Кир Буличов
Приключение в бъдещето (8)

Глава VIII
Шампион по сладолед

Сега трябваше да флипне до космодрума. Така каза археологът Рррр.

Никога не беше флипал и не беше виждал как другите правят това. Затова се дръпна настрана и реши да погледа.

Някои хора вървяха пеша, други се качваха в прозрачни балони, а един човек се приближи до редица колонки и взе нещо. Коля реши да ги разгледа. Винаги е интересно да знаеш къде какво дават.

Колонките бяха различни по цвят. На бялата пишеше „Сладолед“, на жълтата — „Лимонада“, на зелената „Ябълки“, на синята — „Сандвичи“, на кафявата — „Квас“. Имаше около тридесет колонки и Коля не ги изследва докрай, за да не помислят, че по-рано не ги бе виждал. Мина един човек, натисна с пръст клавиша над колонката и се показа чаша с лимонада. Човекът изпи лимонадата, върна чашата на мястото й и тя хлътна вътре. Ясно, каза си Коля и отиде при бялата колонка. Сладоледът се оказа шоколадов, не бе много сладък, но можеше да се яде. След това се приближи до жълтата колонка и след сладоледа си пийна лимонада. После опита сандвич с кашкавал и масло. След сандвича му се допи квас и в този миг на оранжевата колонка видя надпис: „Банани“. Нека бъде банан. Изяде банан, а корите върна в колонката и те хлътнаха вътре. Такъв живот му харесваше и затова се върна при сладоледа. Първия път бе натиснал крайния ляв клавиш, а сега следващия. Правилно. Сладоледът беше ябълков. Яденето вървеше много по-бавно, отколкото първия път и за да си почине, Коля отиде на спирката да види какво правят хората, които се качваха в прозрачни мехури.

Когато някой се приближаваше до мехура, отваряше се кръгъл люк. Човекът сядаше в едно кресло, люкът се покриваше с прозрачна ципа и пътникът натискаше някое от копчетата. И веднага мехурът едва-едва се издигаше над земята и отлиташе.

Учудващо беше и нещо друго: щом мехурът с пътника напуснеше спирката, веднага на негово място долиташе празен мехур и се спускаше на земята.

Коля приближи до един празен мехур, но не влезе, а надникна да види какво пише на копчетата. Пред креслото имаше наклонено табло с няколко реда копчета. Под всяко — надпис, само че със ситни букви и отвън не се четеше.

Може би именно тук флипат, реши Коля. Но преди да тръгне на пътешествие, трябваше да разбере какъв сладолед излиза, като натиснеш третия клавиш. Той се върна при колонката и натисна клавиша. Излезе ягодов сладолед, много вкусен, по-вкусен от ябълковия. Само че вече му беше тежко да го изяде и затова с него изпи още една чаша лимонада. Искаше му се да седне и да поспи малко — изведнъж усети, че е изморен. Нали почти цял час работи на строежа, да не броим другите неща и ходенето. Би заминал по-нататък, но на колонката оставаше един ненатиснат клавиш. Ами ако той е за особен сладолед, който в наши дни още не са изобретили?

С големи усилия Коля дояде ягодовия сладолед. Не мислете, че беше слабак. При обикновени условия спокойно би изял и десет порции, но нали бързаше, освен това беше уморен и през цялото време след сладоледа пиеше и ядеше и други неща.

— Последен, повече няма — каза той гласно, глътна останалия ягодов сладолед и се запъти към колонката-автомат.

Но тъкмо протегна ръка към четвъртия клавиш, когато от колонката се раздаде глас:

— Опомни се! Каниш се да изядеш четвърта порция, но при температура на въздуха петнадесет градуса това може да се отрази зле на твоето крехко здраве.

— Ама че работа! — отговори Коля на колонката, без ни най-малко да се изненада, защото се беше уморил да се учудва. Сигурно в колонката имаше фотоклетка. — Бих могъл десет порции да изям. Даже ако температурата е под нулата.

След тези думи Коля натисна четвъртия клавиш, но не получи сладолед.

— Безобразие! — възмути се той.

— Какво има? — попита слаб мъж с дълги до коленете виолетови гащета и със златна наметка. — Кой те обиди?

— Ето — посочи Коля. — Отказва да ми дава сладолед.

— Това е унизително — съгласи се разноцветният мъж. — А колко си изял вече?

— Само три — отговори Коля.

— По мое време — каза мъжът — ние ходехме от автомат на автомат и не вземахме повече от два сладоледа от всеки. Но от миналата година по молба на детската поликлиника всички автомати са съединени с общо запомнящо устройство. И всеки от тях знае днес колко сладоледа си изял.

— Какво да правя? — попита Коля. — Нима ще се унизим пред един автомат?

— В никакъв случай — подкрепи го слабият мъж. — Аз, като председател на районния съюз за връщане към естествен живот, съм изцяло на твоя страна.

С тези думи мъжът се доближи до автомата и натисна клавиша. Излезе шоколадов сладолед.

— А — въздъхна Коля, — днес вече ядох от него! — А какъв искаш? — попита слабият мъж, докато му подаваше сладоледа.

— Не съм натискал още най-десния клавиш.

Слабият мъж го натисна и подаде чашката на Коля.

— А аз какъв да си взема? — попита той.

— Препоръчвам ви шоколадов — отговори Коля.

— Не го понасям — каза мъжът и си натисна за ябълков.

Шоколадовият сладолед никак не му се ядеше, но той реши, че не бива да се показва слабак пред чуждия човек.

Стояха насред площада, слънцето грееше и те ядяха сладолед. Коля започна от шоколадовия, защото се страхуваше, че ако го остави накрая, няма да може да го изяде. Сладоледът вече не му беше вкусен. Мъжът беше добре — той ядеше още първия.

— Ти по принцип ли ходиш в старинни дрехи? — попита той Коля.

— Не, заради маскарада — отговори Коля.

— Съжалявам. Мислех, че сме съюзници. Нали виждаш, че съм облечен така, както са се обличали преди петдесет години?

— Да.

— А знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото смятам, че трябва да се ограничи господството на машините. Те ни лишават от индивидуалност и възпитават сред младото поколение жалки нищожества, свикнали да живеят наготово. Защо ти помогнах? Защото притежаваш качества на истински мъж. Днешните момчета ядат не повече от два сладоледа наведнъж. Слушат машината. А ти се разбунтува.

То се знае, приятно му беше да слуша комплименти, но да дояде шоколадовия сладолед не можеше. Мечтаеше този борец против машините да се обърне, за да върне на колонката неизядения сладолед. Но онзи и не мислеше да си отива. Той с удоволствие ядеше своя и продължаваше:

— В славните древни времена в началото на двадесет и първия век хората не са флипали, не са спали на гравитационни дюшеци и са строили сгради от твърд камък. Не можете да си представите какви силни мускули са имали! А през двадесетия век? Юначаги! Всичко са правили със собствените си ръце! Не, наистина светът отива към упадък, бавно, но сигурно. Кажи ми, млади човече, необходима ли ти е антигравитацията? Подарък от Алдебаран. Това е излишно разточителство.

— Не знам — каза Коля. — Не ги разбирам тези неща. Но, общо взето, ми харесва. Само дето сградите са криви. Макар че човек свиква. Днес построихме една сграда, интересна работа по принцип.

— Криви! Ето истината, произнесена от едно дете! Къде е строгостта и стройността на линиите от миналото? Къде са простите и благородни сглобяеми панелни сгради?

— Електрон Степанович — извика девойката, която Коля вече беше виждал в автобуса с бял костюм с избродирана роза на гърдите. — Търся ви навсякъде. А вие произнасяте реч!

— Какво се е случило? — попита виолетовият мъж със златната наметка. — Нещо с вивариума?

— Гравиекранът хвръкна. Спунсите са много претоварени. Вие сте единственият човек, който е в състояние бързо да поправи чуждопланетната техника.

— Спунсите! Това е ужасно. Тичам. Следващия път, момче, когато ти се прияде сладолед, тичай веднага при мене в Космозо, търси майстора по нова техника Електрон Степанович и ние с тебе до насита ще си похапнем.

— Ще флипнем ли? — попита девойката, посочвайки мехурите.

— Нали знаеш, Хенриета, че не понасям съвременната техника — отговори Електрон и от голямата чанта, която висеше през рамото му, извади прозрачен пакет, а от него сгънати криле на водно конче и като ги разгъна, ги прикрепи към раменете си. — Ние пътуваме както едно време — каза той на Коля. — Бавно, но сигурно. — И бързо се извиси във въздуха.

Коля разбра, че между другото се бе справил със сладоледа. Оставаше му последната чашка. Нямаше да бъде изследовател, ако не я опиташе. Наистина надяваше се, че сладоледът няма да е вкусен. Като за проклетия сладоледът беше ананасов-ментов. Грехота е да се откажеш от такъв.

И стана така, че когато Коля се дотътри до мехура, за да флипне до космодрума, се чувствуваше тежък като боа, която е глътнала прасенце. Отпусна се в креслото и като задържаше с голям труд очите си отворени, погледна към пулта с копчета. Всичко беше правилно. Под всяко бе написана някаква улица или място: „Университет“, „Червения площад“, „Соконики“ и така нататък. Някои надписи не значеха нищо за Коля: „Първи Костул“, „Градина Оки“. „Сидоровски уровен“. Ето и онова, което му трябваше. Дори повече, отколкото трябваше: „1 космодрум“, „2 космодрум“, „Разпределителен космодрум“ и дори „Учебен космодрум“. Ще опитам „1 космодрум“, реши Коля. Натисна копчето и неговият мехур не по-зле от другите се издигна над земята, бързо набра скорост и се понесе над улицата в потока от същите такива мехури. Коля разбра, че движението се подчинявана строги правила: мехурите не си пречеха, на кръстовищата тези, които летяха над главна улица, се издигаха по-високо и като по невидим мост прелитаха над онези, които долитаха отстрани. Някои от мехурите се рееха високо в небето като детски въздушни балони, а сред тях понякога се мяркаха водни кончета — хора с криле. Още по-високо бързо преминаваха големи кораби, дискове, кръгове, балони…