Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Сано Ичиро (7)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Pillow Book of Lady Wisteria, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 10 гласа)

Информация

Разпознаване и корекция
Xesiona (2010)
Сканиране
bobych (2010)

Издание:

Лора Джо Роуланд. Кейсей

ИК „Труд“, София, 2002

ISBN 954–528–423–4

История

  1. — Добавяне

Глава 32

— Светкавица и бандата Мори са избягали — каза Сано на Хирата, докато яздеха по моста Рьогоку, който свързваше Едо с предградията на изток от река Сумида.

— Това обяснява защо ги няма на обичайните места — отбеляза Хирата.

По високите сиви вълни под високия дървен свод на моста се мятаха лодки и шлепове. На източния бряг зад Сано и Хирата се намираше популярен увеселителен район, известен с името Хонджо Муко — „Другата страна“ — Рьогоку. Двамата бяха прекарали ранния следобед в претърсване на чайни, магазини и игрални домове, посещавани от бандата Мори, но не попаднаха на никакви следи от гангстерите.

— Не можем до безкрайност да обикаляме наоколо с надеждата да се натъкнем на Светкавица — каза Сано.

— Няма достатъчно време, а районът, който трябва да покрием, е прекалено голям.

Той впери поглед в далечината към Едо. Подгонени от вятъра, облаците скриваха хълмовете и затулваха цялото небе. Около крепостта се простираше огромна площ, осеяна с къщи, в които живееха близо един милион души. Някъде там в гъмжащия град бяха детективите, на които бе наредил да дирят Светкавица. Сано мислеше за хората си, докато бавно и трудно претърсваше улиците. Обзе го отчаяние:

— Нищо чудно вече да е напуснал града.

— Детективите, които сме разпратили по междуградските пътища, ще дебнат за него при пропускателните пунктове — успокои го Хирата.

— Той няма да се движи по главните пътища. Хора като него не пътуват открито — каза Сано. — За да го хванем извън Едо, ни трябва цяла армия, разпръсната из околността, която да претърси всяка гора, хълм или село. Аз все още имам съюзници, които могат да ни отпуснат войски за национално издирване. Това може да се окаже единствената ни възможност, след като вече изчерпахме всичките си връзки и няма къде да търсим.

— Полицията трябва да има информация за клана Мори. Навремето можех да разчитам на тяхната помощ. Но под управлението на Хошина вече не мога да получа и най-незначителното сведение — засмя се горчиво Хирата. — Родът ми служи в силите на реда от няколко поколения, а сега появата ми в полицията е нежелана.

— При все това ще опитаме и там — реши Сано. — Вече нямаме какво да губим.

— Голяма част от дошините са ми роднини — каза Хирата. — Може и да успея да ги убедя, че дългът им да ми помогнат да намеря Светкавица стои по-високо от лоялността, която се изисква от тях към Хошина.

Те поеха към полицейското управление, което бе разположено в ограден район в южния край на административен квартал Хибия. Там слязоха от конете пред един от задните входове, влязоха в двора и бързо минаха по алеите, разделящи кухните от крилото на прислугата, с надеждата да привлекат колкото се може по-малко вниманието върху себе си. Пристигнаха в казармите на дошините — няколко двуетажни, наполовина дървени постройки и прилежащи конюшни, разположени край малък двор.

Зад гърба им прозвуча безапелационен глас:

— Сосакан сама.

Сано спря, обърна се и видя полицейски началник Хошина, който крачеше към тях, съпроводен от йорики Хаяши и Ямага. Хирата изруга под нос, а Сано се смути. На устните на Хошина играеше язвителна усмивка; Ямага и Хаяши гледаха кръвнишки. Двете страни се изправиха лице в лице. Сърцето на Сано заби учестено в онзи прилив на енергия, който се усеща преди сражение.

— Дошли сте да се предадете ли? — попита Хошина.

Сано отправи към Хошина жлъчен поглед, след като си даде сметка, че може да забрави за идеята си да потърси някакви сведения от полицията. Служещите там вероятно биха му помогнали тайно, но не и пред своите началници, а Хошина щеше да се лепне за него като бодил и нямаше да го остави на мира, преди да го види, че напуска района.

Бързо сменяйки стратегията си, каза:

— Дойдох, за да получа съдействието ви, Хошина сан.

— Съдействието ми? — явно объркване изтри язвителната му усмивка. — А защо трябва да ви помагам?

— С оглед на общите ни интереси — отвърна Сано.

Ямага и Хаяши изглеждаха озадачени, но Сано видя, че в погледа на Хирата просветна разбиране.

— Ние нямаме общи интереси — отвърна Хошина с изпълнен с презрение тон. — Да не сте обезумели?

— Не — отвърна Сано, — но определих самоличността на вероятния убиец на владетеля Мицуйоши.

Полицейският началник придоби надменно изражение.

— Спестете ми лъжите си. Толкова отчаяно се опитвате да се спасите, че сте готов да набедите някой невинен.

Насред враждебността, която изпълваше въздуха наоколо, Сано произнесе една-единствена дума:

— Светкавица.

Хошина трепна; чертите му неволно се напрегнаха.

— Очевидно знаете кой е Светкавица — отбеляза Сано.

— Разбира се — член от бандата на клана Мори — Хошина възвърна самоувереността си. — Значи сте избрали Светкавица за своя изкупителна жертва? Колко удобно. Ние и двамата обаче знаем, че той няма нищо общо с убийството.

Но Сано видя как зад фасадата на невъзмутимото изражение Хошина размишляваше усилено. Полицейският началник трескаво се опитваше да определи дали собственото му разследване бе пропуснало важен заподозрян, или Сано блъфираше.

— Ние и двамата пренебрегнахме Светкавица, защото бяхме насочили вниманието си към по-явни заподозрени — каза Сано. — Но Светкавица е любовник на Глициния и същата нощ е бил в Йошивара.

— Както и много други мъже — отбеляза презрително Хошина. — Това не означава нищо.

Сано усети, че Хошина се опитва да прецени важността на онова, което знаеше за Светкавица, съпоставяйки го с известните факти, свързани с убийството. Полицейският началник не можа да скрие смущението си от съзнанието за това, колко добре пасваше на престъплението един брутален и безскрупулен гангстер.

— Разполагаме със свидетели, които доказват участието на Светкавица в убийството — продължи Сано. — Камуро на Глициния призна, че Светкавица я е принудил да го пусне в агея, където Глициния в този момент е забавлявала Мицуйоши. След това е подкупил стражите, за да го пуснат да излезе от квартала на удоволствията. Те са забелязали, че е влязъл в Йошивара с девет мъже, а е излязъл с десет. Новият член всъщност е била предрешената като мъж Глициния.

— Вие сте принудили тези хора да кажат онова, което ви е угодно — заяви Хошина. — Историята ви е абсурдна измислица, а аз съм твърде зает, за да ви слушам повече.

— Зает да замисляте нови фалшиви улики срещу мен, предполагам — подигра му се Сано. — Смятате ли, че наистина ще спечелите тази игра?

— Не ме разсмивайте.

Но Сано виждаше, че вестта за Светкавица бе разклатила самоувереността му. Ямата и Хаяши се размърдаха неловко; Хирата прикри усмивката си.

— Съотношението на силите се промени — каза Сано. — Сега вие сте толкова застрашен от гибел заради кроежите си, колкото и аз. Това е основата на общите ни интереси, за които споменах, и причината, поради която е по-добре да се вслушате в онова, което ще ви кажа.

Погледът и стойката на Хошина се промениха. Изражението му стана напрегнато и съсредоточено, докато се опитваше да реши дали да се съобрази със Сано. Той напомняше на Сано човек, който скача от камък на камък, прекосявайки дълбока и бурна река. Хошина се обърна към двамата йорики:

— Оставете ни.

Те се отдалечиха с неохота. Хошина впери поглед в Сано.

— Ако успеете да убедите шогуна, че съм убиец и предател, аз ще бъда екзекутиран — каза Сано. — Но ако аз заловя Светкавица първи и той се окаже убиецът, тогава вие ще бъдете заклеймен като измамник, който е спъвал усилията ми да отмъстя за смъртта на владетеля Мицуйоши. Всички ще се обърнат срещу вас също тъй бързо, както се обърнаха срещу мен под ваше давление. И този, който ще умре, ще сте вие. Сега си помислете какво ще спечелите, ако ме унищожите. Миг на обществено признание? Благоволението на шогуна, което се променя с вятъра? — Сано насити гласа си с презрение. — Заслужават ли тези награди да рискувате живота си?

Хошина неволно отстъпи встрани, после замръзна на място, сякаш бе достигнал средата на течението и вече нямаше камъни, на които да стъпи. Сано и Хирата чакаха в напрежение, защото бъдещето им зависеше от това, дали щяха да успеят да преборят Хошина. Мъртва тишина поглъщаше обичайните за полицейското управление шумове. Светът извън този двор сякаш бе престанал да съществува.

— По-добре да отложим съперничеството помежду си и да си сътрудничим — рече Сано тихо.

Полицейският началник гледаше втренчено, с изопнато от гняв лице; после поражението отпусна мускулите му. Той придоби вид на победен и смазан, но въпреки това омразата продължаваше да се излъчва от него подобно на топлина от залята с вода жарава.

— Какво искате? — попита глухо.

Сано изпита огромно облекчение. Знаеше, че Хошина бе склонен да отстъпи, когато се чувстваше достатъчно застрашен; но не беше убеден, че можеше да го надвие.

— Искам да се споразумеем. Аз ще ви отдам дължимото за оказано съдействие при разрешаването на случая, ако ми помогнете да хвана Светкавица. Той е напуснал всички обичайни за бандата места на рибния пазар и в Хонджо Муко Рьогоку. Кажете ми къде другаде може да е отишъл.

— Очаквате от мен да ви предам убиеца срещу няколко празни хвалебствия? — като гледаше Сано с мрачна неприязън, Хошина поклати глава. — Аз мога сам да заловя Светкавица и да обера всички лаври.

— Направете каквото ви казвам, и ще останете жив още някой и друг ден — каза Сано. — Откажете и аз ще се постарая шогунът да разбере как сте се опитали да се домогнете до властта през труповете на наследника му и на неговия сосакан сама.

— Значи ми предлагате да се задоволя с факта, че ще оцелея? Е, не ми е достатъчно — безсрамната алчност вдъхваше смелост на Хошина, юмруците му се свиваха и отпускаха. — Искам повече или няма да има споразумение и двамата ще се осланяме на късмета си.

— Какво искате? — попита Сано, готов да направи компромис.

— Услуга.

— Каква услуга?

По лицето на Хошина пробяга лукава усмивка.

— Аз ще реша какво искам и кога. А вие по-добре отстъпете.

Хирата отвори широко очи и ги завъртя към Сано, който осъзна колко много щеше да му струва евентуалното съдействие от страна на Хошина. Той не обичаше да се обвързва предварително с нещо, което едва ли щеше да иска да извърши; в същото време нямаше голям избор, след като и собственото му оцеляване бе изложено на риск.

— Приемам — каза Сано.

Хошина реагира с изражение, което обещаваше възмездие, макар че признаваше победата на Сано.

— Бандата на Мори държи под наем един склад на брега на реката. Имам шпиони, които наблюдават мястото, тъй като подозирам, че бандата го използва да съхранява и да продава крадена стока. Светкавица може да е отишъл там.

* * *

В стаята си госпожа Янагисава коленичи пред Кикуко и закопча подплатената й копринена наметка.

— Ето — рече, — готова си за тръгване.

Душата й представляваше котел от бурни емоции. Това бе денят, в който тя щеше да получи всичко, което бе желала. Предстоящите критични часове представляваха мост между настоящия й живот на страдания и бъдещето й, благословено с щастие. Тя бе обладана от замайващо чувство, сякаш ветровете на промяната бяха увлекли тялото й. Странни светлини и сенки се мержелееха пред очите й подобно на слънчеви лъчи, пронизващи буреносни облаци.

— Ще дойдеш ли и ти, мамо? — попита Кикуко.

— Не, скъпа — отвърна госпожа Янагисава, тъй като тя трябваше да изглежда невинна по отношение на случилото се на мястото, където плановете й щяха да достигнат своята кулминация.

— Защо не?

— Не мога — отвърна госпожа Янагисава. — Някой ден ще ти обясня.

Скоро Кикуко щеше да може да разбере и да оцени какво бе направила майка й за нея. Сега госпожа о Янагисава каза:

— Руми сан ще те вземе — и махна към възрастната прислужничка, която чакаше на прага. Тя положи ръце на раменете на Кикуко и впери поглед в лицето на дъщеря си. — Помниш ли всичко, което ти казах?

— Помня — отвърна Кикуко и кимна тържествено.

— Знаеш ли какво трябва да направиш?

Кикуко кимна отново. Госпожа Янагисава бе положила много усилия, за да обучи дъщеря си; двете бяха репетирали многократно, докато Кикуко бе изпълнила всичко безупречно. Сега можеше само да се надява, че Кикуко щеше да следва указанията й, когато моментът настъпеше.

— Тръгвай тогава — каза госпожа Янагисава. Тя прегърна Кикуко отчаяно, а ветровете на съдбата виеха все по-силно. През буреносните облаци, които се бяха скупчили в съзнанието на госпожа Янагисава, засия образът на нейния съпруг. Той й се усмихна с нежността, за която тя така отчаяно копнееше, и протегна ръка, приканвайки я да мине по моста, който бе изградила, за да може да го достигне.

Госпожа Янагисава пусна Кикуко и стана.

— Бъди добро момиче.

Кикуко изтопурка навън, последвана от прислужничката. Госпожа Янагисава остана сама. Предоставила съдбата си в ръцете на дъщеря си, единственото, което можеше да стори, бе да чака.

* * *

Покрай река Сумида имаше дълга редица от складове — високи постройки с варосани гипсови стени. Върху табели бяха изписани имената на собствениците. С герба на Токугава бяха означени оризовите складове на бакуфу. Алеи между постройките водеха към реката, където пристаните навлизаха навътре в бурните мътни води. Откъм кея носачи и волски коли пренасяха стоки по булевард, който вървеше успоредно на реката и нагоре по улиците през махали, разположени на полегатия терен.

Сано, Хирата и петдесетината им войници яздеха надолу по една улица, оградена от магазини откъм реката. Спряха конете си на известно разстояние от булеварда.

— Ето там е складът, който спомена Хошина — каза Сано.

— Онзи, около който не се забелязва никакво движение — уточни Хирата.

Масивната дървена врата беше затворена; прозорците и на двата етажа бяха със спуснати капаци. Сано видя работници да влизат и да излизат от съседните постройки, но складът, който Хошина им бе посочил като собственост на бандата Мори, изглеждаше пуст.

— Да се надяваме, че Светкавица се крие вътре рече той.

Напрежението му растеше, докато водеше войниците през булеварда. Пред склада всички слязоха от конете. Сано чу викове на мъже, които работеха недалеч, шум от стоварване на стоки на пода в съседни постройки и удари от чук от строителната площадка по-нататък. Но складът на Мори бе все така потънал в пълна тишина. Сано раздели петдесетината детективи между себе си и Хирата. Двете групи се спуснаха по алеите от двете страни на постройката. В задната й част намериха още една затворена врата и още закрити с капаци прозорци, които гледаха към двор, който се спускаше към изоставен док. Сано прати десет детективи да застанат на пост зад постройката и после поведе останалите си хора обратно към предната врата.

Похлопа силно върху потъмнелите от времето дъски и изчака. Вътре не помръдна нищо, но той долови зад вратата нечие присъствие, нещо подобно на топъл човешки мирис.

— Отворете! — извика Сано и похлопа отново.

И пак не последва никакъв отговор. Той пробва вратата, но тя бе здраво залостена отвътре. Тогава махна на трима от най-силните детективи.

— Разбийте я.

Сано, Хирата и останалите се оттеглиха назад, а тримата заблъскаха вратата с рамо. Ударите разтресоха дъските и напънаха пантите. Дървото взе да се пука, първо се появиха малки, а после и по-големи цепнатини. Внезапно във въздуха зад гърба на Сано се разнесе съскане. Той разпозна звука и приклекна предвидливо. Чу леко тупване, сведе поглед и видя стрела, която се заби в земята близо до краката му.

— Внимавайте! Обстрелват ни.

Вдигна поглед в посоката, от която бе долетяла стрелата, и видя, че трите прозореца на втория етаж са отворени. От всеки един се бе надвесил по един самурай, въоръжен с лък. Започнаха да стрелят срещу Сано и войниците му.

— Отстъпете! Отговорете на стрелбата! — заповяда Сано на детективите си.

Те се разпръснаха и се прегрупираха от другата страна на булеварда. Стрелците между тях се прицелиха в самураите на прозорците, а те отвърнаха на стрелбата. Пешеходците по улицата се разкрещяха ужасени. Една стрела засегна крака на минаващ наблизо носач, той пусна товара си и изпълзя назад. Работници от близките складове побързаха към тях, за да видят каква бе причината за суматохата.

— Приберете се вътре! — извика Сано, като им махаше да не се приближават.

Прелетяха нови стрели и хората се изпокриха. Миг по-късно мястото около постройката опустя, а отвън останаха само Сано и войниците му, както и противниците им по прозорците. Той усети как една стрела рикошира от бронираната му туника, видя как друга се забива в гърлото на стоящ наблизо детектив, който я сграбчи и рухна на земята, а от раната бликна кръв. И макар че битката го ужасяваше, го обзе въодушевление, защото бе успял да открие бандата Мори.

— Влизаме вътре, за да заловим Светкавица — каза Сано на Хирата.

Двамата приклекнаха и заедно с отряд детективи се придвижиха на зигзаг през булеварда с мечове в ръка, докато покрай главите им свистяха стрели. Един от бандитите изкрещя, претърколи се през перваза на прозореца и падна с трясък, пронизан от стрела в стомаха. През капандурите се показаха мъже, които взеха да замерят Сано и хората му с камъни.

Сано вдигна ръка да се предпази и един камък го уцели болезнено в лакътя. Погледна нагоре и видя как един гангстер сграбчи стрелата, забита в гърдите му, хлъзна се надолу по покрива и тупна на земята. Един детектив близо до Сано рухна под дъжд от камъни. Докато Сано, Хирата и другите приближаваха вратата, силен мъжки глас извика:

— Спрете!

Сано се закова намясто, вдигна поглед и в рамката на прозореца над вратата видя застанал прав мъж. Той бе широкоплещест и мускулест, с лице, чиито ъгли и равнини сякаш бяха издялани от камък. Непокорни коси се бяха измъкнали от кока му и падаха над веждите му, сключени в навъсена гримаса. Очите му шареха неестествено бързо, мятайки наоколо искрящи погледи. Сано се сепна.

— Спрете стрелбата! — нареди той на хората си. Дъждът от стрели секна. Изпита въодушевление, защото това бе мъжът, който според него бе убил владетеля Мицуйоши и Глициния и представляваше неговото спасение.

— Светкавица! — извика той.

— Сосакан сама — отвърна гангстерът с груб подигравателен тон. — Ти ме откри.

— Предай се! — нареди Сано. Стрелците му се прицелиха в Светкавица. — Излез навън!

Светкавица се изсмя подигравателно и дръпна пред себе си някакъв дребен човек в избеляла лилава роба, с бръснато теме и кок на самурай. Но деликатните черти на лицето не съответстваха на мъжките одежди. Стъписан, Сано се втренчи в кръглите прекрасни очи, които някога бяха предизвикали възхищението му, а сега бяха изцъклени от ужас.

Това бе Глициния.

— Ето ти един човек, когото търсиш отдавна — каза му Светкавица. — Или ме оставяш да си ида, или ще й видя сметката!

Слисан, Сано се втренчи в Светкавица и Глициния, а в това време мислите му препускаха трескаво.

Глициния бе жива все пак и все още носеше мъжките одежди, с които бе избягала от Йошивара с бандата на Мори. Бе открил местонахождението на своя главен заподозрян, но присъствието на Глициния затрудняваше залавянето на Светкавица.

Докато Сано и хората му стояха вцепенени, Светкавица се хилеше отмъстително. Глициния извика умолително:

— Сано сан!

Дрезгавият й глас събуди у Сано спомени и предизвика съчувствието му. Тя очевидно се страхуваше от спътника си, което провокира естествената му нагласа да се притече на помощ на изпаднала в беда жена. Необходими бяха бързи действия, за да спаси живота на Глициния, която бе и главният му свидетел в разследването по убийството на владетеля Мицуйоши.

— Хванете го! — заповяда той на войниците си. От двете му страни стрелците вдигнаха лъкове с насочени към Светкавица стрели.

— Пусни Глициния да излезе! — нареди той на гангстера.

Светкавица бързо отмести поглед встрани и дръпна Глициния пред себе си. Тя се заоглежда трескаво в панически ужас.

— Кажи на хората си да хвърлят лъковете! — нареди му в отговор Светкавица.

— Хвърлете ги — заповяда Сано на войниците, тъй като не можеха да стрелят в Светкавица без риск да улучат Глициния.

Стрелците се подчиниха. Светкавица измъкна кинжала си и опря острието в гърлото на Глициния. Докато тя пищеше и се гърчеше, той извика към Сано:

— Отдръпнете се или е мъртва!

Всяка негова фибра се разбунтува срещу подобна възможност, но той отстъпи. Войниците му и Хирата го последваха.

— По-назад, още по-назад! — излая Светкавица.

Когато между тях и склада вече имаше двайсетина крачки, той изкрещя:

— Спрете!

Сано и хората му се подчиниха.

— Ако убиеш Глициния, това няма да ти помогне — каза му Сано. — Няма да се измъкнеш!

— О, напротив — Светкавица се изсмя предизвикателно, после се обърна и каза нещо на някого. Зад другия прозорец на втория етаж се забеляза раздвижване, след което на всеки от тях се показа по един гангстер с горящ метален фенер.

— Този склад е пълен с масло за лампи и разни други неща, които горят — каза Светкавица. — Или ми помагате да се измъкна от тук невредим, или подпалвам цялото място… заедно с мен самия и Глициния.

Сано застина смаян. Чу хората си да роптаят слисани, както и приглушеното възклицание на Хирата.

— Не искаш това да се случи, нали? — присмя им се Светкавица. — Добре тогава — ще ти кажа точно какво да направиш. Първо, отпрати войниците си.

Хирата отмести тревожен поглед от гангстерите към Сано.

— Няма да го оставим да се измъкне, нали?

— Не можем — отвърна Сано, ужасен от своята дилема. — Ако Светкавица е убил владетеля Мицуйоши, тогава те двамата с Глициния са единствената ми надежда да докажа по безспорен начин, че съм невинен. Но не мога да не се съобразя с исканията му и да го оставя да осъществи заплахите си.

— Дали наистина би се подпалил? — попита Хирата с недоверие.

— Във вените му тече самурайска кръв. А един самурай би предпочел да умре, вместо да се предаде.

Глициния извика:

— Моля ви, дайте му каквото иска! Той ще изпълни заканите си!

Внезапно задуха силен вятър, който ужаси Сано. Най-голямата заплаха за града бе пожарът. Ако Светкавица наистина подпалеше склада, прелитащи искри щяха да разпрострят огъня из Едо. Имаше опасност да изгорят стотици постройки и да загинат стотици люде. Тогава Сано щеше да бъде виновен за бедствие, в сравнение с което възстановяването на честта му, спасяването на живота му и възвръщането на благоволението на шогуна представляваха незначителен проблем.

Той се обърна към войниците си:

— Извикайте хората, които пазят зад склада, и уведомете гражданите в околността да се подготвят за евентуален пожар. Да напълнят кофи с вода и да намокрят стените и покривите си. После се скрийте наблизо, наблюдавайте склада и чакайте заповеди.

Войниците яхнаха конете си и побързаха да се подчинят, оставяйки Сано и Хирата сами:

— Много добре, сосакан сама — каза Светкавица с тон, който издаваше колко се наслаждава на властта си. — А сега васалът ти ще ми донесе хиляда кобан.

— Мразя да плащам на престъпници — измърмори ядно Хирата.

— И аз — добави мрачно Сано.

Светкавица продължи:

— След като ми донесете парите, бандата ми и аз ще напуснем града заедно с Глициния. Вие няма да ни последвате, защото, ако го сторите, ще я убия, преди да сте ме докоснали.

— Донеси парите — нареди Сано на Хирата, — за да можем да се пазарим за живота на Глициния и за безопасността на града, докато измислим как да го заловим — след което извика към гангстера: — Ясно, разбрахме се.

— Не бързай толкова. Ти ще дойдеш и ще чакаш вътре при мен.

Ужасен, Хирата възкликна:

— Иска да ви вземе за заложник!

Сано вече нямаше никакви съмнения, че Светкавица е убиецът на владетеля Мицуйоши, и изобщо не възнамеряваше да му се предоставя доброволно.

— Или ще чакам тук, или няма да получиш никакви пари.

Светкавица тутакси се разгневи и бързо даде някаква команда на другите гангстери. Те поднесоха снопове сено към фенерите. Сеното пламна и те го хвърлиха навън. Вятърът взе да подмята горящата слама и Сано бе обзет от паника.

— Не блъфира. Нямаме друг шанс, освен да играем по правилата му.

Носещи се из въздуха пламтящи сламки достигнаха покривите на съседните складове. Хирата изгледа Сано с ужас, докато стъпкваха димящата слама, която бе паднала на земята близо до тях.

— Нали не смяташ да влезеш вътре?

— Променихте ли си вече решението? — изкрещя към тях Светкавица.

Гангстерите продължиха да хвърлят горящо сено, което вятърът отвя към града. Изправен пред избора да изложи на опасност себе си или безброй други хора, Сано вдигна ръка в знак на съгласие.

— Спрете! Идвам вътре.

По заповед на Светкавица гангстерите престанаха да хвърлят сено. Сано тръгна към вратата на склада. Светкавица изкомандва:

— Чакай! Хвърли оръжието си на земята!

Сано се поколеба, тъй като не искаше да влиза невъоръжен, но после с неохота откачи мечовете си и ги остави на земята. Хирата препречи пътя му към склада.

— Не мога да ви позволя да го сторите — каза разтревожен.

— Ще вляза, може и да успея да убедя Светкавица да се предаде. Върви и донеси парите — нареди му Сано с тон, който трябваше да успокои Хирата, но и да го накара да му се подчини.

След като Хирата тръгна, макар и против волята си, Светкавица и хората му затвориха прозорците. Сано огледа голата фасада на склада, както и пустата околност. Почувства се разголен и уязвим без оръжията си и изпита гняв, че бе принуден да се озове в това положение. Но имаше твърде много случаи в миналото, когато се бе обвинявал за смъртта на други хора. Нямаше да допусне Глициния да стане поредната подобна жертва. А и в склада бе ключът към разрешаването на случая с убийството на владетеля Мицуйоши.

Сано тръгна към неизбежната си участ.

* * *

Стражите, разположени пред имението на Сано, отвориха портата за Кикуко и бавачката й Руми.

Кикуко заподскача весело през двора към голямата къща. Беше щастлива, защото харесваше това място. Тук живееха малкото момченце и майка му. Момченцето беше толкова забавно, също като кукла, която може да върви и да говори. А и майка му беше толкова красива. Кикуко ги харесваше. Толкова се радваше да дойде отново, че взе да си тананика весела песничка.

Някаква жена отвори входната врата и излезе на верандата. Беше бавачката на момченцето. Кикуко не я харесваше много. Имаше нещо подло в лицето й дори и когато се усмихваше, а сега тя не се усмихваше. Изглеждаше разстроена и тъжна. Мама често беше тъжна и това натъжаваше и Кикуко. Но след днес двете щяха да бъдат винаги щастливи. Мама бе обещала.

Бавачката въведе Кикуко и Руми в голямата къща, те събуха обувките си и свалиха връхните си дрехи. Тя каза на Руми:

— Ти можеш да почакаш в гостната.

После хвана Кикуко за ръка и я поведе през къщата. Кикуко вървеше с охота, но беше объркана, защото днес къщата беше тъй тиха и празна. Къде бяха отишли всички? Не попита, защото бавачката малко я плашеше, макар мама да каза, че й била приятелка. Влязоха в стаята на момченцето и там вече Кикуко се почувства добре.

То седеше съвсем самичко и си редеше играчки животни. Кикуко беше малко разочарована, че красивата му майка я нямаше там, но й беше хубаво, че вижда него.

— Здравей, здравей! — извика тя, заподскача и замаха с ръце.

Момченцето се усмихна и каза:

— Кику.

Двамата избухнаха в смях. Бавачката остана за миг така, вперила поглед в тях, и после си отиде. Кикуко се сети за играта, дето мама й беше заръчала да си поиграе с момченцето, и се почувства горда, че не я беше забравила. Не би искала да разочарова мама и да я натъжи. Започна да тича из стаята, като махаше дългите ръкави на розовото си кимоно.

— Аз съм пеперуда — каза тя на малкото момче. — Хвани ме!

Той хукна след нея, като се смееше от въодушевление. Кикуко му се измъкна няколко пъти и после изтича до вратата, която водеше навън. Бутна я и изтича на верандата.

— Хвани ме! — извика отново.

Момченцето се завтече неуверено след нея. Тя заподскача надолу по стълбите, а той се спусна по тях по корем. Градината бе великолепно място за игра, макар че денят бе студен и облачен. Кикуко припкаше около дървета, храсти и камъни. Момченцето подтичваше след нея с радостни викове. Тя се радваше, че наоколо нямаше възрастни, които да им нареждат да пазят тишина. Така играта беше още по-забавна.

Кикуко се озърна и веднага забеляза изкуственото езеро — несиметрична елипса вода сред голи вишневи дръвчета. Втурна се към него и застана на ръба. Водата беше мътна, а на повърхността й плаваха повехнали водни лилии. Кикуко сбърчи нос с отвращение. Но трябваше да се подчини на мама.

Момченцето тичаше към Кикуко с разперени встрани ръчички, радостно, защото мислеше, че ей сега ще я хване. Кикуко се поколеба, но после нагази във водата. О, колко беше студена! Тя потръпна, тъй като при първата крачка студът проряза глезените й. Още една крачка — и вече беше във водата до колене.

Обърна се към момченцето и отново извика:

— Хвани ме!

* * *

Щом Сано прекрачи прага на склада, двама гангстери го сграбчиха за ръцете и го блъснаха в просторно мрачно помещение, което миришеше на сено, тор и пушек. Покрай три от стените Сано мярна струпани щайги, вързопи и грънчарски съдове; по протежение на четвъртата кротуваха няколко коня, отделени с прегради един от друг. Като го блъскаха грубо, придружителите му го преведоха през каменния под до дървена стълба, която водеше към открит плевник на втория етаж. На горния й край бе застанал Светкавица. Недалеч от него се бе свила Глициния. Още шестима гангстери бяха наклякали из плевника. Всички го наблюдаваха как се качва по стълбата. Горящи метални фенери висяха на стените и хвърляха наоколо причудливи сенки. Нагрят, въздухът трептеше над мангалите с дървени въглища. От тях се виеше пушек.

Когато Сано изкачи последното стъпало, придружителите му го блъснаха силно. Той залитна и се озова в плевника на четири крака. Вдигна гневен поглед към Светкавица, който се извисяваше над него.

— Вижте гордия воин на Токугава — рече Светкавицата с жестока усмивка. На светлината на фенерите очите му блестяха трескаво. Изглеждаше доста напрегнат, тъй като се полюшваше и ту стискаше, ту отпускаше ръце.

Сано понечи да се надигне, но Светкавица го срита по брадичката и го събори отново.

— Колко си смел без оръжията си, без войниците си и без твоят шогун да те пази? — присмя му се Светкавица и после заповяда: — Покажи ми уважението си!

Обзет от ярост, Сано преглътна порива си да отвърне на този брутален и необуздан човек и да влоши още повече и бездруго тежкото положение. Той коленичи, поклони се и каза:

— На твоите услуги.

Светкавица се ухили самодоволно, очевидно поуспокоен, макар че в погледа му просветна предпазливост. Сано се обърна към Глициния. Лицето й бе в синини, обръснатата й глава предизвикваше съжаление, а красотата й бе повехнала и изнурена.

— Добре ли си?

Глициния кимна и го погледна със странно изражение, пълно с надежда и тревога. Докато гангстерите го пазеха, Светкавица шареше из плевника.

— Трябва да се измъкна от тук — каза той, скърцайки със зъби. — Кога ще донесе парите твоят човек?

— Веднага щом успее — Сано бе обезпокоен от нетърпението на Светкавица, като се питаше какви бяха шансовете му да го убеди да се предаде без бой, при положение че гангстерът беше вече толкова напрегнат.

— Съжалявам, че стана така — прошепна тя. Припълзя по-близо до него и добави припряно: — Моля ви, не му позволявайте да ме отведе.

— Няма — обеща Сано с привидна увереност.

Светкавица се устреми към тях:

— Какво правиш? — попита той Глициния. — Опитваш се да го прелъстиш, че да те отърве? — и вдигна ръка, за да я удари.

Глициния се сви до Сано. Той я прегърна, за да я предпази.

— Никой не се опитва нищо. Успокой се.

Но гангстерът се разкрещя вбесен:

— Не я докосвай! Ти я имаше едно време, но сега тя е моя! Свали си мръсните ръце от нея или ще ги отсека!

Бясната му ревност ужасиха Сано, както и фактът, че Светкавица знаеше за някогашната му връзка с Глициния. Той бързо се отдръпна от нея със съзнанието, че шансовете му да уговори Светкавица да се предаде са още по-нищожни, отколкото бе предполагал, тъй като гангстерът го възприемаше като съперник.

Желаейки да спечели надмощие в създалото се положение, каза:

— Всички ще прекараме известно време заедно, тъй че защо не седнеш и да поговорим?

— Затваряй си устата и не ми казвай какво да правя!

Сега вече Светкавица извади меча си. Сано се изправи и механично посегна към собственото си оръжие, но ръката му остана празна. Обзе го паника. Глициния се сви уплашена. Откъм другите гангстери се разнесоха възклицания на протест.

— Не се месете! — заповяда им Светкавица и тръгна към Сано.

Той отстъпи назад, като се опитваше да го вразуми:

— Ако ме нараниш, няма да получиш парите.

Но Светкавица продължи напред, докато Сано се озова в един ъгъл, притиснат до стената. Светкавица опря острието на меча си в гърлото му и се спря. Дишането му бе необичайно трескаво, а мускулите по лицето му подскачаха. Сано съзря необуздана ярост в святкащите му очи и жажда за кръв в озъбената му уста.

— Хайде да видим дали ще умреш като самурай или като страхливец, какъвто си! — изкрещя Светкавица.

— Убий ме, ако искаш — Сано преглътна ужаса, породен от съзнанието, че Светкавица наистина е в състояние да го убие. — Но никога няма да се измъкнеш безнаказано. Моите хора ще те открият и ще отмъстят за смъртта ми.

Мина един безкраен миг. Единственият звук, който Сано чуваше, бяха тежките удари на собственото му сърце и дишането на неговия мъчител. Напрежението бе парализирало всички, освен Светкавица. Той отметна назад глава и избухна в зловещ смях.

— Изплаших те, нали? — прибра меча си в ножницата и отстъпи назад. — Не съм толкова прост да убия заложник, който все още ми е необходим. След като прибера парите, ще те взема със себе си, за да ми осигуриш безопасно пътуване вън от Едо. Но щом се озова на сигурно място… ще ти видя сметката.

Мимолетното облекчение на Сано премина в безмълвен ужас от смъртта, която можеше да го застигне в някое отдалечено място. Може би Светкавица дори нямаше да изчака да стигнат толкова далеч; може би бе обречен да умре днес. Помисли си за Рейко и Масахиро и решимостта му да оцелее повдигна духа му. Щеше да остане жив и отново да види семейството си. Щеше да предостави на правосъдието убиеца на владетеля Мицуйоши и да докаже собствената си невинност.

Стига да успееше да обуздае Светкавица и да не му позволеше да убие него и Глициния, както и всеки друг, който се намираше наоколо.

* * *

Госпожа Янагисава бе застанала на верандата. Отпуснала ръце върху парапета и изложила лице на вятъра, обгръщаше с поглед небето над своя дом. Очакваше с трескаво нетърпение вестта, че кървавото жертвоприношение е пренаредило космическите сили.

Знаеше точно как щеше да я получи. Вятърът щеше да запее ликуваща песен. Трагедията от смъртта на Масахиро щеше да обгърне Рейко като плътен черен покров, а госпожа Янагисава щеше да бъде въздигната от блаженство. Съпругът й щеше да я обожава. Кикуко щеше да бъде освободена от проклятието на слабоумието. Сивите небеса щяха да се отворят, слънцето да изгрее, дърветата да се разлистят и въздухът да се изпълни с ухание като през пролетта — такова щеше да е утрото в новия живот на госпожа Янагисава.

Но тъй като миговете отминаваха, а студеният и мрачен следобед не се променяше, очакването й бе смутено от лошо предчувствие. Тя си спомни за гостоприемството, което Рейко й бе оказала. Помисли си за пухкавия сладък Масахиро. Представи си как водата се сключва над него и започва да изпълва дробовете му, представи си ужаса, който го обзема, и стомахът й се сви в спазъм. В съзнанието й нахлуха картини от собственото й майчинство. Спомни си как държеше невръстната Кикуко, как се възхищаваше на ръчичките и краченцата; долови пронизителния глас на дъщеря си, усети мириса на меката й нежна кожа, прочете обожанието в очите й. Ако Кикуко умреше, госпожа Янагисава щеше да се спомине от непоносима скръб.

Можеше ли да причини такава скръб на една жена, която бе тъй мила с нея?

Планът й път към радостта ли беше, или бе зло, с което щеше да се прероди в безкраен кръговрат от беди?

Тя прозря огромната бездна между онова, което искаше да постигне, и онова, което бе сторила. Внезапно осъзна, че нямаше никаква логическа причина действията й да предизвикат чудеса. Кръвта й закипя от стълкновението между вярата и нерешителността й. Ветровете вътре и вън от нея задухаха още по-силно; госпожа Янагисава се олюля, загуби равновесие и се вкопчи в парапета. Видението й за бъдещето придоби неясни очертания; небето потъмня, взе да се спуска здрач. Вместо неземна песен тя чу мъжки гласове. Видя от другата страна на градината група хора, които вървяха по закрития коридор, свързващ отделните постройки. Най-отпред беше съпругът й, следван от свитата си. Сърцето на госпожа Янагисава трепна. Може пък стореното да даваше резултат. Може съпругът й да идваше при нея.

Дворцовият управител обърна глава към верандата. Застинала на ръба на блаженството, госпожа Янагисава чакаше. Погледът му регистрира присъствието й и… се отмести.

Госпожа Янагисава изпита непоносимо разочарование. Смазващото безразличие на съпруга й прекърши духа й. Ветровете внезапно секнаха. Обгърна я вакуум, сетивата й се промениха, предизвиквайки кошмарен ефект.

Тя се видя дребна и незначителна, изолирана в своя нищожен свят, далече от другия — големия и важния, който управляваше съпругът й. Докато го наблюдаваше как влиза в една от постройките и изчезва от погледа й, осъзна, че се бе опитала да манипулира събитията подобно на дете, редящо играчките си. Можеше ли с някакви свои действия да подчини на желанията си своя съпруг или съдбата?

Копнежите й рухнаха, смазани от реалността в ужасяващата неподвижност на ясната мисъл. Ами ако желанията й я бяха подвели докрай? До какво щеше да доведе замисълът й?

Щеше да причини смъртта на невинно дете и да превърне дъщеря си в съучастник в убийство.

Дори и да повярваше, че смъртта на Масахиро е нещастен случай, Рейко никога нямаше да прости на Кикуко или на госпожа Янагисава.

Животът на госпожа Янагисава щеше да продължи по същия начин, както и досега, но без приятелство, което да й носи упование. Щеше да е по-самотна от всякога.

Ужас връхлетя госпожа Янагисава подобно на ято черни хищни птици. От дълбините на духа й се надигна мъчително стенание. Съмненията й относно разумността на стореното се засилиха, както и копнежите й. Трябваше ли да поеме риска да сътвори нещо толкова кошмарно в името на това да постигне мечтата си? Или трябваше да спре развитието на събитията, които бе привела в ход?

Беше ли вече твърде късно да промени решението си?