Лора Джо Роуланд
Кейсей (12)

Глава 11

Окъснели посетители се редяха на опашка при портите на Йошивара, а през мрака откъм вътрешността на квартала на удоволствията долитаха музика и смях. По улиците тържествено се движеше дълга процесия. Начело на колоната вървяха носачи на фенери, след тях пристъпваше свенлива девойка, пременена в пищно кимоно; следваха я прислужници и огромна тълпа зрители, изгарящи от нетърпение да видят как младата куртизанка ще направи своя дебют. Още любопитни хора точеха врат от балконите всеки път, когато тя спираше при поредната чайна, за да предложи услугите си. Но Хирата почти не им обръщаше внимание. Той вървеше надолу по „Наканочо“, обзет от тежки мисли. След провала на миай бе съпроводил родителите си до дома им в района на хатамото, на север от крепостта Едо. Бе опитал да говори с тях за случилото се в театъра и да ги убеди да му разрешат брак с Мидори въпреки сцената, но те бяха непреклонни.

— Владетелят Ниу е зло чудовище — бе казал баща му. — Никога повече не ми споменавай за него, нито за когото и да било, свързан с него.

Майката на Хирата бе свела глава в знак на съгласие.

— Ти изгуби твърде много време за тази глупава любовна история — рече баща му. — Върни се на работа и забрави това момиче.

Невъзможността да сключат брак само му бе показала колко много обичаше Мидори. Но въпреки че копнееше да я види и никак не му се щеше да остави нещата така, все пак реши да се върне към разследването на убийството. Чувстваше, че днес вече достатъчно дълго бе пренебрегвал задълженията си, а не трябваше да разочарова Сано.

Когато отиде обаче в крепостта Едо, не откри нито Сано, нито когото и да било от детективите, които работеха по случая. Не знаеше какво бяха научили в негово отсъствие, нито с какво да се заеме. Почувства се изоставен и виновен и се отправи към Йошивара с надеждата да навакса в разследването. Кварталът на удоволствията бе място, където се събираха всякакви хора не само от цяло Едо, но и от по-отдалечени райони, и по тази причина представляваше златна мина за информация, към която Хирата често бе прибягвал по време на работата си като дошин. Сега крачеше по „Наканочо“ в дирене на познати, които бяха откликвали на нуждата му от сведения.

От една чайна се разнесе гръмко барабанене. Хирата надникна изпод завесата, която закриваше входа, и видя група мъже, които седяха в кръг и пляскаха в ритъм. В средата три млади жени, облечени в еднакви червени кимона, се виеха и кършеха ръце в прелъстителен танц. Напрегнатите усмивки и непохватните им движения му подсказаха, че не са куртизанки. Те бяха одорико — момичета от село, чиято цел бе да се омъжат за богати мъже или да бъдат наети за домашни развлечения. В задната част на публиката Хирата забеляза своя стара познайница — жена на възраст, която си пъхаше носа навсякъде из Йошивара. Той влезе в чайната и я поздрави, коленичейки до нея:

— Здравей, Нобуко сан.

Тя извърна към него простоватото си, но приятно лице.

— Колко се радвам, че ви виждам отново — тя показа щърба усмивка.

— Какво те води насам? — Хирата направи жест към танцуващите момичета. — Още дъщери, които трябва да омъжваш?

— Така е — призна Нобуко с мрачна въздишка. — Защо ме проклеха с тия пет дъщери? Ако не се омъжат скоро, всички ще умрем от глад — после, обзета от надежда, се осмели да попита: — Да ви трябва съпруга?

— Не, благодаря. Но виж, помощта ти ще ми е от полза — Хирата й обясни, че разследва убийството на владетеля Мицуйоши. — Какво си чувала?

Макар че обикновено с охота разказваше някоя и друга клюка, този път Нобуко се поколеба. Вдигна едно ветрило, за да закрие устата си, и прошепна в ухото му:

— Говорят, че владетелят Мицуйоши дължал пари на кого ли не в Йошивара, тъй като семейството му орязало парите му за харчлък. Но никой не смеел да му откаже да го обслужи, макар че все не си плащал.

Тъй като е от клана Токугава и наследник на шогуна, помисли си Хирата. Възможно ли бе Мицуйоши да е бил убит от някой разгневен собственик, решил да го накаже и да сложи край на вечната му вересия?

— Някой да му има зъб? — попита Хирата.

Нобуко се извърна и впери поглед в танцуващите си дъщери.

— Вече ви казах твърде много.

Очевидно не искаше да замесва собствениците на заведенията, където танцуваха дъщерите й. И макар че Хирата с радост прие тази нова диря, сърцето му се сви, тъй като, решеше ли да тръгне по нея, тя щеше да го изведе на твърде опасна територия. Шогунът бе забранил на Сано да разследва владетеля Мицуйоши и в този смисъл издирването на враговете на убития щеше да представлява неподчинение. За съжаление с вързани ръце заради заповедта на шогуна, Хирата благодари на Нобуко и напусна чайната.

През тълпата отвън се промъкваше мъж, стиснал в едната ръка кофа, пълна с бурканчета и платнени торбички, а в другата — дървена тояга. На върха на тоягата имаше окачено звънче, което подрънкваше при всяка негова крачка. Главата му бе плешива, а погледът му — пуст и незрящ.

— Йоши сан — извика Хирата. — Не е ли малко късно за миене на коса? Всички куртизанки вече трябва да са облечени.

Слепецът мияч се спря и познатият глас разведри лицето му.

— А-а, това сте вие, Хирата сан. Бях тръгнал към къщи. Мога ли да ви помогна с нещо?

Хирата знаеше, че Йоши е посветен в много тайни, тъй като работеше в самите публични домове. Куртизанките, изглежда, смятаха, че слепотата е като глухотата, и спокойно си говореха пред него. Когато Хирата го попита за някакви слухове около убийството, слепецът отвърна предпазливо също като Нобуко.

— Някакво младо конте си е спечелило лоша слава сред клиентките ми — той избягваше името на Мицуйоши и се предпазваше от обвинения в предателско злословие. — Обещава на някоя куртизанка, ако му задоволи желанията, да я освободи и да я отведе в дома си като своя съпруга. Старае се тя, прави какво ли не, пък той, като й се насити, я зарязва.

Хирата се запита дали Мицуйоши не бе измамил по този начин и Глициния. Възможно ли бе тя да го е убила като отмъщение за непочтеността му?

— Познавам таю, които трябва да прекарат още години в Йошивара, защото са отказвали на други клиенти, за да го обслужват него — добави Йоши.

— Дай ми имената им — каза Хирата и мушна няколко монети в ръката на слепеца.

— Благодаря ви, господарю. Ако ги знаете — Колумбина, Такао и Качо.

— А Глициния?

— За нея не знам, господарю.

Йоши пое нататък, а звънчето продължи да отмерва крачките му. Хирата си купи оризови кнедли от един уличен продавач и се облегна на близката стена. Хапваше и наблюдаваше как разни пияници флиртуват с куртизанките, които седяха в стъклените клетки. Реши да прехвърли наум онова, което бе научил току-що. Бе добавил още трима заподозрени, а докато обиколеше квартала, може би щеше да открие и още; но забраната на шогуна му се струваше като защитна стена около убиеца. Трябваше да намери друг път към истината.

Край него профуча здравеняк в черно наметало и шапка от плетена ракита. По петите го следваше по-млад мъж, слаб и дребен, но жилав, със свадливо изражение.

— Махай се, измет! — изкрещя едрият през рамо.

— Има само един начин да се отървеш от мен — извика в отговор другият.

Хирата разпозна в преследвача Следящия кон — събирач на дългове, нает да издирва хората, дължащи пари в Йошивара, и да ги преследва ден и нощ, докато не си платят. В него той разпозна своя стар познайник Горобей.

Следящия кон хвана длъжника, който се обърна и размаха юмруци. Докато двамата се боричкаха, около тях се събраха минувачи, които взеха да ги насъскват. Решен да предотврати уличната разпра, Хирата разтърва биещите се. Длъжникът избяга и се скри в тълпата, а Горобей се изправи срещу Хирата.

— Остави го да избяга! — възкликна той, издал напред челюст в едва сдържан гняв. — Току-що си загубих комисионата — после, щом разпозна Хирата, върху лицето му се изписа смущение. — А-а, това сте вие. Какво искате от мен? Нищо нередно не съм сторил.

— Този път може би не — преди време Хирата бе задържал Горобей заради страничната му дейност — продажба на крадени стоки. Горобей имаше навика да носи у себе си дребни вещи, в случай че срещнеше клиент. Сега Хирата забеляза неестествена издутина на кръста му, прикрита с връхната му дреха, и протегна ръка към него.

— Какво имаш там?

Горобей отскочи назад.

— Нищо. Просто съм напълнял — нормално за напредналата ми възраст.

— Я го дай тук — Хирата дръпна палтото на Горобей и от вътре изпадна позлатена статуетка на Буда. — О-хо, или току-що роди един Буда, или не си се отказал от старите си номера.

— Купил съм я и съм платил за нея с пари, изкарани с пот на чело — възкликна Следящия кон, вдигна статуетката и я избърса в ръкава си.

— Много убедителна история. Задържан си!

В очите на Горобей проблесна паника.

— Не може ли този път да ме пуснете?

Хирата всъщност не се интересуваше от дребни кражби, нито държеше да арестува Горобей. Освен дългове Следящия кон събираше и друго — информация, до която се добираше, бродейки из града.

— Зависи от теб — отвърна Хирата.

Горобей придоби лукаво изражение.

— Мога да ви предложа нещо, което ви е по-необходимо от жалката ми особа.

— Нима?

— Господарят ви иска да намери човека, убил наследника на шогуна, нали?

— И какво от това? — Хирата се престори на безразличен, но сърцето му заби учестено.

Горобей издаде напред челюст и придоби мъдър вид. Заговори приглушено, за да не го чуят минаващите покрай тях.

— Може и да ви кажа нещо по този въпрос.

— Давай тогава — подкани го Хирата, — преди да съм те пратил в затвора.

Горобей протегна длан и каза:

— Човек трябва да живее от нещо.

Ама че нахалник, не стига, че получава свободата си, ами очаква и възнаграждение!

— Е, аз трябва да браня закона — Хирата сложи ръка върху дръжката на меча си. — Тръгвай.

— Чакайте! Онова, с което разполагам, е толкова добро, че с радост ще платите цената му — добави Горобей хитро. — А пък ако не искате, обзалагам се, че полицейският началник Хошина ще го стори с готовност.

Хирата въздъхна тежко. Очевидно Горобей знаеше за съперничеството между Сано и Хошина. Ако не платеше, Хошина с охота би купил информация, която би му помогнала да разреши случая преди Сано. Хирата не можеше да позволи това да се случи. Нито пък искаше да напусне Йошивара с празни ръце.

— Добре — съгласи се неохотно.

Те свиха в една уличка зад някаква готварница, в която над димящи тенджери се суетяха мъже, приготвяйки храна за бордеите. Наоколо се носеше дим, наситен с мирис на чесън и печена риба. Хирата и Горобей взеха да се пазарят за цената. Следящия кон настояваше да му се плати в брой предварително. Хирата прие от немай-къде и няколко монети смениха притежателите си. Горобей взе да рови в палтото си и накрая измъкна пачка листа, които му подаде. Хирата огледа придобивката си на мъждивата светлина от готварницата — листа от фина бяла оризова хартия, изписани с черни йероглифи и сгънати на две. Когато ги отгърна, видя, че ръбовете им са нащърбени, сякаш са били откъснати от корица. На най-горния лист се виждаше мазно петно.

— Един просяк, мой познат, ги намерил на сутринта след убийството — обясни Горобей, — докато ровел за храна в кофите за боклук зад „Овария“.

Хирата зачете началото на страница най-отгоре.

 

Животът в Йошивара може да бъде такава скука. Макар че съм Глициния, любимката на квартала, ден след ден виждам едни и същи хора и върша едни и същи неща. Но снощи се случи нещо интересно.

 

Тръпка на вълнение прониза Хирата. Това бе лист от липсващия дневник на Глициния.