство и родителите на Мидори да бъде успешна, но се опасяваше, че разследването можеше да му попречи да отиде на миай.

Той отпъди личните си тревоги и се съсредоточи върху настоящите проблеми. Възможно бе Глициния да е станала невидима и да е изчезнала по някакъв мистериозен начин, но Хирата предпочиташе да разсъждава по-трезво. В случай че бе напуснала квартала на удоволствията — жива или мъртва, — някой със сигурност бе измислил реален начин да я изведе незабелязано от Йошивара.

— Последна е видяла Глициния нейната ярите и това е било малко след часа на глигана^[1] — поясни Хирата. — Кой е напускал Йошивара от този час до момента, когато са открили убийството на владетеля Мицуйоши?

Стражите се напрегнаха видимо.

— Никой — отвърна мършавият. — Портите се затварят след сигнала за угасване на светлините в полунощ. Всички, които се намират на територията на Йошивара, трябва да останат тук до сутринта. Такава е разпоредбата.

— Но въпреки това някои успяват да напуснат, нали? — Хирата бе наясно с факта, че достатъчно пари можеха да осигурят излизане от Йошивара и след полунощ. Съзря страха, изписан на лицата на стражите, и добави: — Няма да ви накажа за взимане на подкуп, тъй че казвайте — кой си е тръгнал от тук след оповестяването на нощния час?

Мъжете си размениха изпълнени с подозрение погледи; после мършавият каза с неохота:

— Кинуе, търговецът на масло, с няколко слуги и приятели.

Хирата знаеше, че търговецът държи голям магазин в Нихонбаши.

— Кой още?

— Няколко мъже от рода Мори и техните телохранители — добави мургавият.

Тази вест събуди интереса му — Мори бяха известен гангстерски род и името им се свързваше с неприятности от всякакъв род.

— И Нита Монзаемон, министърът на финансите — каза мършавият, — заедно с васалите си.

Хирата се навъси, обезпокоен от мисълта, че висши служители от бакуфу могат да имат нещо общо с изчезването на Глициния и убийството на владетеля Мицуйоши.

— И как са се придвижили?

— Хората на Кинуе се отправиха пеша към мястото за превозване през реката — поясни мургавият. — Групата на Мори мина на коне по моста над рова.

Тъй като законът позволяваше да яздят само самураи, търговецът бе вървял пеша. Мори обаче бяха ронин — самураи без господари — и затова можеха да се движат на коне. Хирата реши, че е малко вероятно Глициния да е била в някоя от тези две групи. Жените не яздеха и ако е използвала този начин, за да избяга миналата нощ, Глициния е рискувала да бъде забелязана от войниците на обход. Не по-малко биеща на очи би била и една-единствена жена сред група мъже. Но една отчаяна куртизанка, която иска да избяга, би могла да поеме подобен риск, в случай че намери нужните съучастници.

— Васалите на финансовия министър Нита също яздеха — каза мършавият, — но имаше и паланкин^[2], който го чакаше извън квартала на удоволствията.

Вълнение сгря вкочанените мускули на Хирата. Паланкинът превръщаше Нита в по-приемлива възможност за бягство от останалите. В случай че Глициния бе напуснала Йошивара, възможно бе после паланкинът да я е отнесъл на безопасно място, известно единствено на министъра на финансите. Хирата благодари на стражите и с тежки стъпки пое във вихрушката от снежинки да търси Сано.

* * *

Другите двайсетина гости, посетили увеселението в „Овария“ предишната нощ, бяха висши служители на бакуфу и васалите им. След продължително претърсване на Йошивара Сано и хората му установиха местонахождението на шестима от тях, както и самоличността на куртизанките, които ги бяха развличали в агея, и научиха, че всички те бяха останали заедно по времето, в което е било извършено убийството. Очевидно никой от тези хора не бе напускал забавата, за да се промъкне на горния етаж, а и никой нямаше причина да убива наследника на шогуна. После Сано успя да открие други петима гости, които седяха в чайна „Цутая“.

„Цутая“ заемаше приземния етаж на една постройка близо до задната стена на квартала. Йероглифите на името й бяха изписани върху цилиндричен фенер над вратата; през процепите на затворените капаци на прозорците се процеждаше светлина. Сано изтупа снега от себе си и влезе вътре. В елегантното помещение имаше ниша, в която бе поставена порцеланова ваза с голи клонки; девойки сервираха чай на петимата посетители. От мангали с дървени въглища се излъчваше топлина, но когато всички се обърнаха да погледнат Сано, враждебните им изражения вледениха атмосферата.

Седналият пред нишата мъж заговори пръв:

— Почитания, сосакан сама.

Сано коленичи и се поклони.

— Почитания, уважаеми висш старейшина Макино.

Висшият старейшина бе един от петимата служители, които съветваха Токугава по въпросите на националната политика и съставляваха висшия ешелон на бакуфу. Тялото му беше съсухрено, а пергаментовата кожа на лицето му бе изопната върху кокалест череп. Смъртната му бледност бе подчертана от черно кимоно. Васалите му, които изпълняваха едновременно длъжността на секретари и телохранители, бяха насядали плътно около него.

— Предполагам, че сте дошли да ме разпитате във връзка с убийството на владетеля Мицуйоши — рече Макино.

— Ако не възразявате — отвърна Сано предпазливо, тъй като Макино не беше сред приятелите му. Преди време властният старейшина го бе обвинил в държавна измяна и замалко не бе станал причина за гибелта му.

— Бих могъл да ви предоставя някаква информация — каза Макино, — но при известни условия. Ще пийнем ли?

Той махна към една от девойките, която наля саке на него и на Сано. Двамата пресушиха чашките си и Сано почувства как сгрятото питие разпръсва топлина по тялото му.

— Какви условия?

Оцеляването в бакуфу без съмнение изискваше компромиси, но предложението на Макино го накара да бъде нащрек.

— Останалите присъстващи на увеселението могат да потвърдят, че съм бил сред тях по време на убийството — заяви Макино, като дръпна от лулата си и издиша дима през потъмнелите си зъби. — Същото се отнася и за персонала на „Овария“. Следователно аз не бих могъл да убия Мицуйоши. Няма да намерите улики, които да ме свързват по какъвто и да било начин със смъртта му.

Сано реши да не избързва с преценката и си наложи да запази безстрастно изражение.

— Готов съм да ви предоставя доказателства, за намирането на които иначе бихте изгубили доста време — Макино изкриви лице в грозна гримаса, която трябваше да мине за усмивка. — А времето ви е от решаващо значение, нали?

Това беше безспорна истина.

— Срещу какво? — попита Сано.

— Да не ме замесвате в разследването си.

Висшият старейшина говореше спокойно, но жилите на врата му се бяха изопнали като кожени ремъци. Той си даваше сметка, че Сано можеше да го обяви за заподозрян в убийството и да го унищожи само защото се бе озовал на неподходящото място в неподходящото време. За миг Сано бе изкушен от възможността да си отмъсти за всички неприятности, които Макино му бе причинил, но този порив бързо отшумя. Използването на улики за удовлетворяване на лични интереси би го компрометирало и би го уязвило не по-малко от Макино. Започнеше ли кампания за издигане на собствената си персона за сметка на враговете си, кървавата баня, която щеше да последва, неминуемо щеше да унищожи и самия него. Освен това той имаше нужда от цялата информация, която можеше да получи.

— Много добре — отвърна Сано, — но ако установя, че сте замесен в убийството, споразумението ни се обезсилва.

Хлътналите очи на Макино изгледаха Сано със скрито презрение, но пък облекчението в тях бе осезаемо. Старейшината даде знак на прислужничката да им налее по още една чашка саке. След като пиха отново, Макино каза:

— Сред гостите на увеселението имаше трима души, които няма да намерите в Йошивара.

— И кои са те?

— Уважаемият министър на финансите Нита и двамата му най-приближени васали.

Министърът на финансите бе служителят, натоварен да надзирава събирането на данъци върху търговията, постъпленията от земите на даймио — земевладелците, управляващи провинциите, — както и други парични налози, плащани на Токугава. Това бе важен пост и заемащият го се явяваше един от най-доверените и силни васали на шогуна.

— И къде е отишъл Нита сан? — попита Сано с ясното съзнание, че се изправя пред опасностите на едно разследване, което щеше да се разпростре до висшите кръгове на бакуфу.

— Нямам представа, но той напусна квартала заедно с хората си още по време на увеселението — гримасата, която се появи върху лицето на Макино, показа, че е доловил тревогата у Сано и искрено й се наслаждава.

— А защо си е тръгнал?

— Не беше в настроение за веселба — Макино всмукна дим от лулата си, явно решен да накара Сано да проучи всеки един факт.

— По каква причина? — попита Сано търпеливо.

— Заради Глициния. Той я покровителства и проявява доста голяма привързаност към нея — Макино поклати глава в израз на презрение към всеки, достатъчно неразумен да се влюби в проститутка. — Сега, след като владетелят Мицуйоши вече не е между живите, Нита остава неин единствен клиент. Тя не приема кого да е.

Според обичая таю имаше право да избира клиентите си, а високата й цена компенсираше малкия им брой.

— Нита е тъй ревнив, че всяка вечер запазва услугите й единствено за себе си. Плаща й таксата независимо дали я посещава или не, за да е сигурен, че тя няма да приеме никой друг. Разбирайки обаче, че в последно време, когато поради служебни задължения не е успявал да се появи в Йошивара, владетелят Мицуйоши на два пъти си е уреждал среща с Глициния, направо е побеснял. Когато вчера е дошъл в Йошивара, очаквайки да прекара нощта с нея, собственикът на „Овария“ го е уведомил, че владетелят Мицуйоши е изразил желание да й гостува, след което го е помолил да отстъпи.

Отстъпването бе процедура, чрез която един клиент получаваше правото да прекара с дадена куртизанка времето, ангажирано от някой друг. Когато даден клиент ангажираше избрана от него куртизанка и в същата нощ втори клиент пожелаеше нейната компания, при определени обстоятелства агея можеше да помоли първия клиент да отстъпи своето време на втория. Възможно бе наложената промяна на условията да не се понрави на първия клиент, но кодексът на вежливостта изискваше от него да се подчини, особено ако вторият клиент бе специален гост на куртизанката или заемаше по-високо социално положение от първия.

— Откъде знаете всичко това?

— Мое задължение е да знам всичко за своите колеги — с други думи, Макино наемаше шпиони в домакинството на финансовия министър и на другите висши длъжностни лица. — Освен това снощи чух Нита да се кара със собственика на „Овария“.

— И какво си казаха?

— Нита не искаше да отстъпва Глициния — отвърна Макино, — особено след като това щеше да бъде третата й среща с владетеля Мицуйоши, тоест предстоеше й да си легне с него. Но не смееше открито да уязви наследника на шогуна, като откаже да му отстъпи своето време с куртизанката. Ето защо даде съгласието си и се присъедини към нашата веселба. Седеше в един ъгъл и пиеше с мрачна физиономия. Когато Глициния пристигна и се срещна с Мицуйоши в съседната стая, Нита взе да ги наблюдава през една дупка в преградата. Когато се качиха горе, той се вбеси и напусна къщата. Очевидно му беше непоносимо да остане, докато Глициния задоволяваше друг мъж точно над главата му.

— След това виждали ли сте финансовия министър?

— Не, аз останах на увеселението, а той повече не се върна.

Не беше обаче изключено Нита да се е промъкнал незабелязано обратно в къщата, да се е качил на горния етаж и да е намушкал мъжа, който му бе отнел нощта с любимата.

— Докато бяхте на гуляя, чухте ли някакви необичайни звуци от горния етаж?

— Не. Музиката беше твърде силна, а и останалите гости бяха доста шумна компания.

Сано се запита какво ли се бе случило с Глициния. Дали и тя не бе умряла от ръката на своя покровител? Мисълта за това го разстрои, както и възможността за пръв път в живота си да е принуден да разследва смъртта на своя бивша любовница.

— С това се изчерпва информацията ми — каза Макино. — Мога ли да запитам кога на мен и на хората ми ще ни бъде позволено да напуснем Йошивара?

— Веднага щом подчинените ми запишат имената на всички присъстващи.

Висшият старейшина го погледна с прикрито очакване.

— Аз ви поднесох възможен извършител на убийството. Смятам, че това е справедливо възнаграждение за дискретността ми.

— Показанията ви не доказват вината на финансовия министър Нита — каза Сано, — нито обясняват как Глициния е напуснала Йошивара.

Вратата на чайната се отвори и на прага застана Хирата поруменял и премръзнал.

— Извинете, сосакан сама — Хирата се поклони, — но установих нещо, което може да се окаже важно.

Двамата поеха надолу по улицата и започнаха да обсъждат резултатите от проведените до момента разговори.

— Ревността предоставя мотив на финансовия министър Нита да пожелае смъртта на владетеля Мицуйоши — рече Сано, — а привързаността му към Глициния е причина да се опита да я изведе от Йошивара.

Пред тях, отвъд редовете чайни и публични домове, стражите бяха отворили портите. От постройките заизлизаха мъже и потокът от доскорошни клиенти пое обратно към града. Небето наподобяваше мастилено петно, разливащо се върху влажна хартия; вилнеещият вятър и пелените от падащия сняг вещаеха тежък път обратно към къщи.

— Възможно е Нита да е извел Глициния в паланкина — предположи Хирата. — Той изглежда също толкова важен заподозрян, колкото и ярите.

Освен ако след изтезания ярите не направи самопризнания, помисли си Сано. С безпокойство се запита къде ли беше Хошина в този момент.

— Утре ще разпитаме Нита… ако не е напуснал града заедно с Глициния.

Когато стигнаха портите, където ги очакваха детективите му, Сано забеляза, че Хирата го гледа така, сякаш имаше да му казва още нещо, но не смееше.

— Нещо друго?

— Не, но… — отвърна Хирата напрегнато. — Просто моята миай е утре…

Увлечен в разследването, Сано бе забравил напълно за миай, в която като посредник на Хирата той трябваше да играе ключова роля. Връхлетяха го угризения.

— Съжалявам, Хирата сан, но се опасявам, че няма да мога да отида.

— Няма нищо — отвърна Хирата, верен на своя господар. — Миай може да се насрочи, след като разследването приключи.

И двамата изповядваха убеждението, че дългът стои над личните проблеми; в същото време Сано знаеше с какво нетърпение Хирата очакваше сватбата си с Мидори.

— Не отлагай срещата — каза му той. — Ще намеря някой да ме замести.

Върху лицето на Хирата се изписа надежда и едновременно с това загриженост.

— Оценявам благоволението ви, но вие се нуждаете от помощта ми за случая. Не мога да отнемам ценно време.

— Можеш, разбира се — каза Сано, макар че му беше неприятно да се лиши от услугите на своя главен васал в такъв критичен момент. — Миай няма да продължи много и детективите могат да ми помогнат, докато ти приключиш — виждайки, че Хирата е готов да откаже, добави: — Отиваш на срещата. Това е заповед!

— Да, сосакан сама — каза Хирата с искрена благодарност.

Сано се надяваше, че миай ще протече успешно и без него, тъй като имаше по-неотложни грижи.

— Да се връщаме в крепостта! — по обратния път щеше да разкаже на Хирата за някогашната си връзка с Глициния. Знаеше, че може да му се довери, и беше сигурен, че приятелят му ще запази информацията в тайна. — Шогунът очаква да му докладваме за хода на разследването.