Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто лет тому вперëд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Кир Буличов. Приключение в бъдещето, 1980

Редактор: Весела Сарандева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Марин Стоянова

 

I издание. ЛГ V. Тематичен №23. Дадена за набор на 21. IV. 1980 год. Подписана за печат на 27. IX. 1980 год. Излязла от печат на 30. IX. 1930 година. Поръчка № 133. Формат 84×108/32. Печатни коли 17,25. Издателски коли 14,49. Усл. Изд. коли 13,92. Цена на книжното тяло 0.84 лева. Цена 0,92 лена

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980 г.

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

 

Кир Булычëв. Сто лет тому вперëд. М. „Детская литература“, 1978

История

  1. — Добавяне

Втора част
Трите „К“

Глава I
Тя не помни

Младият, но дебел и мустакат дежурен лекар Алик Борисович беше най-веселият човек в болницата. Сякаш хората постъпваха в болницата за развлечение. Е, и, разбира се, за да чуят как Алик хванал щука в Дон или как имитира славей.

Този ден дойде в отделението следобед и престорено тъжно каза:

— Как ще преживея раздялата с вас? Какво ще правя тук?

Юлия Грибкова рече:

— По-скоро ме изписвайте. Че имаме екскурзия.

Алиса, чиято фамилия никой не знаеше, си премълча, като че ли тези думи не я засягаха.

— Как е някогашният ти апендикс? — Алик Борисович попита Юлия.

— Сутринта малко ме боля — отговори момичето.

— Нали ти обещах, че след седмица ще забравяш всичко.

Юлия искаше да му отговори, че на него сигурно никога не са му изрязвали апендикса и той не знае какво значи точа, но нямаше желание да споря:

— Ти как си, Алиса бащинска? — попита Алик.

— Добре.

— Нещо ново ще ни разкажеш ли?

— Не.

Юлия гледаше Алиса и я съжаляваше. Случва се да не му провърви на човек. Преди няколко дни Алиса претичала през улицата и налетяла на тролейбус. Ударила си главата и получила сътресение на мозъка. Но това не бе най-лошото. Когато я докарали в болницата, се оказало, че е забравила абсолютно всичко. Алик Борисович каза, че тази болест се нарича „амнезия“ и в повечето случаи се лекува. Ама представете си: да забравиш фамилното си име, къде живееш, къде учиш, да забравиш дори кои са родителите ти! И което е най-чудно — в момента на катастрофата Алиса била с шорти, яке и пантофки. Не носела в себе си нищо — нито някакъв документ, пари, нищо. А майката на Юлка, Наташа, разказа, че следователят от милицията, който вчера идвал да разпитва Алиса (не може човек да изчезне незабелязано), е заявил в коридора на завеждащ отделението, че милицията е разпитала живеещите във всички околни къщи до мястото, където Алиса се блъснала в тролейбуса, но никой нищо не знаел. И нито един родител не е звънял в милицията или в болницата да търси дъщеря си. „Ние — казал следователят на завеждащата — вече изпратихме снимката й в домовете за деца и писахме и в други градове.“ Стана така, че Алиса хем изчезнала, хем не е, и тук се криеше загадката. Юлия помисли, че ако тя беше изчезнала, макар и за един ден, майка й и баба й щяха да преобърнат цяла Москва наопаки.

А на вид Алиса беше най-обикновено дванадесетгодишно момиче, със светла, късо подстригана коса, сини ечи, дълги крака — всичко, както у всички хора, даже имаше лек тен, макар че през април беше още рано за слънчеви бани.

Юлка знаеше още една тайна за Алиса, но не я каза никому. Макар че още не й бяха разрешили да става, снощи Алиса се опита да избяга от болницата. Когато всичко утихна, тя тихичко стана от леглото и по пижама тръгна към вратата. В стаята бяха двете с Юлия — третото момиче оня ден го бяха изписали. Юлия още не беше заспала. Тя я попита:

— Къде отиваш, Алиса?

— Сега ще се върна.

Но Юлия почувствува, че нещо не е в ред, и каза:

— Но на теб ти е забранено да ставаш.

— Аз ще се върна — отговори Алиса.

— Слушай — каза Юлия, която се отличаваше с проницателност. — Ако си решила да бягаш, непременно ще се простудиш. Навън вали и е около нулата.

— Нямам и намерение да бягам — рече Алиса и излезе в коридора.

Но в коридора веднага се натъкна на дежурната сестра. Юлия чуваше, че разговарят. След това Алиса се върна и си легна.

— Не успя ли? — попита Юлка.

— Не успях.

— Нали ти казвах. Пък и къде щеше да отидеш? — Аз си знам.

— Нищо не знаеш. Нали си си загубила паметта.

Щеше да настинеш и да лежиш тук цял месец.

— Аз не настивам — отговори Алиса.

— Чудесен Робин Худ! — засмя се Юлка. — Всички хора, кои го се разкарват по улицата по пижами при нула градуса, непременно настиват. Това е закон на законите. Но аз знаех, че вратата на болницата е заключена и затова не се вълнувах особено за здравето ти.

— Благодаря ти — каза Алиса. Тя беше разстроена и вече не отговаряше на никакви Юлкини въпроси.

А Юлка още тогава си помисли, че около Алиса има повече тайни от допустимото. Дали тя наистина нищо не помни?

Ето и сега, докато слушаше как доктор Алик надълго и нашироко философствува и си мърда мустаците като добър котарак, тя през цялото време се вглеждаше в Алиса. Човек, когато е в болница и научи някоя тайна, много лесно става Шерлок Холмс.

— Миналото лято — каза Алик Борисович — с приятели ходихме на Дон за риба. Ти, Алиса, била ли си някога на Дон?

— Не знам — рече Алиса.

— Е, няма значение.

Ох, какъв хитрец е, помисли си Юлия. Весел-весел, но не си забравя и работата. Майката на Юлия й беше казала, че в случаи като Алисиния е важно да се намери някакъв детайл, нишка и тогава вече се разплита.

— И тъй, пристигнахме в селото — продължаваше Алик Борисович. — Близо до Азовско море. Жега страшна, а дините още зелени. Останахме на квартира при един казак, един такъв интересен дядка, с перчем, със синя фуражка…

— Милиционер ли беше? — попита Юлия.

— Не, просто по-рано казаците са имали такава униформа и затова дядовците носят сини фуражки.

Алиса се беше обърнала към прозореца и гледаше как по стъклото се стичат капки.

— И ето дядото ви казва: ще ви закарам на Азовско море… Ти, Алиса, не си ли била на Азовско море?

— Не.

— Защо така мислиш?

— Не съм била и толкова.

— А на Черно?

— На Черно съм била.

— И какво прави там. На курорт ли беше?

— Не, работих. Съставях речник на делфините.

Алик Борисович се засмя и каза:

— Ясно е, че ще се разберем. Сама ли беше на Черно море, или с родителите си?

— Не помня…

„Не, помисли си Юлка, лекарите можеш да излъжеш, защото те съжаляват. И изобщо знаят много. Мене няма да минеш. Не знам защо, но искаш да покажеш, че помниш по-малко, отколкото е всъщност.“

— Та, значи — каза Алик Борисович. — сядаме ние в лодката…

В този момент в стаята надникна сестра Шурочка и каза:

— Алик Борисович, търсят ви по телефона.

Когато докторът излезе, Юлка попита:

— Отказа ли се да бягаш?

— Отказах се.

— Защо?

— Страхувам се да не настина.

— А в действителност?

— В действителност с тази пижама веднага ще ме върнат обратно.

— Охо! Вече има прогрес — каза Юлия. — Виждаш ли колко е полезно да се слушат по-възрастните.

— Кой е по-възрастният?

— Аз.

— На колко си години?

— На дванадесет.

— Аз съм на единадесет — каза Алиса. — Мислех, че и ти си на толкова.

— Ти в кой клас си? — попита я Юлия.

— Трудно е да се каже. Няма да разбереш.

— Как да не разбера! Аз съм в шести, ти сигурно си в пети. Вие какво учите по литература?

— Ние имаме други класове — каза Алиса. — Аз сега стажувам по приложна генетика. Това говори ли ти нещо?

— Говори ми — каза Юлия. — А аз уча в английско училище. Само че мисля, че още ти е рано да се занимаваш с генетика.

— Никога не е рано — възрази Алиса. — Аз ще стана космобиолог като татко. А без приложна генетика нямаш работа в биологията.

— Ох! — възкликна Юлка. — Да те беше чул Алик!

— Че какво?

— Нали нищо не помниш! Даже как ти е фамилното име. А се оказва, че баща ти е космобиолог.

— Случайно си ги спомних…

— Е, тогава ще ти помогна — каза Юлка. — Щом баща ти е космобиолог, значи той не работи в Москва. Затова още не са те и открили. Той работи или в Байконур на космодрума, или в Звездното градче.

— Не — отвърна Алиса, — той работи в Москва, в Космозо…

— Къде?

— В една организация. Само че сега замина на конференция. И ще се върне след две седмици. Ще се върне… а аз вече пропилях почти цяла седмица.

— А майка ти?

— Майка ми е ка…

И тук Алиса се запъна като нелегална, която едва не преговаря при разпита.

— Спомни ли си? — попита Юлия.

— Спомних си и забравих.

— Ох, че си трудна! — възкликна Юлия.

В този момент в стаята влезе сестра Шурочка с термометрите и лекарството за Алиса. Шурочка скоро беше завършила училище, готвеше се да кандидатствува в медицински институт и към медицината се отнасяше много сериозно, много по-сериозно от доктор Алик. Но иначе беше добра.

Докато Алиса гълташе лекарството, Шурочка каза:

— Ох, момичета, днес заслужавам да ми отсекат главата!

— Защо? — учуди се Алиса.

— Защото ще пропусна лекцията. Какво ще стане, какво!…

— Сигурно ще ходите на кино? — попита Юлия.

— Отгатна! Алик Борисович взел билети. Просто не разбирам защо мене ме покани. Мислех, че изобщо не ме забелязва. Той е такъв учен, момичета!

— А какво ще гледате? — попита Юлия, която с удоволствие би отишла на кино с когото и да е. Даже и сама.

— Някаква френска комедия, забравих как се казваше. Луи дьо Финес играе. Нали знаете, той е ей такъв. — И Шурочка направи гримаса, за да покаже какво представлява Луи дьо Финес.

— Аз го знам — отговори Юлка. — Той е смешен. Алиса, ти помниш ли го?

— Не — отговори Алиса. — Никога не съм го виждала.

— Горкото момиче! — каза Шурочка. — Ама че работа, да забравиш всичко! Чак и Луи дьо Финес. Но Алик Борисович обеща, че непременно всичко ще си спомниш.

— Ама тя нарочно нищо не си спомня — каза Юлия и погледна Алиса с крайчеца на окото си. — Иска да изгледа отново всички стари филми. На нас, Шурочка, не ни е интересно, а на нея сега й предстоят двойно повече удоволствия.

— Как не те е срам, Юлия! — възмути се Шурочка. — Алиса страда, а ти се шегуваш! Представяш ли си какво изживяват родителите й? Ти никога не си имала деца, не можеш да разбереш…

— А вие много ли сте ги имали? — попита Юлия.

— Не говори глупости! — Шурочка почервеня като домат. — Рано ти е да мислиш за такива работи.

— И на вас също ви е рано.

Юлия Грибкова, както е известно, бе упорит човек и винаги искаше последната дума да е нейна.

Шурочка си отиде разстроена: тя смяташе, че сега децата много бързо растат и затова не са особено вежливи.

— Какво не бих дала, за да отида сега на кино! — въздъхна Юлия.

— Например? — попита Алиса.

— Ами например вечерята.

— Ти така и така не вечеряш — каза Алиса. — Шкафчето ти е пълно с най-различни вкусни неща, които донесе майка ти. И в хладилника в коридора имаш.

— Това не се брои — отговори Юлия. — Ако нещо ти се прииска, вземи си. Че баба ми се разстройва дето никой не идва на посещение при тебе.

— Благодаря. Баничките на баба ти са вкусни. Само че сега-засега не ти разрешават да ги ядеш.

— След една седмица всичко ще мога да ям.

— Едно нещо обаче никога не си опитвала — рече Алиса. — Брамбулет.

— Такова ядене няма — отговори Юлия.

— Вие нямате, но ние имаме.

— И от какво го правят твоя брамрулет?

— Не брамрулет, а брамбулет. Аз сама мога да го приготвя. Вземаш обикновен мангустин и го пържиш в петеярово олио пет минути.

— Значи в петеярово?

— Да, именно в петеярово.

— Ами ако искам в краве масло?

— Тогава няма да стане.

— А от какво се прави петеяровото олио?

— От ангелдински петеяр, нима не е ясно?

— Съвършено ясно. Обожавам аигелдинските петеяри. А обикновените мангустини откъде ги вземаш?

— Как откъде? От Индия.

— Значи ти си майстор кулинар.

— Какво да приказвам с тебе, ти и без друго няма да повярваш! — каза Алиса.

— Знаеш ли, струва ми се, че вече на всичко ще повярвам.

Юлия почувствува, че Алиса още малко и ще издаде тайната си, но Алиса замълча. Взе предоставеното й от Юлия списание „Млад естественик“ и го зачете, като че нищо не се бе случило.

Юлия я остави на мира. Щом не иска, не иска. И тя взе книжка. Така четоха близо час. После Алиса остави списанието и каза възмутена:

— Какви мерзавци!

— Кои?

— Тук пише за едни ловци. Ранили еленче и си отишли.

— Нали в списанието пише как едно момче прибрало еленчето и го отгледало. Никой не защищава ловците.

— Изобщо всички ловци са мерзавци — повтори Алиса. — И тези, и другите. Няма никаква разлика.

— Защо се сърдиш? — попита Юлка. — Аз не съм ловец.

— Като не си ловец, значи си добра, макар че ти е все едно какво правят другите, така ли?

— Ако ловците спазват законите и не бракониерствуват, никой не може да им забрани да ловуват.

— Наистина ли мислиш така?

— А ти не си ли съгласна?

Странни отношения се създаваха между Юлия и тази Алиса. Уж не се караха, а през цялото време бяха готови да се сдърпат. Никак не можеха да се разберат.

— Изобщо не виждам разлика между убиването на животно и човек — рече Алиса злобно.