Лора Джо Роуланд
Кейсей (11)

Глава 10

Носачите влязоха в двора на имението на Сано и оставиха паланкина на земята. Рейко слезе от него и се озова в студения здрач. Вратата на къщата се отвори рязко и към нея се втурна ридаещата Мидори.

— Какво се е случило? — Рейко прегърна приятелката си.

— О, Рейко сан, беше ужасно! — хлипайки, Мидори разказа за своята миай и Рейко възкликна ужасена, когато разбра как владетелят Ниу бе обидил бащата на Хирата и как двамата мъже се бяха сбили. — Сега те са врагове — изстена Мидори. — Никога няма да ми позволят да се омъжа за Хирата сан!

Макар и да се опасяваше, че това е истина, Рейко каза:

— Не се отчайвай. Ще помоля съпруга си да поговори с двете семейства и да съдейства за одобряването им.

— О, благодаря ти! — Мидори се усмихна, изтри нос в ръкава си и прегърна Рейко. После сълзите й рукнаха отново. — Прекарах следобеда в имението на баща си. Той продължи да беснее и да крещи как семейството на Хирата сан се опитвало да го унищожи и той трябвало да се сражава с тях. После се заключи в стаята си. Нямах възможност да го помоля да предложи някакво обезщетение на бащата на Хирата или да обмисли повторно възможността за брак — поредно ридание задави Мидори. — А и не съм виждала Хирата сан, откакто излезе от театъра. Никой тук не знае къде е. Защо не идва при мен? Страх ме е, че вече не ме обича!

— Разбира се, че те обича — успокои я Рейко. — Хирата сан ти е верен. Той ще разбере, че поведението на баща ти не е по твоя вина. Сигурно е зает. Сега се усмихни — не искаш да дойде и да те завари такава, нали?

Мидори прехапа треперещите си устни и пое дълбоко въздух с видимо усилие да се овладее.

— Моля те, прости ми! Едва си се прибрала у дома, а аз те занимавам с проблемите си. А ти излезе, за да разследваш убийството на владетеля Мицуйоши, нали?

Рейко кимна, усещайки отчаянието в собственото си сърце.

— И си открила много улики? — попита Мидори с ласкателна увереност в уменията на Рейко.

— Де да беше така — въздъхна Рейко. — Цял ден прекарах в посещения на мои лели, братовчедки и приятелки, в разговори с прислуга и продавачи. Всички толкова се страхуват да не кажат нещо лошо за убития наследник на шогуна, че никой не иска и да го спомене. А колкото до Глициния, носят се какви ли не слухове за това, какви дрехи носела и какви пищни увеселения правела. Всички имаха свое обяснение, как е напуснала Йошивара — била се превърнала в птичка и отлетяла, била изпила някакъв вълшебен еликсир, който я смалил, и така се измъкнала незабелязано през портите. Но никой няма представа, къде може да е отишла.

— Ох, Рейко сан, това хич не е хубаво — въздъхна Мидори.

Рейко се ужасяваше как ще признае поражението си пред Сано. Измръзнала, изтощена и гладна, не можеше да понесе мисълта за това, какво всъщност означаваше този провал.

— Хайде да влизаме вътре, там поне е топло — каза тя. — Ти яла ли си? Можем да хапнем заедно, докато чакаш Хирата сан.

Мидори изглеждаше изкушена, но после поклати глава със съжаление.

— По-добре да тръгвам. Господарката Кейшо ще ме търси.

Двете се разделиха и Рейко влезе в къщата. Масахиро се появи в коридора и се заклатушка към нея с тържествуващи викове:

— Мама, мама! Ела виж какво прави! — сграбчи я за ръката и я задърпа.

Охана — една от гледачките му, се втурна след него.

— Младият господар днес работи много усърдно — каза тя.

Беше деветнайсетгодишна, хубавка, с интелигентен блясък в очите и закачлива усмивка, подобна на обърнат триъгълник. Макар че носеше обичайното индигово кимоно на слугиня, винаги добавяше по нещо лично, което й придаваше елегантност. Днес бе хартиена пеперуда, втъкната в събраните й на кок коси.

— Хайде да отидем и да видим какво си направил, Масахиро чан — каза Рейко.

Тримата се отправиха към детската стая. На пода тя видя цветни кубчета, които бяха подредени във формата на къща.

— Прекрасно! — възкликна Рейко. Удоволствието, което й доставяше синът й, облекчи разочарованието от изминалия ден.

— Сега младият господар е владетел на свой собствен замък — каза ласкаво Охана.

Масахиро се засмя и заподскача нагоре-надолу. Рейко го гледаше и му се радваше. Щеше й се и тя да имаше такова основание да се похвали. Толкова се страхуваше, че ще разочарова Сано и ще докаже, че не е достойна за доверието му.

— Извинете, госпожо — каза икономката, влизайки в детската стая, — но имате посетители.

— Кои? — Рейко бе изненадана, тъй като не очакваше никого.

— Госпожа Янагисава и дъщеря й Кикуко.

— О, небеса!

Не бе предполагала, че съпругата на дворцовия управител тъй бързо ще реши да я посети. Скочи притеснена, тъй като никога не бе посрещала толкова важни гости. За миг приглади косите и дрехите си и бързешком се отправи към гостната, където завари госпожа Янагисава и Кикуко, коленичили една до друга.

— Добър вечер — Рейко коленичи срещу тях.

Госпожа Янагисава отвърна на поздрава. Кимоното й бе в убит кафеникаво морав цвят, а лицето й с непретенциозни черти бе все така мрачно.

— Моите извинения, че идвам, без да съм ви уведомила — изрече тя с монотонен глас. — Надявам се, че не ви създавам неудобство?

— Не, ни най-малко — отвърна Рейко напрегнато. — Радвам се, че се отбихте. Здравей, Кикуко чан. О-о, колко си прекрасна!

Малкото момиченце се изкиска и скри личице зад ръкава на зеленикавосиньото си кимоно.

— Кажи: „Много сте любезна, уважаема госпожо, не съм достойна за вашата похвала“ — посъветва нежно дъщеря си съпругата на дворцовия управител.

Кикуко се подчини, като се запъваше на отделните думи. Когато Рейко ги почерпи, момиченцето засърба шумно чая си и разля малко върху кимоното си. Погълна лакомо няколко сладки и цялото й лице стана в трохи. Госпожа Янагисава я избърса със салфетка, вдигна няколко трохи, които се бяха посипали и на пода, и отправи към Рейко притеснен извинителен поглед.

— Тази зима е особено мразовита — опита се да завърже разговор Рейко и да помогне на гостите си да се отпуснат.

— Да…

Госпожа Янагисава обхвана чашката чай с две ръце; погледът й пробяга по стаята, поглъщайки стенописа, нишата, в която свитък с красиво изписани йероглифи висеше над ваза от сиво-зелена керамика със сухи цветя, както и рафтовете със статуетки. Рейко се запита дали гостенката й не си даваше сметка, че би трябвало да каже нещо, за да поддържа разговора, не знаеше как да продължи или просто очакваше другите да се натоварят с отговорността да разведряват атмосферата.

— Когато ми се налага да стоя вкъщи, това ме изнервя — каза Рейко. — Вие как прекарвате времето си?

— Чета поезия. Шия дрехи за Кикуко. Опитвам се да я обучавам по малко на четене и писане. Играем заедно — дълги паузи разделяха изреченията на госпожа Янагисава. — Понякога излизаме и отиваме в някой храм.

— Колко приятно — Рейко си помисли, че животът на госпожа Янагисава е ограничен, скучен и самотен. Вероятно тя не искаше да извежда Кикуко сред хората, които можеха да й се присмеят.

Госпожа Янагисава се взря в Рейко, после отмести поглед, след което отново се втренчи в нея, и така на няколко пъти, като оглеждаше внимателно косите й, фигурата й, дрехите и лицето й. Макар че не откри злоба в тесните очи на госпожа Янагисава, Рейко все повече се напрягаше.

— Съпругът ви споделя ли вашия интерес към поезията? — попита.

— Той е много зает.

Този отговор й подсказа, че дворцовият управител, както и много други съпрузи, почти не обръщаше внимание на жена си, но госпожа Янагисава не направи и най-малък намек, че това не й е по вкуса. Рейко започна да се чувства така, сякаш другата жена с поглед отчупваше късчета от нея, и нямаше никаква идея, как да й засвидетелства внимание. В този момент забеляза, че Кикуко нервно попипва украшенията си за коса.

— Може би на Кикуко чан ще й бъде приятно да си поиграе със сина ми — предположи. — Да я заведем ли в детската стая?

— Би било чудесно — отвърна госпожа Янагисава с тон, в който звучеше безразличие, но въпреки това стана и протегна ръка. — Ела, Кикуко чан.

На път за детската стая минаха покрай кабинета на Сано, този на Рейко и спалнята. Госпожа Янагисава спираше при всяка от тях, за да надникне вътре, като всеки път лицето й оставаше безизразно, а погледът й — втренчен. Кикуко имитираше позата на майка си, от което неудобството на Рейко се засили. Поведението им бе някак натрапчиво, но тя не посмя да реагира. Със значително облекчение ги въведе в детската стая. Там Масахиро бе развалил къщичката си от кубчета и бе започнал да строи нова под грижовния поглед на Охана.

— Масахиро чан — каза Рейко. — Виж кой е тук.

Щом видя Кикуко, той се засмя щастливо. Момиченцето се усмихна. Пусна ръката на майка си и забърза към Масахиро. Коленичи до него и кубчетата му. Охана се поклони на госпожа Янагисава, която я изгледа за момент, след което престана да й обръща внимание.

— Аз прави — каза Кикуко, докато събираше кубчетата в безформена камара.

— Не — каза Масахиро. — Виж, ето така.

Той й показа как да построи стена, и двамата започнаха да работят заедно. Кикуко, хрисима и непохватна, захапа едно кубче. Госпожа Янагисава безстрастно наблюдаваше играта без промяна в изражението, но Рейко се страхуваше, че очебийната разлика между децата им ще разстрои гостенката й.

— Масахиро чан, защо не покажеш на Кикуко чан и други играчки?

Малкото момче отиде до един шкаф и извади от него дървени животни и войници. Кикуко се зае да ги разглежда едно по едно с жив интерес. Госпожа Янагисава коленичи, очевидно доволна да наблюдава децата, и Рейко си отдъхна с облекчение, че е освободена от задължението да води разговор и че не е център на внимание за гостите. Скоро децата започнаха да се търкалят и да се боричкат. Сега възрастта и силата бяха предимство за Кикуко. Тя вдигна Масахиро и се завъртя с него, а той крещеше, изпаднал в радостно въодушевление, при което суровото изражение на госпожа Янагисава се разведри от лека усмивка.

Така премина един приятен час, след който госпожа Янагисава каза:

— Опасявам се, че злоупотребихме с гостоприемството ви. Кикуко чан, време е да се прибираме у дома.

Малкото момиче стана послушно от пода, където двамата с Масахиро се претъркулваха през глава.

— Довиждане — каза му тя.

Рейко изпрати гостите си до вратата. Госпожа Янагисава си сложи сандалите и наметалото, след което помогна на Кикуко да се облече.

— Горещо благодаря за гостоприемството — каза тя, като се поклони.

— Присъствието ви бе чест за мен — отвърна Рейко също с поклон, докато си мислеше, че госпожа Янагисава изглежда все тъй сдържана, далечна и неразбираема, както при запознанството им.

— Може би някой път ще доведете сина си да ни види с Кикуко чан — каза госпожа Янагисава.

— Непременно — макар че Рейко продължаваше да има съмнения, дали бе благоразумно да се сближава със съпругата на дворцовия управител, вежливостта изискваше да се съгласи.

— Дните често са дълги и тягостни, когато човек е сам, а вашата компания е толкова весела. Трябва да ви благодаря за сърдечното отношение.

Паузите, с които говореше госпожа Янагисава, удължиха ритуала по сбогуването. Рейко усети внезапна умора и изпита желание да остане сама, но изчака търпеливо.

Госпожа Янагисава продължи:

— Тази история със смъртта на владетеля Мицуйоши… Моля, извинете ме за прямотата, когато ви казвам, че зная за сътрудничеството ви със съпруга ви относно разследванията му, както и за опасността, която понастоящем заплашва и двама ви — тя извърна встрани лице и сниши глас: — Ще направя всичко, което е по силите ми, за да ви съдействам в диренията.

— Ценим високо вашето благородство — Рейко едва съумя да скрие изненадата си: по нищо не личеше, че жената на дворцовия управител ще й предложи помощ в разследването. — Хиляди благодарности.

Докато седеше на прага и изпращаше с поглед гостите, които се качваха в паланкина си, тя се питаше дали една жена, като съпругата на дворцовия управител, уединена в дома си, с неколцина приятелки и без особен талант да разговаря с другите може да предостави някаква действително ценна информация. После въздъхна и се върна в детската стая. Седна да погледа как Масахиро си играе и да чака да се прибере Сано.