Лора Джо Роуланд
Кейсей (13)

Глава 12

Животът в Йошивара може да бъде такава скука. Макар че съм Глициния, любимката на квартала, ден след ден виждам едни и същи хора и върша едни и същи неща. Но снощи се случи нещо интересно.

Бях на едно увеселение, играех карти с гостите, чувствах се уморена и исках просто да си легна, когато почувствах, че някой ме наблюдава. Вдигнах поглед и видях, че на прага стои някакъв мъж. Беше толкова красив, че сърцето ми заблъска в гърдите. Вперих поглед в него. Той ми отвърна с лека усмивка. Извърнах се, защото се засрамих, че непознатият бе видял какво изпитвам. Но аз разбирам кога един мъж ме желае, и бях сигурна, че този е един от тях. И макар че продължих да играя, чаках той да се приближи.

— Кой е онзи мъж при вратата? — прошепнах към една от другите куртизанки. — Какъв мъж? — попита тя.

Когато отново вдигнах поглед, той беше изчезнал.

Из „Дневника на Глициния“

От онази нощ насам го виждам често. Преди три дни стоеше на един балкон и ме наблюдаваше как се отправям към агея. Преди два дни се появи на друго увеселение, където забавлявах гостите. Вчера, докато се обличах в стаята си, погледнах през прозореца и го видях да крачи по улицата пред къщата. Но всеки път щом го видех, той изчезваше! Изобщо не ме е заговарял. Изглежда, никой не го познава, макар че съм питала кого ли не. Какво означава това странно поведение от негова страна? Страхувам се от него, но не по-малко силно е желанието ми да разбера кой е, и да го опозная. Аз, която съм срещала толкова много мъже и никога не съм се вълнувала за когото и да е от тях!

Днес с моята ярите бях на пазара и точно купувах разни неща, когато усетих, че той е някъде наблизо. Вместо да се озърна, за да го открия, се обърнах и бързо се отдалечих между сергиите. Чух го, че ни и следва, но не се обърнах. Спрях едва когато стигнах уличката при задната стена. Обърнах се. И той стоеше там, тъй красив и силен, с такава тайнствена усмивка.

— Кой сте вие? — попитах, уплашена и останала без дъх. — Защо правите това?

— Аз съм Пастирът — отвърна той със странен акцент. — А ти си Тъкачката. Днес най-накрая двамата се срещаме при Небесната река.

Той намекваше за легендата, в която се разказва за две съзвездия, които се влюбват едно в друго. Те се пресичат веднъж годишно през есента. Е, чувала съм много поетични слова от мъже, включително тази легенда. Обикновено просто се смея вътрешно, защото всички те звучат тъй глупаво. Но в този имаше нещо, от което краката ми омекваха, а сърцето ми забиваше лудо. Стояхме там, вперили погледи един в друг. После чух ярите да ме вика.

— Трябва да тръгвам — рекох.

Той кимна, поклони се и се отдалечи. Но аз вече бях влюбена.

Той е от Хокайдо, идва от далечния север и затова говорът му е тъй особен. Няма да напиша името му, защото някой може да прочете тези страници, а аз предпочитам да запазя тайната единствено за себе си, доколкото е възможно. Не желая всякакви клюкари в Йошивара да дрънкат за нас. От онзи ден при стената двамата се срещаме често, винаги тайно, защото той няма пари, за да плати за мен в агея. Аз се измъквам тайно от увеселения и отивам на същата уличка. Той ме чака там. Понякога, щом клиентите ми заспят, слизам безшумно долу и го пускам през задната врата. Правим любов зад преградата в моята стая, като внимаваме да сме тихи, за да не събудим клиента ми.

Вчера, след като свърших, двамата лежахме заедно на лунната светлина и той прошепна:

— Когато в Хокайдо настъпи зима, снегът се трупа на огромни преспи, които почти скриват къщите.

Той прокара ръка по бедрото ми.

— Тялото ти е бяло, чисто и красиво като тези снежни преспи. Ще ми се да можех да ти ги покажа. Какво ще кажеш да видиш Хокайдо?

Сърцето ми се изпълни с радост, защото знаех, че ме кани да замина с него.

— В Хокайдо ще бъдеш моя съпруга — каза той. — Никога повече няма да се върнеш в това място на срам и страдание.

— Но ти не можеш да си позволиш да откупиш свободата ми — рекох аз. — А от Йошивара не може да се избяга.

— Любовта ще намери изход — каза той и се усмихна.

Тази вечер настъпва решителният миг. Планът ни е готов. Аз ще сложа приспивателно във виното на владетеля Мицуйоши. След като заспи, ще изляза скришом навън при моя любим. Ще избягаме от Йошивара — завинаги! Знам, че това е опасно начинание. Но той е умен. Има приятели, които ще ни помогнат. Един човек, собственик на чайна в Суруга, ще ни приюти, докато си купя нови дрехи, а любимият намери пари и провизии за пътуването. Ако се окаже, че чайната не е достатъчно безопасна, има една гостилничка във Фукагава, където ще ни приемат. Но няма да оставаме дълго край Едо. Скоро ще поемем по северния главен път към снеговете на Хокайдо. Тръпна от вълнение.

Как да понеса чакането през дългите часове до нощта, когато моят любим ще дойде да ме вземе? О-о, свобода!

Откъсът от дневника лежеше на бюрото в кабинета на Сано, където той, Рейко и Хирата го бяха оставили, след като прочетоха историята на Глициния. Тримата седяха безмълвни и се гледаха в очакване.

— Това може да се окаже ключът към откриването на Глициния и разрешаването на случая — заяви Сано, изпълнен с надежда, но и с предпазливост.

— Точно когато ни е най-необходимо — отбеляза Хирата.

Същата нощ Сано се бе върнал късно от Йошивара и бе заварил Рейко, която го чакаше. Хирата бе пристигнал малко след това и тримата бяха обсъдили резултатите от своите разследвания, които бяха стигнали до задънена улица. Сано бе разпитал собственика и работещите в „Овария“ и те бяха потвърдили версията на Фуджио, че е напуснал увеселението само за момент — не достатъчно дълго, за да се качи горе, да намушка владетеля Мицуйоши и да отвлече Глициния. Детектив Фукида бе открил свидетели, видели финансовия министър Нита на улица в Йошивара, но никой, освен Фуджио не твърдеше, че се е намирал в близост до „Овария“, след като е напуснал веселбата. Детектив Маруме бе установил, че освен на Глициния Нита е покровител и на още няколко куртизанки. Сано бе претърсил дома на Фуджио в Имадо, но усилията му се бяха оказали напразни. Двамата с Хирата с неохота се съгласиха, че не могат да проследят дирите, водещи към враговете на владетеля Мицуйоши, без да си навлекат гнева на шогуна. И тъй като и усилията на Рейко се бяха оказали безрезултатни, намерената част от дневника си бе късмет.

— Звучи ми твърде хубаво, за да е истина — каза Рейко, изразявайки гласно мислите на двамата. — И по-рано сме попадали на фалшиви следи.

— И аз разсъждавах как така се случи, че срещнах точно Горобей, който пък най-неочаквано се оказа притежател на тъй нужните ни странички — рече Хирата. — Но след като ги купих, реших да ги покажа на разни хора от публичния дом на Глициния. Според тях листата приличат на онези от дневника й. Някои от тях са го зървали, но само за кратко, тъй като Глициния много внимавала никой да не го вижда отблизо. Освен това повечето куртизанки не могат да четат. Нито прислугата. Те не биха разпознали текста. Но нямаме основание да се съмняваме, че страниците не са от дневника на Глициния.

Той говореше така, сякаш се опитваше да убеди самия себе си въпреки липсата на доказателства, и Сано предположи защо на Хирата толкова му се искаше намерената от него следа да се окаже истинска. Двамата все още не бяха разговаряли за миай, но угриженото му лице подсказа на Сано, че преговорите по сватбата са се провалили. Хирата сигурно се стараеше да навакса загубеното време, е което не бе изпълнявал задълженията си, и да се изяви успешно в работата си въпреки тежкия момент в личния му живот.

Рейко приближи една от страничките до фенера и я огледа внимателно.

— Езикът е обикновен. Калиграфията е неумела. Вижте и зачеркванията. Това би се очаквало от една жена от село, която се е научила на малко четене и писане, но няма сериозно образование.

Сано долови несигурност в гласа й. В миналото Рейко бе човек на бързите решения и сега той си даде сметка, колко дълбоко бе уязвил самочувствието й случаят „Черният лотос“. По време на разследването той бе оспорвал твърденията й и бе настоявал тя да се подчини на неговите. Сега обаче съжаляваше, че тя бе готова да отстъпи пред неговите преценки в момент, когато се нуждаеше от независимо мнение. Толкова му се щеше да е сигурен в автентичността на дневника, но той също си имаше своите съмнения.

— Би ли прочела на глас една страница? — помоли я той.

Тя се подчини. Сано слушаше смръщен, защото онова, което бе забелязал, докато четеше написания текст, сега се прояви още по-ясно, докато го слушаше. Имаше чувството, че това не са думи на Глициния, макар и да не можеше да каже точно защо.

Рейко престана да чете.

— Какво има? — попита тя озадачена, вперила поглед в Сано.

Онова, което бе скрил от Рейко по случая, сега го въвличаше в още по-гъста плетеница от лъжи. Не можеше да сподели тревогата си относно дневника, без да признае, че е познавал Глициния. А признаеше ли, че е познавал куртизанката, Рейко щеше да попита защо досега е премълчавал този факт. Научеше ли пък причината, уклончивостта му щеше да я нарани повече от евентуалната искреност в самото начало.

— Жалко, че са само страници без корицата — каза той. — Тогава хората, които са виждали дневника на Глициния, щяха лесно да го разпознаят.

Рейко придоби озадачено изражение. Явно си даваше сметка, че той не бе казал онова, което мислеше в действителност, и не можеше да си обясни защо. Но не зададе никакъв въпрос. Сано видя, че Хирата го наблюдава. Още в първия ден от разследването на път за вкъщи от Йошивара му бе казал за връзката си с Глициния. Сега беше доволен, че може да му има доверие, и беше сигурен, че Хирата ще запази тайната дори от Рейко.

— Търсих кориците — каза Хирата, — но боклукът бе отнесен и изгорен, а уличката бе изметена. Ако изобщо са били там, вече ги няма.

— Което ни навежда на въпроса, как така тези страници от дневника са се озовали на улицата — обобщи Сано.

— Глициния може да ги е изхвърлила — каза Хирата. — Предстоял й е нов живот, може вече да не е имала нужда да пише. Но не е искала никой да чете съкровените й мисли, затова е скъсала дневника и е хвърлила страниците в боклука, тъй като се е готвела да напусне „Овария“ с любимия си.

— Но тя е куртизанка — възрази Рейко — и би трябвало да знае, че ако избяга, господарят й ще я търси — собствениците на публични домове наемаха хора, които да издирват бегълките, и добавяха цената на услугата към дълга на заловените. — Защо й е да оставя следи, къде възнамерява да замине? Защо не е взела дневника със себе си или не го е изгорила?

— Дневникът може да е подправен с подвеждащи подробности около любовника й и плановете й; може да го е оставила на улицата, за да заблуди онези, които решат да я търсят — предположи Рейко.

Хирата се опита да защити находката си:

— Може да е смятала, че никой няма да е чак толкова загрижен да я върне, че да реши да търси дневника й.

— Вероятно наистина щеше да е така, ако владетелят Мицуйоши не бе убит в стаята й — Сано се хвана за тази линия на разсъждения, докато стигна до мисъл, която го разтревожи. — Ами ако тя не знае, че той е убит? Това би обяснило защо така небрежно е захвърлила страниците — ако изобщо го е сторила. Може вече да е била извън Йошивара, когато Мицуйоши е бил намушкан. Със сигурност в дневника няма нищо, което да говори, че тя е била свидетел на убийството.

Рейко и Хирата мълчаха мрачно, което потвърждаваше възможността той да е прав.

Сано вдигна страниците и после ги пусна обратно.

— В такъв случай няма да са ни от полза, дори и да са истински, защото и да намерим Глициния, това няма да ни помогне да открием убиеца.

В къщата бе толкова тихо, че се чуваше как въглените в мангала пукат и се разпадат на пепел. Пламъчето на фенера потрепна заради намаляващото масло. Но Сано искаше да продължат с разсъжденията.

— Все пак смятам, че по някакъв начин Глициния е свързана с убийството и знае нещо, което е важно за разследването ни — каза той. — Дневникът може да бъде достоверна следа към местонахождението й. Хирата сан, искам утре да провериш чайните в Суруга и гостилниците във Фукагава. Освен това изпрати уведомление до всички районни отговорници из цяло Едо и им нареди да докладват за всеки пришълец от Хокайдо, забелязан наоколо. Аз ще пратя отряди до северния главен път да търсят пътуваща двойка, в случай че Глициния и любовникът й вече са напуснали града.

— Да проверя ли дали някоя от жените, които познавам, не е чувала нещо за таен любовник на Глициния от Хокайдо? — попита Рейко. Тя изглеждаше сдържана заради неуспеха си през този ден и нямаше търпение да получи втора възможност.

— Добра идея — съгласи се Сано. — Любовникът е потенциален свидетел и името му, дори само описанието му, би ни помогнало да открием него и Глициния.

Рейко кимна и се усмихна с признателност.

— Ще запазим страниците в тайна — обяви Сано. — Полицейският началник Хошина претърсва всяка педя земя след мен, като разпитва същите хора, с които вече съм говорил. Дневникът е важна улика, само че той няма да се добере до нея — стана и добави мрачно в заключение: — Може да се окаже, че това е единствената ни възможност да го изпреварим в разрешаването на случая, преди да ни е попречил.