Лора Джо Роуланд
Кейсей (25)

Глава 24

Редица разговори, които трябваше да проведе във връзка с разследването, отведоха Сано от моргата на Едо в двореца до административния квартал и района на даймио и накрая — до Йошивара. В този момент стражите при портите удряха едно о друго две дървени блокчета, за да оповестят настъпването на полунощ и полицейския час. Фенерите по улиците все още светеха; проститутки примамваха клиенти към чайни и бордеи; самураи и обикновени граждани се шляеха и флиртуваха с куртизанки. Наоколо звучеше весела музика. Малка група мъже, които не искаха да прекарат цялата нощ в Йошивара, се изнизваха през една малка врата встрани от портите. Сред тях бяха Хирата, Сано и осемте детективи, които ги придружаваха. Докато яздеха по тъмния път към града, Сано и Хирата обменяха събраната информация.

— Жената, която открихме в къщата на Фуджио, е била пребита до смърт — каза Сано. — Може да е Глициния, но може и да не е — той самият обаче все повече се убеждаваше, че бе именно тя.

— Възможно е убиецът да не е Фуджио — Хирата описа как бе разговарял с хокана, а впоследствие го бе задържал. — Днес разговарях с жена му, с роднините й, с негови приятели и с любовницата му. Те потвърдиха, че е бил с тях във времето, което той посочи. Ако не лъжат, той не е могъл да извърши престъплението на хълма.

— В такъв случай може и да не е убиецът на владетеля Мицуйоши. Не е изключено истинският виновник да е финансовият министър Нита, а Глициния да е била убита от трети човек — Сано трудно можеше да приеме, че трите убийства са извършени без всякаква връзка помежду им. Но въпреки това не трябваше да изключва и подобна възможност. — Проверих версиите, които научих от съвета на старейшините и от други висши служители — продължи той. — Няма как да се разследват роднините и миналото на Мицуйоши, без това да не излезе наяве. Но научих, че владетелят Дакуемон и още неколцина, които ми бяха споменати, са били в Йошивара в нощта на убийството. Някои от тях са някогашни клиенти на Глициния. Следващата стъпка е да установим къде са били във времето между изчезването на Глициния и откриването на тялото.

Това можеше да стане без всякакъв проблем, ако я нямаше забраната на шогуна. Сано съжаляваше, че не може да разпита новите заподозрени направо, вместо да действа чрез шпиони и информатори — трудна и твърде продължителна процедура.

— Ако убиецът не е Фуджио или служител от бакуфу, остава любовникът на Глициния от Хокайдо — я добави Хирата. — Но никой в Йошивара не знае нищо за него, а и не получих отговор на запитванията, които разпратих.

Сано стисна юздите; леденият вятър го пронизваше, докато конят му чаткаше копита по замръзналата земя под него. Пейзажът от нивя и осеяно със звезди небе отминаваше тъй бързо и бе тъй еднообразен, че човек губеше усещането за движение.

— Нещата ще изглеждат по-насърчително след един хубав нощен сън.

* * *

Няколко часа по-късно Сано пристигна вкъщи замръзнал и изтощен, за да установи, че Рейко не си е легнала и го чака. Тя стоеше в спалнята им и един-единствен поглед му подсказа, че нещо не е наред. Челюстта й бе скована, а погледът й — изпълнен със страх и едновременно с това — обвиняващ.

— Какво има? — попита Сано, уплашен, че нещо лошо се е случило с нея или с Масахиро.

Тя отстъпи назад, за да избегне ръката, която бе протегнал към нея, и вместо това тикна към него малка книжка.

— Би ли ми обяснил какво означава това? — гласът й бе тъй напрегнат, че всеки момент можеше да секне, изпълнен с ужас и в същото време с укор.

Озадачен, Сано взе книжката, отвори я и се смръщи в недоумение при вида на надписа Дневникът на Глициния.

— Откъде се е взел?

Рейко не отговори. Обезпокоен от странното й изражение, Сано започна да чете страница по страница. Изненадата му се превърна в тревога, а после — в ужас при тази смесица от факти и измислици. Глициния не би могла да напише такава отвратителна клевета за него! Дневникът сигурно бе фалшификат. Но докато четеше, имаше чувството, че чува гласа на Глициния, която изговаряше думите, а и кой, освен нея, би могъл да знае интимните подробности от взаимоотношенията им?

Само ако бе казал на Рейко за мимолетната връзка помежду им! Как можеше сега да я убеди, че повечето от тази история е лъжа, след като си признаеше, че е скрил от нея истината?

Сано прочете последната част, в която бе описано как обижда шогуна и планира тайно да направи Масахиро следващия диктатор. Кръвта му кипна от гняв и обида. Засрамен и с чувството, че е хванат в капан, затвори дневника, забавяйки момента, в който трябваше да погледне Рейко в очите. Когато най-накрая вдигна поглед, тя го изгледа с дръзката предпазливост на воин, срещнал непознат, който с еднакъв успех можеше да се окаже приятел или враг.

— Къде го намери?

— Донесе ми го госпожа Янагисава — и Рейко обясни как анонимният пакет бил пристигнал за дворцовия управител и как нейната нова приятелка била решила да й го донесе. — Истина ли е това, което пише?

От нерви челото му се ороси със ситна пот.

— Нека седнем и поговорим.

Рейко не помръдна, но завъртя очи и Сано видя как гордостта й рухна.

— Значи е истина — прошепна тя. — Била ти е любовница. Мислех, че ние сме… А ти през цялото време си… — тя отчаяно извърна поглед.

— Връзката приключи, преди да се оженя за теб — заяви Сано.

— Тогава защо не ми каза за нея в самото начало на разследването?

— Не исках да те разстройвам — вината му причиняваше физическа болка. Краткото удоволствие, което му бе доставила Глициния, нямаше тази цена.

— Същото си казал и на нея, когато се е разстроила, че си сгоден — Рейко изгаряше от обида, подозрение и гняв. Махна към дневника, който той държеше все още. — Тя е била красива. Ти си я любил. Правила е за теб всичко, което един мъж може да поиска от една жена — горчивина изкриви устните й. — Оженил си се за мен само защото съм от високопоставено самурайско семейство, а не от публичен дом.

— Никога не съм я обичал — възпротиви се Сано. — Между нас имаше само секс и нищо повече — той видя как Рейко присви очи. — Беше просто една кратка връзка без бъдеще.

— Тогава защо си я освободил? — попита рязко Рейко. — Или не си? — добави тя заядливо, което говореше за нуждата й да повярва, че Сано не бе извършил този акт — израз на дълбока привързаност към една куртизанка.

— Освободих я — призна той, макар и да съзнаваше, че така изглежда още по-виновен.

Рейко за миг затвори очи.

— Но не защото исках връзката ни да продължи — колкото и да съжаляваше, че я наранява още повече, Сано си даваше сметка, че трябва да й разкаже цялата история, и побърза да обясни: — Запознах се с Глициния в хода на едно разследване още докато работех в полицията. Тя ми даде информация. И прекарахме нощта заедно.

— През която те е обучила на изкуството да се прави любов?

Долавяйки болката зад сарказма й, Сано кимна неохотно.

— Някои хора бяха недоволни, че Глициния ми помогна. Тя беше наказана. Страданията, които понесе, бяха по моя вина и аз трябваше да я обезщетя и той описа събитията, които бяха направили това и възможно. — Но не съм ходил в Йошивара да я взимам — прелиствайки дневника, той продължи: — Не е имало никаква прощална церемония, нито съвместно пътуване към новия й дом. Бакуфу дадоха парите и уредиха всичко. Глициния не е била моя любовница, нито пък аз някога съм възнамерявал да я правя такава.

— И значи повече не сте били заедно? — зад скептичния въпрос на Рейко се долавяше нетърпение.

Макар че мразеше да разочарова съпругата си, Сано отвърна:

— Видяхме се, но само още два пъти — преди да се запознаем с теб. Глициния се държеше с мен враждебно. Аз бях зает да изпълнявам дълга си към шогуна и повече не съм се отбивал в къщата й. Не е имало бурни свади, нито сдобрявания, никакъв перверзен секс, нито обиди към шогуна и със сигурност никакви тайни планове да използвам Масахиро чан за собствена облага.

Сано захвърли дневника, отново обзет от гняв заради начина, по който бе описан. Почувства се облекчен, че тайната му бе излязла наяве, но и разстроен, че бе станало по този начин. Вперил поглед в отчаяното, сковано лице на Рейко, каза:

— Аз те обичам. Винаги съм ти бил верен — гласът му звучеше глухо, пропит с искреност и нежност. — Кълна се в живота си.

Рейко изглеждаше разкъсвана между желанието да му повярва и страха да не бъде мамена повече. После се извърна. Сано изруга наум „Черния лотос“ заради мрачното недоверие, което я бе обсебило и бе поразило дори онова, което тя знаеше за него със сърцето си.

— Винаги си казвал, че добрият детектив основава преценките си на доказателства. Как можеш да ме убедиш, че не си прелюбодеец? — тя преглътна мъчително, за да не си позволи да се разридае. — С какво можеш да ми докажеш, че не си замесен в смъртта на владетеля Мицуйоши?

Значи тя дори го подозираше, че е убил Мицуйоши, за да може Масахиро да заеме неговото място като наследник на шогуна! Обзе го отчаяние и той вдигна очи към тавана. Не разполагаше с нищо, което би могло да докаже, че въпросният дневник е фалшификат. Единственият човек, който със сигурност можеше да докаже, че не бе извършил нещата, описани в дневника, бе самата Глициния. Сано си помисли за обезобразения труп и поклати глава. После погледът му попадна на дневника, който лежеше на масата, където го бе захвърлил. В паметта му сега изникна една фраза, която бе отминал без особено внимание, докато четеше. Грабна дневника и трескаво взе да прехвърля страниците, докато намери онова, което му трябваше.

— Рейко сан, виж! — възкликна.

Тя не помръдна. Сано нетърпеливо зачете:

— Беше в годината, когато се роди детето, в месеца на листата, когато Сано сан и аз седяхме на покрива и се наслаждавахме на пълната луна. Няма как да съм бил с Глициния в нощта на пълнолунието през седмия месец, след като ти роди Масахиро чан. Бях с теб. Не помниш ли?

* * *

Сега вече Рейко си спомни. Освен това се сети и за онзи пасаж, който бе прескочила, тъй като бе твърде разстроена, за да го прочете внимателно. Заляха я противоречиви чувства, зави й се свят. Слисана, се обърна към Сано.

— Да — в гласа й прозвуча безмълвно облекчение.

Окуражителна усмивка озари разтревоженото лице на Сано.

— Този месец шогунът ти беше дал почивка — продължи тя. — Ти ни взе с Масахиро чан и ни заведе на религиозно поклонение — храмът, където бяха отседнали, бе на три дни път от Едо, почивката им бе продължила общо десет дни и по тази причина Сано не можеше да е ходил при Глициния в Нихонбаши, по което и да е време около пълнолуние.

— След като сложи Масахиро чан да спи, двамата гледахме луната от градината — припомни й Сано.

— И се любихме там — сълзите, които Рейко бе сдържала толкова време, сега рукнаха. Тя се разрида от радост, че една толкова дребна подробност бе доказала, че дневникът просто е изфабрикувана история. Колко жалко, че не го бе разбрала от самото начало. — Ще ми простиш ли, че се усъмних в теб?

— Ако ти ми простиш, че пазих тайна, което трябваше да споделя с теб.

Той изглеждаше толкова искрен и огорчен, че гневът на Рейко се стопи. Без да разбере дали тя бе пристъпила към него или той към нея, се озова в прегръдките му. Усети как риданията й отекваха в него, почувства влажността по бузата си, която можеше да бъде от нейните или от неговите сълзи. Той я галеше с такава нежност, каквато Глициния със сигурност никога не бе получавала от него. Тялото й откликна с вълна от желание. Дъхът му се ускори и той я притисна до себе си.

Следващата стъпка щеше да бъде да се любят, но те се отделиха един от друг, защото трябваше да обсъдят важни въпроси.

Рейко загря съд със саке и двамата коленичиха с дневника и поднос с чашки пред себе си.

— Ако Глициния не е писала този дневник, тогава кой? — чудеше се Рейко, докато сипваше димящото питие.

Докато поемаше чашката, лицето на Сано помръкна.

— Сещам се за един човек, който би искал аз да бъда замесен в убийството и да бъда заклеймен като предател.

— Йорики Хошина!

Сано кимна.

— Хошина знае за дневника, знае и как изглежда той, защото чу описанието, което получих от камуро на Глициния. Може самият той да е изработил фалшификата и да е наредил да го доставят анонимно на дворцовия управител. След това е трябвало просто да чака.

— Докато дворцовият управител използва дневника срещу теб? — Рейко подържа чашката със саке, докато сгрее дланите си, и чак тогава отпи. — А тогава къде остава примирието ти с Янагисава?

— В този случай примирието не би ме спасило — Сано пресуши чашата и си сипа нова. — Дори да иска да запазим сегашните отношения, Янагисава не може да пренебрегне доказателствата, че съм обидил шогуна и съм организирал заговор срещу него или че съм имал причини да убия владетеля Мицуйоши. Той би бил длъжен да даде дневника на шогуна независимо дали смята, че съм виновен или не. Сега Рейко разбра. — Ако прикрива евентуален предател, той самият се превръща в предател.

— Би могъл да изпита известно колебание, как да действа, ако е единственият, който знае за доказателството — каза Сано, — но това не е така. За него знае и авторът на дневника. Макар че двамата с Янагисава вече не сме във война, не сме и приятели. Той никога не би скрил дневника, излагайки се по този начин на опасност заради мен. А Хошина знае как разсъждава неговият любовник. Той отдавна търси начин да ме атакува — Сано впери поглед в дневника. — Това трябва да е негово дело.

Въпреки сериозните основания да смятат, че Хошина бе написал дневника, на Рейко й хрумна и друга възможност.

— А ако авторът не е Хошина… — гласът й заглъхна, защото идеята й се стори едновременно правдоподобна и невероятна.

— Имаш някого друг предвид ли?

— Мисля си за госпожа Янагисава.

Сано я погледна изненадан.

— Как би могла тя да знае, че Глициния е писала дневник или че той е изчезнал?

— Може да е чула, докато дворцовият управител и Хошина са обсъждали случая.

— Дори и да е било така, как би могла да знае какво да напише?

Рейко разбра, че според него нямаше как госпожа Янагисава да е запозната с обичаите в Йошивара, с онова, което се случваше между проститутки и клиенти, и с разни политически кроежи.

— Йорики Хошина може да е научил за теб и за Глициния от шпионите на мецуке, но жените си имат свои начини да установяват разни неща — поясни Рейко.

— Може Глициния да е разказала на свои приятелки или клиенти за връзката си с теб и клюката да е стигнала от Йошивара до замъка Едо, където госпожа Янагисава да я е чула от прислугата си. Освен това вероятно чува доста и от онова, което дворцовият управител и хората му си говорят за различни дела на бакуфу.

— Възможно е. Но историята в дневника звучи така реалистично, че авторът трябва да е добър писател и да е имал опит в подобни ситуации — отбеляза Сано.

— Това описание би подхождало повече на Хошина, отколкото на госпожа Янагисава.

— Смятам, че тя е достатъчно умна да напише една убедителна история — каза Рейко, — а липсата на опит може да се компенсира с въображение.

На лицето на Сано се изписа съмнение.

— При положение че наистина е изфабрикувала този дневник, госпожа Янагисава може да е измислила и историята с анонимния пакет, за да те измами. Но нали ти каза, че искала да бъде твоя приятелка. Защо тогава ще се опитва да ти навреди, като пише клевети за мен?

Тук логиката на Рейко рухна.

— Нямам обяснение, но госпожа Янагисава е странна. Не ми харесват начинът, по който ме гледа, както и настойчивостта, с която търси възможности да се сближим точно в този момент.

Интуицията й подсказваше, че съпругата на дворцовия управител иска да се сприятели с нея по някакви тайни причини и с подмолна цел. Но същата тази интуиция я бе подвела да се довери на една заподозряна в убийство по време на разследването на „Черния лотос“, както и да се усъмни във верността на Сано към нея и в лоялността му към шогуна. Повече от всякога Рейко се страхуваше, че случаят „Черният лотос“ завинаги бе увредил способността й за правилна преценка.

Видя собствения си страх, отразен в изражението на Сано.

— Ако госпожа Янагисава действително иска да ми създаде неприятности, защо тогава ти прави услугата да ти донесе дневника, вместо да го даде на съпруга си и да остави събитията да следват своя естествен ход?

Рейко въздъхна унило.

— Не зная — но подозренията й към жената на дворцовия управител не й даваха мира. С желанието да ги остави за себе си, тя смени темата: — Ако вторият дневник е подправен, тогава може би онзи, който намери Хирата, е истинският дневник на Глициния. Нищо в първия екземпляр не е опровергано с доказателства, макар че не успяхме да намерим мъжа от Хокайдо. Какво смяташ да правиш с втория дневник?

Сано го взе и за момент го задържа в ръка, за да прецени тежестта му, а на лицето му се изписа безпокойство.

— Не обичам да унищожавам улики. Но единствената информация тук е клеветата по мой адрес.

— Може да има следи, които все още не сме разпознали — каза Рейко. — А самият факт, че според дневника ти си замислял държавна измяна в нощта, за която имаш алиби, доказва, че историята е клевета. Възможно е да ти потрябва като доказателство за невинността ти.

— Така е — и все пак Сано бе по-скоро убеден, че дневникът представлява заплаха за него, отколкото че в някакъв следващ момент може да се окаже полезен. — Но дори и да има някаква стойност, твърде опасно е да го пазя.

Той развърза панделката, която придържаше страниците, и ги хвърли една по една в мангала. Те лумваха, сгърчваха се и се превръщаха в пепел. Накрая сложи лавандуловите корици и зелената панделка върху жаравата.

— Ще ми се да можех да повярвам, че това е краят на историята — каза Рейко, докато отваряше прозореца, за да проветри от дима.

— И на мен — добави Сано, — но за съжаление не е. Който е изфабрикувал този дневник, ще очаква дворцовият управител Янагисава да предприеме някакви действия и аз да бъда унищожен. И щом това не се случи, ще разбере, че планът му е бил погрешен.

— И тогава ще се опита отново да те замеси в убийствата?

Сано кимна.

— Трябва да разбера кой е авторът, преди да е изфабрикувал други фалшиви доказателства срещу мен. Трябва, освен това по най-бързия начин да установя кой е убиецът на владетеля Мицуйоши, тъй че, ако подозренията паднат върху мен, да докажа, че извършителят не съм аз.

Вторият дневник усложняваше разследването, въпреки това Рейко се опита да не губи вяра в успеха:

— Засега сме в безопасност. Може би авторът на дневника е убиецът на владетеля Мицуйоши и на Глициния. Ако това е така, трябва да намерим само един човек, за да разрешим случая и да избегнем опасността.

Макар и изтощени от изпълненото с напрежение денонощие, на следващата утрин Сано и Рейко станаха рано с ясното съзнание за многото работа, която ги очакваше. Точно бяха седнали да хапнат ориз, бульон и риба, когато на прага на стаята им се появи Хирата.

— Има ново развитие — съобщи му Сано. — Трябва да ти съобщим нещо.

Той му описа новия дневник. След като обсъдиха възможните последствия от появата му, Хирата заяви:

— Дойдох да ви съобщя, че съдията Аоки е наредил Фуджио да бъде изведен от затвора и откаран в съда. Един наш информатор току-що донесе вестта. Освен това шогунът желае да ви види незабавно.

— Съдията се намеси отново — отбеляза Рейко разтревожена.

— Сякаш положението и без това не е достатъчно сложно, та шогунът трябва да ме вика да му обяснявам защо съм защитавал финансовия министър Нита на процеса му — неприятно предчувствие прониза Сано. Той стана и нареди на Хирата: — Иди в съда и разбери какво става. Аз ще бъда в двореца.

* * *

Когато пристигна в приемната на шогуна, Сано установи, че членовете на съвета на старейшините вече са заели своите обичайни два реда на по-високото ниво на пода. Шогунът седеше на подиума, дворцовият управител Янагисава бе коленичил на по-долното ниво, вдясно от него, а полицейският началник Хошина бе седнал от лявата му страна. Токугава Цунайоши имаше болнав вид, беше със зачервени очи и тъмни сенки. Като трепереше видимо, втренчи гневен поглед в Сано.

Смразен от ужас, докато коленичеше и се покланяше, Сано си даде сметка, че точно както се опасяваше, бе предизвикал бурния гняв на шогуна.

— Безкрайни извинения, че съм предизвикал гнева ви, ваше превъзходителство — макар и треперещ, той се опитваше да изглежда спокоен. — Не можех да оставя съдията Аоки да осъди финансовия министър и да приключи следствието, след като имаше сериозна вероятност Нита да се окаже невинен.

— Разбира се, че Нита беше невинен! — гласът на шогуна се извиси до истеричен крясък. И докато Сано слушаше изумен, Токугава Цунайоши продължи: — Не той е убил братовчед ми, убиецът си ти!

Сано усети как шокът отекна в тялото му. Шогунът го обвиняваше? Какво ставаше тук? Ужасен, той се огледа и погледът му се спря на Хошина.

— Сосакан сама изглежда озадачен, ваше превъзходителство — отбеляза Хошина с изражение на самодоволство и злорадство. — Ще позволите ли да го осветля?

Токугава Цунайоши кимна и се разтърси от ридание. Хошина се обърна към Сано:

— Аз намерих изчезналия дневник на Глициния. В него се говори за гнусна връзка между двама ви. Тя пише, че сте я използвали за удоволствие и после сте я захвърлили. Пише, освен това, че сте наричали негово превъзходителство жалък идиот и че сте възнамерявали да убиете владетеля Мицуйоши, за да няма пречки негово превъзходителство да осинови вашето момче и да го направи свой наследник. Аз показах дневника на уважаемия дворцов управител. Двамата заедно решихме, че трябва да го предоставим на негово превъзходителство, както и сторихме.

Янагисава наклони глава в знак на мълчаливо съгласие със своя любовник. Тревога и смут обзеха Сано. Госпожа Янагисава бе казала на Рейко, че съпругът й е получил дневника от анонимен приносител. Дали беше излъгала, или Хошина тайно бе отворил пакета, след което се бе престорил, че е намерил дневника другаде, за да впечатли своите господари?

Но както и да е излязъл наяве, дневникът е бил предоставен на шогуна и прочетен от него, преди госпожа Янагисава да го открадне. Опитът й да помогне на Рейко бе пропаднал. Сано бе унищожил дневника твърде късно и Хошина го бе използвал срещу него.

— Никога не съм обиждал негово превъзходителство — рече Сано, а паниката му се неутрализираше от гнева, който изпитваше към своя враг. — Нито съм бил каквато и да е заплаха за владетеля Мицуйоши. Не съм го убил и не кроя планове да издигна сина си във властта. Дневникът е подправен.

Хошина го изгледа със самонадеяна усмивка.

— Клиенти от публичния дом „Великият Миура“ го разпознаха като дневника на Глициния.

— Ти подкупи ли ги? Или ги заплаши, че ще ги убиеш, ако не кажат онова, което искаш? Ти си го написал, за да ме унищожиш — Сано вече беше убеден, че е така. — Признай си!

Озадачен, шогунът отмести поглед от Сано към Хошина, който седеше невъзмутимо.

— Аз не съм авторът на този дневник. Сосакан сама се опитва да се спаси, като обвинява мен.

— Нека го огледаме и сравним почерка с вашия — тъй като дневникът бе вече само пепел, Сано се надяваше, като принуди Хошина да признае, че дневника вече го няма, това да намали опасността за него самия.

— Дневникът изчезна — заяви Хошина невъзмутимо.

— Колко удобно за теб, че никой не може да го огледа внимателно — отбеляза Сано.

Хошина го изгледа с насмешка.

— И колко още по-удобно за вас, ако го бяхте откраднали, преди да го прочетем, а не след това.

Хошина дръзваше да го набеждава в кражба и едновременно с това в убийство и държавна измяна!

— Нямах представа, че дневникът се е появил — каза Сано. — Как бих могъл да го открадна? — но изпита страх, че всеки можеше да усети, че се преструва, че не знае за съществуването му. Той се обърна към шогуна: — Макар и основателно разстроен от написаното за мен в дневника, моля, вземете предвид, че няма доказателства което и да е от нещата, споменати вътре, да са се случили в действителност.

— Така е… ъ-ъ… наистина — гневът, изписан на лицето на Токугава Цунайоши, се поуталожи. — Ти винаги си ми бил верен в миналото. А онзи… ъ-ъ… описаният в дневника беше мерзавец, който изобщо не приличаше на теб.

Неочаквано проявеният здрав разум от страна на шогуна поуспокои Сано, но Хошина заяви:

— Връзката между сосакан сама и куртизанката Глициния бе потвърдена от мои информатори. А това е страница от счетоводната книга в публичния дом, от която се вижда сумата, платена от Сано Ичиро за освобождаването на Глициния — Хошина протегна ръка, в която държеше лист хартия.

— Това доказва единствено факта, че съм я освободил, нищо повече — каза Сано, отвратен от усърдието, с което Хошина се опитваше да убеди присъстващите, че дневникът е истински.

— Всяка доказана подробност допринася за достоверността на останалите — заяви Хошина. — Освен това намерих и къщата, където Глициния е живяла, след като е напуснала Йошивара. Съседите казаха, че си имала любовник самурай. Описанието му съвпада с външния вид на сосакан сама. Те казват, освен това, че двамата с Глициния са се карали често и бурно точно както е описано в дневника.

Сано не можеше да признае, че е посещавал Глициния, и по този начин да изглежда още по-виновен.

— Никога не съм се карал с нея. Значи лъжат или свидетелите, или ти. Доказателствата ти са клевета, скалъпена от няколко незначителни факта!

Шогунът се стресна от разпалеността на Сано.

— Виждате го как беснее, когато някой го раздразни — обърна се към събралите се Хошина, а на лицето му бе изписано задоволство. — Това е сприхавостта, която го е карала да наранява Глициния.

Вбесен още повече, Сано погледна към дворцовия управител. Янагисава отвърна на погледа му с предупредително изражение, с което заявяваше, че примирието им не ги правеше съюзници и Хошина разполагаше с пълна свобода на действие. Старейшините наблюдаваха с безпристрастност, която разпали гнева на Сано. Те очакваха той да разгроми враговете им вместо тях, на свой риск и за своя сметка, а сега не правеха нищо, за да му помогнат. Презрени подлеци! Потискайки порива си да им се разкрещи, Сано успя да се овладее и заяви на шогуна:

— Това, че съм имал връзка с Глициния, за която Хошина е разбрал, не доказва, че съм убиец или предател.

— Това, че сосакан сама се опита да скрие връзката си, означава, че е виновен — намеси се бързо Хошина.

Сано се обърна към врага си:

— Кога точно се посочва в дневника, че аз кроя планове срещу негово превъзходителство и владетеля Мицуйоши? Или цялата история е толкова неясна по отношение както на датите, така и на истината?

Хошина присви очи, обзет от предпазливост.

— Глициния е записала датата като Генроку, година пета, месец седми, в нощта на пълнолунието.

— Искате да кажете, че вие сте записали тази дата. Когато сте изфабрикували този дневник, сте допуснали грешката да определите точното време. Съпругата ми ще се закълне, че съм бил с нея същата нощ.

— Аз не съм писал дневника и това не подлежи на съмнение. А съпругата на един лъжец не е по-честна от самия него — изсмя се презрително Хошина. — Всички знаят, че госпожа Рейко е много привързана към съпруга си и би казала или направила всичко, за да го защити. Тя не представлява надежден свидетел.

— А ти изобщо разполагаш ли с някакъв свидетел, който може да потвърди, че съм казал нещата, записани в дневника?

— Ваше превъзходителство, единственият свидетел, който може да потвърди или да отхвърли думите му, е куртизанката Глициния, която е била убита. Тялото й е било открито преди една нощ — престъплението не бе убягнало на Хошина и шпионите му. — Колко удобно за сосакан сама, че тя не може да даде показания срещу него — Хошина хвърли язвителен поглед към Сано.

— Не е изключено тялото да не е на Глициния — възрази Сано. — Открито бе в една къща, собственост на хокан Фуджио. Той е главен заподозрян в това убийство, както и в убийството на владетеля Мицуйоши. Има и други заподозрени, в това число придружителката на Глициния, а може да има и още, но да не знаем за тях, тъй като разследването не е приключило.

— Разследването се води от сосакан сама от самото начало — отбеляза Хошина с презрение. — Заподозрените, които той спомена, просто са хора, които не могат да докажат невинността си. Той ги преследва, за да може да защити себе си.

— Вие арестувахте Момоко — подчерта Сано.

— Защото той ме подмами да го направя — обърна се Хошина към шогуна. — Дори защитаваше финансовия министър Нита на процеса му, за да накара всички да повярват, че го е грижа за справедливостта. Но разследването му е фарс, а добрият му нрав — прикритие. Куртизанката Глициния е написала в дневника си, че иска да накара сосакан сама да се ожени за нея. Той й е дал оръжието, от което се е нуждаела, като е обидил ваше превъзходителство и е заплашил владетеля Мицуйоши. Очевидно е, че Глициния се е и опитала да изнуди сосакан сама и той я е убил, за да не каже на никого какво е говорил пред нея. Той е предател, който е убил веднъж, за да уреди сина си като наследник на шогуна, и втори път — за да прикрие престъплението си.

— Наистина — Токугава Цунайоши отправи гневен поглед към Сано.

Сано почувства как паниката плъзва по нервите му. Каквото и да кажеше в своя зашита, Хошина изопачаваше думите му и го караше да изглежда още по-виновен. Ужасен от кошмара, който го бе уловил в мрежите си, бесен на Хошина, на старейшините, на и шогуна и на несправедливостта, с която се сблъскваше, Сано прибягна до коварство — единственото му средство за оцеляване.

— Ваше превъзходителство — каза той, — моля ви, позволете ми да припомня на всички, че вие сте върховната власт. Вашата мъдрост и способност да преценявате надхвърлят тези на простосмъртните. Полицейският началник Хошина ви дължи извинение заради опитите си да ви наложи собственото си неубедително мнение.

Безпокойство изтри самодоволството от лицето на Хошина:

— Той се опитва да ви ласкае, за да ви накара да мислите по-добро за него и по-лошо за мен, ваше превъзходителство.

Но шогунът, явно петимен за хвалебствия, се навъси, раздразнен от думите на Хошина, и му махна с ръка, за да го накара да замълчи.

— Продължавай — нареди Токугава Цунайоши на Сано.

— Вие сте благоразумен властелин с изключителна способност да разграничава правдата от неправдата. Нима ще заклеймите един човек само защото ваш подчинен ви казва да го сторите? — Сано продължи, макар че изпитваше срам заради начина, по който манипулираше своя господар. — Ще позволите ли действителният убиец да остане на свобода само защото Хошина сан иска аз да бъда обвинен в убийството на владетеля Мицуйоши?

Докато Хошина гледаше в безсилна ярост, бръчки на нерешителност набраздиха челото на шогуна.

— Аз… Не… струва ми се — отвърна той и впери поглед в Сано, търсейки одобрението му.

— Разбира се, че няма да го сторите — окуражен от предимството, което бе спечелил, Сано продължи: — Вашето чувство за чест изисква нещо повече от един дневник със съмнителен произход и обвиненията на Хошина сан, преди да решите дали човекът, когото сте удостоили с доверието си, е престъпник. Вие изисквате факти.

— Факти. Да, точно така — шогунът се хвана за думата, сякаш доволен, че една тъй сложна ситуация бе сведена до една-единствена проста мисъл. После лицето му помръкна и на него се изписа смущение. — Но как да се сдобия с тях?

— След като питате за скромното ми мнение, предлагам да ми заповядате да продължа разследването на убийството, докато не открия истинския извършител и докажа твърдението си, че съм невинен и че съм набеден от своите врагове.

Изражението на шогуна се проясни, но преди да успее да каже каквото и да е, Хошина се намеси:

— Моля да ме извините, ваше превъзходителство, но на сосакан сама не бива да му се позволява да обвини невинен човек за неговите престъпления — тонът му бе разпален и в него звучаха нотки на отчаяние.

— В интерес на справедливостта полицейският началник Хошина трябва да получи разрешение да търси доказателства за моята вина — добави Сано.

Хошина зяпна, без да може да повярва на ушите си. Шогунът се замисли. Той погледна към дворцовия управител Янагисава, който леко повдигна рамене, отказвайки да поеме отговорност за решението. Тогава шогунът се обърна към старейшините, но те стояха безмълвни и безстрастни, като дървета, застинали неподвижно в очакване силният вятър да отшуми.

Най-накрая Токугава Цунайоши кимна:

— Това звучи… ъ-ъ… разумно.

Старейшините също закимаха, клатейки глава едновременно. Сано усети вълна на облекчение, което обаче не потуши гнева му към всички присъстващи. Той бе спечелил възможност да спаси себе си, но заслужаваше много повече.

Изпълнен с негодувание, Хошина се обърна към Янагисава. Дворцовият управител погледна Сано. Това в очите му уважение ли бе или искрица на забавление? Сано се бе научил от дворцовия управител как да манипулира шогуна. Сега той забавляваше ли се да гледа как Сано достига неговото равнище?

Сано внезапно проумя защо Янагисава не се вълнуваше кой всъщност бе убил владетеля Мицуйоши и дали убиецът щеше да бъде заловен, и предпочиташе да не се намесва в спора. Мислите му бяха насочени към бъдещето, а не се ограничаваха единствено в настоящия сблъсък.

В този момент Цунайоши махна към Сано и Хошина.

— Аз… заповядвам ви да отидете и да сторите онова, което предложи сосакан сама. Но не забравяйте следното — той втренчи зачервените си очи в Хошина: — Ако ти не успееш да докажеш, че Сано сан е виновен, ще бъдеш наказан, задето… ъ-ъ… си го наклеветил — после предупредителният поглед на шогуна се отмести към Сано: — А ти, не докажеш ли невинността си, ще бъдеш екзекутиран за убийството на моя наследник.