Лора Джо Роуланд
Кейсей (4)

Глава 3

Новините за убийството бяха стигнали до вътрешното крило — женската част от замъка Едо — и прекъснаха следобедното събиране, чиято домакиня бе господарката Кейшо, майката на шогуна.

Малко преди това Кейшо, придворните й дами, нейни приятелки, няколко наложници на шогуна и прислугата им разговаряха, хапваха и пийваха, докато музиканти им свиреха на флейта и шамисен. Когато узна новината, Кейшо напусна покоите си и се втурна да утешава шогуна. Музикалните инструменти лежаха захвърлени между забравени блюда с храна. Жените, притеснени и уплашени, се събираха на групи из светлото и прекомерно затоплено помещение. Слуги търчаха навън и се връщаха обратно със слухове, които подклаждаха трескав шепот:

— Шогунът е тъй бесен заради смъртта на братовчед си, че не спира да ругае и да се заканва.

— Заклел се е да екзекутира убиеца със собствените си ръце!

Жената на Сано — госпожа Рейко, слушаше разговорите, взела на ръце сина си Масахиро. Близо двегодишният Масахиро не разбираше защо жените изведнъж престанаха да му обръщат внимание. Той взе да се върти в ръцете на майка си и изхленчи:

— Иска къщи!

— Шшт! — прекъсна го Рейко, която искаше да чуе още нещо за убийството.

Приятелката й Мидори — придворна дама на майката на шогуна — избърза към тях и коленичи до Рейко.

— Всички казват, че сосакан сама трябва да разкрие убиеца много бързо — Мидори се задъхваше от вълнение.

Осемнайсетгодишна, с хубостта на девойка, тя бе облечена в червено кимоно.

— Не го ли стори… — красноречивата пауза и уплашеният й вид говореха за явната заплаха от смърт, надвиснала над Сано. — О, Рейко сан, колко е страшно! Можеш ли да му помогнеш?

— Вероятно — отвърна Рейко. Около нея жуженето продължаваше.

— Да му мислят враговете на владетеля Мицуйоши… Всички в бакуфу се тревожат, че могат да бъдат обвинени за убийството и да бъдат екзекутирани.

Гушнала сина си, Рейко слушаше интригуващите вести и си мислеше колко силно бе желанието й да е част от всичко това. След като се бе омъжила за Сано, тя го бе убедила да й позволява да му помага в разследванията, вместо да си стои вкъщи, както правеха повечето съпруги от нейната класа. Първоначално Сано бе проявил неохота заради съществуващите обществени порядки, но впоследствие бе израснал достатъчно, за да оцени необичайната природа на Рейко. Тя бе единствено дете на съдията Уеда — единия от двамата висши служители, отговорни за поддържането на законност и ред в Едо, — който й бе осигурил образование, при нормални обстоятелства подходящо за син. Рейко бе прекарала детството си в съда, слушайки дела, които водеше баща й, в резултат на което бе научила много за престъпленията; освен това, въпреки че ограничаваше свободата й, нейният пол й предоставяше и някои предимства. Рейко можеше да се движи свободно в ограничения за достъп свят на жените, който често изобилстваше от улики и очевидци, но мъжете детективи не бяха в състояние да се доберат до тях. Благодарение на познанствата си с жени, свързани с влиятелни самурайски кланове, тя бе предоставяла на Сано факти от съдбоносен характер, а безпрецедентното им сътрудничество бе подхранвало страстната любов помежду им в трите години на брака им.

После бяха дошли пожарът и тройното убийство в храма „Черният лотос“. В този случай Рейко и Сано се бяха озовали на противоположни страни. Разследването се бе превърнало в битка, която почти бе унищожила съвместния им живот, последиците и досега ги преследваха, а въздействието им бе обсебило и двамата. Макар че си бяха обещали занапред нещата да тръгнат постарому, това се оказа по-лесно на думи, отколкото на дела. Не бяха работили заедно от три месеца, защото Рейко избягваше да участва в нови разследвания. Тя винаги се бе осланяла на инстинктите си, но случаят „Черният лотос“ бе доказал, че те можеха и да я подведат. Накрая бе поправила грешките си, но вече нито можеше да се довери на инстинктите си, нито имаше смелостта да си повярва отново. Страхуваше се, че и Сано бе загубил доверие в нея, макар че никога не бе заявявал нещо подобно.

Сега двамата живееха в атмосфера на скрито напрежение, неизменно нащрек един към друг. Бракът им напомняше на Рейко сапунен мехур, който ги затваряше в повърхност, тъй блестяща и съвършена, но и тъй крехка, че и най-лекият допир можеше да я разруши. Тя копнееше отново да работи със Сано, усещаше, че и съпругът й не е по-щастлив от нея, но се страхуваше да не наруши и бездруго нестабилното равновесие в отношенията им.

— Надявам се, че разследването няма да трае дълго — каза Мидори с тревожно изражение. — С Хирата сан няма да можем да сключим брак, преди всичко да приключи.

Мидори бе влюбена в главния васал на Сано от години, но Хирата не бе разбрал за любовта й и доскоро я бе обичал тайно. Откакто бяха разкрили чувствата си, двамата бяха предприели действията, необходими за подготовката на сватбената церемония.

— Имай търпение — успокои я Рейко. Масахиро захленчи и тя го повдигна леко в скута си. — Няма защо да бързате. Предстои ви цял живот да бъдете заедно.

Без да може да се успокои от думите на Рейко, Мидори захапа нокътя на палеца си; останалите вече бяха така изгризали, че кожичките отстрани бяха разранени.

— Не мога да чакам — изрече тя нервно. — Трябва да се оженим колкото се може по-скоро. Но родителите на Хирата сан не се зарадваха особено, когато им каза, че иска да стана негова съпруга — кръглото и жизнерадостно лице на Мидори бе помръкнало, а обикновено румените й страни сега бяха бледи; щастливото й изражение бе угаснало скоро след като двамата с Хирата се бяха врекли един на друг. Очите й искряха от тревога, а не от радост. — Баща ми също не бе обзет от щастие, когато го помолих за миай — първа официална среща между бъдещия жених и булка в обкръжението на техните семейства.

— Знаеш, че съпругът ми вече е уредил миай — каза Рейко. Като посредник на Хирата, Сано бе убедил двете семейства да се срещнат.

— Но уговорката е за утре. Какво ще стане, ако Хирата сан е толкова зает с разследването на убийството, че не може да дойде? — изплака Мидори. — Ами ако семейството му не ме иска или моите родители не го приемат?

При създадените обстоятелства това бе съвсем реално, но Рейко каза:

— Просто се надявай, че всичко ще протече по най-добрия начин. Не се тревожи толкова много — макар и погълната от собствените си тревоги, тя се опита да утеши Мидори, чудейки се защо приятелката й бе тъй разстроена.

Външната врата се плъзна встрани и в помещението нахлу студен въздух. В стаята влезе навъсена възрастна прислужничка.

— Представям ви почитаемата госпожа Янагисава и дъщеря й Кикуко.

Разговорите замряха и всички се извърнаха към новодошлите, които пристъпиха колебливо напред — жена в средата на трийсетте и малко момиченце на около осем години.

— Съпругата и дъщерята на дворцовия управител? — прошепна Мидори.

— Да — любопитство оживи Рейко. — Но защо са тук? Те никога не са посещавали тези събирания.

Госпожа Янагисава бе съвсем обикновена, с тъй криви нозе, че полите на черното й кимоно, обсипано с брокат, се извиваха, а лицето й бе тъй плоско, че всичките й черти сякаш лежаха в една равнина. Очите й представляваха хоризонтални цепки, ноздрите й бяха твърде широки, а устните — месести. Впечатляващо различна от нея, дъщеря й бе красавица, пременена в пищно розово кимоно с избродирани сребърни птици. Кикуко бе наследила удълженото и слабо тяло на баща си, както и блестящите му черни очи и изваяни черти. Сега се беше втренчила в насъбралите се жени със странно отнесено изражение.

Присъстващите побързаха да поздравят новодошлите. Те настаниха госпожа Янагисава и Кикуко пред нишата, където прислужнички им сервираха чай и закуски. Докато жените една по една пристъпваха напред, за да поздравят знатните гости, Рейко разглеждаше госпожа Янагисава със скрито възхищение, тъй като винаги се бе питала какво ли представляваше съпругата на човека, който често плетеше интриги против Сано. Когато дойде нейният ред, тя хвана Масахиро за ръка и го отведе до нишата. Двамата коленичиха и се поклониха; една от прислужничките ги представи. Госпожа Янагисава почти не ги погледна.

— За мен е чест да се запозная с вас, госпожо Рейко — тихият й глас бе дрезгав, сякаш рядко го употребяваше, а очите й бяха сведени към пода.

— Честта е моя — отвърна Рейко, забелязвайки, че госпожа Янагисава не носи грим, ако не се смятаха веждите, изрисувани върху обръснатото й чело, може би за да подчертаят една хубава нейна черта — гладка, безупречна, светла като луната кожа.

Масахиро се втренчи в госпожа Янагисава с тържествена детинска критичност и мрачното й изражение се разведри от мимолетна усмивка. Тогава той протегна пухкави ръчички към Кикуко и каза:

— З’дасти!

Тя се изкиска. Обърна се към майка си с висок и мил глас:

— Мама, виж момченце. Добро момченце. Смешно — в ъгълчетата на великолепната й усмивка се събра слюнка.

Кикуко се държеше и звучеше като много по-малка от годините си и Рейко стъписана осъзна, че детето на дворцовия управител Янагисава е слабоумно. Настъпи неловко мълчание, докато Рейко подхвана някаква тема за разговор:

— Дъщеря ви е много красива.

— Хиляди благодарности за милия комплимент — госпожа Янагисава въздъхна, докато наблюдаваше как Кикуко и Масахиро се втурнаха весело да се гонят из стаята. — Но, уви, опасявам се, че Кикуко никога няма да порасне.

Рейко изпита остра жал към жената, както и срам заради собственото си щастие да има нормално дете.

— Масахиро е толкова доволен, че може да си играе с Кикуко — каза тя.

— Да… — госпожа Янагисава проследи с поглед Кикуко. — И аз съм щастлива, че я имам — горестна майчина любов придаде сила на тихия й глас. — Кикуко е добро, любящо, послушно момиче… въпреки всичко.

Дали не искаше да каже въпреки че Янагисава й е баща? Дворцовият управител бе узурпирал властта на шогуна; той бе оклеветил, преследвал и унищожил неговите противници. Дали съпругата му знаеше това? Питаше ли се, както и самата Рейко, дали неговите злини не бяха причина за увреждането на детето му?

Вежливостта не позволяваше на Рейко да зададе тези лични въпроси.

— Кикуко сан е копие на баща си — рече тя, като се надяваше, че споменаването му може да предизвика някои разкрития.

— На баща си, да…

Изражението на госпожа Янагисава бе неопределено, тонът й — неутрален. Рейко предположи, че бракът й с дворцовия управител е бил уреден в съответствие със същите социални, политически и икономически съображения, които бяха решаващи при повечето бракове, но се запита дали все пак госпожа Янагисава не обичаше съпруга си. Въпреки ужасния му характер много жени го намираха за привлекателен, макар че предпочитанията му към мъже не бяха тайна за никого, а издигането му във властта се дължеше на положението му на дългогодишен любовник на шогуна. Безспорно госпожа Янагисава знаеше за връзката му с полицейския началник Хошина, който живееше с него. Но въпреки това вероятно бе споделяла известна интимност със съпруга си, след като брачният им съюз бе довел до раждането на дете. Личният живот на двойката представляваше за нея безспорен интерес.

Масахиро стисна една клечка за хранене и почна да я размахва като меч, като се въртеше на късите си крачета, а в това време Кикуко го гледаше възторжено, кискаше се и ръкопляскаше.

Госпожа Янагисава отбеляза:

— Синът ви е копие на баща си — скрита нотка в гласа й подсказа на Рейко, че съпругата на дворцовия управител също проявява интерес към личния й живот. — Надявам се, че сосакан сама е добре?

— Да, благодаря — отвърна Рейко.

Какво знаеше госпожа Янагисава за отношенията на съпруга й със Сано? Това бе друга тема, която едва ли имаше смелост да подхване. Кикуко и Масахиро започнаха да се боричкат, търкаляха се на пода и се заливаха от смях. За да запълни неловкото мълчание, Рейко каза:

— Вижте ги… Вече са приятели.

— Каквито можем да бъдем и ние, надявам се — изрече неясно госпожа Янагисава и хвърли към Рейко поглед, изпълнен с предпазлива подкана. — Въпреки всичко.

Рейко си даде сметка, че жената знае за проблемите между Сано и съпруга й. Внезапно я осени прозрение. Госпожа Янагисава очевидно нямаше чара да привлича приятели и сигурно бе много самотна, след като приемаше с охота да си общува със съпругата на човек, който бе в дългогодишен конфликт с дворцовия управител. Рейко изпита съчувствие към нея и към Кикуко.

— Аз също — отвърна тя.

Грозноватото лице на госпожа Янагисава се озари от смирена усмивка и поруменя от удоволствие.

— Може ли някой ден да ви гостувам?

— Посещението ви ще бъде чест за мен, а Масахиро ще се радва отново да се види с Кикуко — отвърна Рейко.

Но въпреки че бе доволна от възможността да задоволи любопитството, което изпитваше към тази жена, ентусиазмът й бе охладен от внезапно обзелото я лошо предчувствие.

Госпожа Янагисава сведе глава, давайки знак, че срещата им е приключила, и Рейко вежливо се оттегли. След като запознанствата приключиха, музикантите засвириха отново и забавата можеше да продължи, но присъствието на госпожа Янагисава възпрепятстваше забавленията. Жените водеха сковани светски разговори, вместо да разискват оживено убийството, тъй като всички се страхуваха от властния дворцов управител и не желаеха по никакъв начин да засягат една противоречива тема, която можеше да им навлече сериозни неприятности, ако съпругата на дворцовия управител после му разкажеше какво си бяха говорили. Госпожа Янагисава запази строгото си изражение, не говореше, освен ако някой не се обърнеше към нея, и не проявяваше интерес към никого. Седеше сред множеството от гости изолирана и самотна.

— Защо е дошла тук, щом се смята за толкова по-издигната от нас? — прошепна Мидори към Рейко.

Не след дълго госпожа Янагисава стана да си ходи и извика дъщеря си. Веднага щом напуснаха помещението, дамите се втурнаха да ги обсъждат. Масахиро, печален, че е загубил приятелката си, нацупи устни и се зарови в скута на Рейко.

— Госпожа Янагисава е твърде безинтересна — отбеляза Мидори. — Наистина ли искаш да се видите отново?

— Може би е по-добре да не го правя — каза Рейко.

— Защо? — попита Мидори.

Рейко се поколеба дали да обсъжда тези деликатни въпроси в присъствието на толкова хора, но останалите жени си говореха високо и не им обръщаха никакво внимание.

— Макар че съпрузите ни в момента са в примирие, нямам доверие на никого от обкръжението на дворцовия управител. А и Сано сан едва ли би одобрил едно мое приятелство с госпожа Янагисава.

Случаят „Черният лотос“ я бе научил, че една неразумна привързаност може да се окаже разрушителна за брака.

— Надявам се семейството на Хирата сан да одобри мен, а моите роднини — него — изрече с въздишка Мидори, потънала в собствените си проблеми. — Но как може това приятелство да ти навреди?

— Не е изключено войната между съпруга ми и дворцовия управител да се възобнови. Госпожа Янагисава може да шпионира в услуга на мъжа си и да се опитва да се сближи с мен като част от нов заговор срещу Сано сан.

— Може би двете ни семейства ще се сприятелят утре на миай — макар че следваше хода на собствените си мисли, Мидори добави: — Едва ли госпожа Янагисава е толкова подла, че да ти причини зло, поне аз не усетих такива признаци.

Както и Рейко. Но „Черният лотос“ я бе научил да не се доверява на собствените си очи, уши и интуиция. Тя бе започнала да улавя заплаха навсякъде и скрита злонамереност у всички. Сега изпита пронизващ страх. Как можеше някога отново да бъде детектив, ако не бе в състояние да направи разлика между въображение и реалност?

Помещението наоколо внезапно й се стори твърде тясно и изпълнено с прекалено много гости. Нима този дребнав и досаден женски свят оттук нататък щеше да представлява целият й живот? Страхът в душата й премина в паника. Тя неволно стисна Масахиро тъй силно, че той възнегодува шумно. Копнежът по приключения бе все още в кръвта й, макар че в замъка „Черният лотос“ се бе изправила срещу собствената си смърт. Дори си помисли, че по-скоро би срещнала смъртта повторно, по хиляди различни начини, отколкото да потъне в настоящото си скучно, задушаващо съществуване.

— Трябва да попитам съпруга си дали мога да работя отново с него — реши тя.

— Ще се радвам за теб, ако той се съгласи, защото знам колко силно го искаш — въздъхна Мидори, наблюдавайки капчиците кръв, които избиха от изгризаните й нокти. — А ти ще се радваш за мен, ако миай мине добре.

Въпреки взетото решение противоречиви мисли терзаеха Рейко. Тя копнееше да възобнови партньорството си със Сано и не можеше да понесе да седи безучастно, докато един толкова труден случай застрашаваше живота им. Рейко притежаваше дарби, които можеха да му бъдат от полза, както се бе случвало по-рано. Тя търсеше вълнения, а не скука, активност, а не бездействие, възобновена страст със Сано, а не предпазливост и сдържаност. Но от ужас, че можеше пак да допусне грешки и да съсипе и малкото, което бе останало от брака им, в сърцето й бе зейнала черна, зловеща бездна.

— Надявам се скоро да се оженим с Хирата сан.

Все пак самурайският дух на Рейко не би й позволил да се огъне пред страха, нито да приеме поражението без борба. Тя каза:

— Надявам се, че ще мога да се включа в разследването на убийството на наследника на шогуна.