Кир Буличов
Приключение в бъдещето (22)

Глава VII
Туристите и другите спасители

Болницата, в която лежаха Юлка и Алиса, беше районна. Затова от нея до Юлкината къща беше близо. Ако не беше районна, едва ли можеше да има такова съвпадение — Юлия и Коля да учат в едно училище.

Пеша, по странични улички, от болницата до Юлкината къща беше не повече от петнадесет минути, но човек, който пътува с тролейбус, трябва да излезе на оживения Калинински булевард, да стигне до Арбатския площад, да свие по булеварда и чак тогава да се качи на тролейбуса. Алиса не знаеше всичко това.

Тя изтича до малката църква на ъгъла на булеварда и се спря. Трябваше да намери човек, който всичко да й облепи и да не й задава излишни въпроси.

Дори забрави колко странно е облечена. Макар че грееше слънце, хората нямаха вяра на топлината и затова бяха с шлифери, а някои дори и с палта.

Трябва да намери някой по-млад. Колкото е по-млад, толкова по-добре. Е никакъв случай не бива да спира бабички или възрастни жени. За тях дете по пижама е като червеното за бика.

Някои хора оглеждаха Алиса, учудваха се на облеклото й, но сега-засега никой не й задаваше въпроси. Изведнъж тя видя двама младежи с дълги коси до раменете и с широки панталони. Бяха облечени много бедно, дрехите и е имаха дори кръпки, които бяха зашити небрежно на панталоните и ризите. Тези няма да ми задават въпроси, помисли си Алиса.

— Извинете — каза тя, като дотича до тях, — къде трябва да се кача на петнадесет-1 тролейбус?

— Какво казва това дете? — попита единият младеж другия. И го попита на английски. Алиса, разбира се, разговаряше на английски — както по немски, на немски — както по френски, а на френски — както по руски, защото след време в бъдещето, когато децата са още малки, ще ги обучават на езици чрез специални инжекции, за да не губят време за зубрене.

— Къде минава петнадесети тролейбус? — повтори Алиса своя въпрос на английски.

— Оу! — каза единият младеж. — Колко е приятно да чуеш родна реч. И ти ли си от Англия?

— Не, аз съм тукашна — отговори Алиса.

— Но вие имате отличен лондонски акцент! Нима в Москва сте научили така хубаво езика?

— Разбира се — отговори Алиса. — У нас много хора разговарят така.

Две момчета, които чуха разговора, се спряха наблизо. Бяха по на дванадесет-тринадесет години.

— Бива си я! — каза едното от тях на Алиса.

— Да тръгваме — предложи друг то. — Това са туристи, хипита!

— И тя ли?

— И тя.

— Никога не съм мислил, че при тях е модерно да ходят по пижами!

Алиса чу какво си говорят и я досмеша.

— Не съм никакво хипи — каза тя. — Само дето се загубих.

Английските туристи не си тръгваха.

— Ние ще намерим откъде минава петнадесети тролейбус — каза единият. — Имаме карта на Москва.

Той започна да разгъва картата.

В това време около тях се събраха минувачи. На една улица винаги ще се намерят любопитни. И колкото повече хора се спираха, толкова повече желаещи имате да видят какво се е случило.

И, разбира се, намери се една бабичка, която се развика:

— Вижте само как е облечено детето! Непременно ще си навлече някоя бронхопневмония! Момиченце, къде живееш? Да не би да си болна?

Алиса направи опит да си тръгне, но я се опитай да се измъкнеш праз такава тълпа!

— Ето! — каза тя тихо на едно от момчетата. — Какво да правя сега? Веднага ще ме върнат обратно.

— Нищо не разбирам! — каза високото и слабо момче с очила, типичен отличник-зубрач. — Къде ще те отведат?

— Момиченце — настояваше бабичката, — кажи си какво се е случило?

— Искащ да избягаш ли? — попита другото момче, нисичко, по-ниско от Алиса, почти дебело, облечено в лъскаво яке, което беше окичено с десетина значки. Имаше червени кръгли бузи и Алиса вече си го кръсти Доматко.

— Нима не разбрахте? Трябва ми петнадесети тролейбус.

— Милиционер! — викна бабичката. — Милиционер!

— Ще те спасим — обеща Доматко. Той се обърна към английските туристи, които мигаха на парцали и нищо не разбираха. — Мистър — продължи той на английски не много добре, по все пак разбрано, — трябва да спасим момичето. Онази бабичка е злата й мащеха. Тя иска да я обиди. Разбрано ли е?

— О, разбрано! — отговориха англичаните, като гледаха със страх бабичката, която искаше да спаси момиченцето от простуда.

— Ние ще кажем, че тя е с вас. Ясно ли е? А вие говорете на английски. И да вървим! Ясно ли е?

— О, да! — отвърнаха англичаните. За щастие те се оказаха схватливи, застанаха от двете страни на Алиса и заявиха на английски: — Извинете, бързаме.

Момчетата ги прикриха отзад и Доматко обясни на зяпачите:

— Не им пречете, другари. Това е снимачна група „Синята птица“… В работно облекло. Сега снимат отгоре, от купола на църквата.

— Къде? — попита бабата. — Не може да снимат детето практически голо.

— Ами погледнете нагоре! — рече Доматко. — Не виждате ли, че режисьор Смирнов цял-целеничък седи на покрива?

Всички вдигнаха глави, за да видят знаменития режисьор. Англичаните подхванаха Алиса и я изнесоха от тълпата.

Така всички заедно, петимата, стигнаха до ъгъла.

— Благодаря — каза дебелото момче на англичаните. — Вие ни помогнахте.

— Какво заплашваше момичето?

— Нима не разбрахте? Та тя е избягала от лудницата.

— О! — възкликнаха англичаните и се отдръпнаха от Алиса.

— Не му вярвайте — отрече Алиса. — Напълно нормална съм.

— Ето, виждате ли! — каза дебелото момче. — Тя отрича. Всички като нея отричат.

— Ще върнете ли момичето обратно? — попитаха англичаните.

— В никакъв случай — отговори Доматко. Винаги скриваме момичетата, които избягат от лудницата. Нали там я е скрила злата й мащеха!

Англичаните разбраха, че това е шега, засмяха се, подариха на всички по пакетче дъвка, а Доматко им подари две значки.

Децата стигнаха до спирката на тролейбуса. Доматко дрънкаше без прекъсване. Беше доволен, че спаси Алиса.

— Е, как е? — питаше той. — Може ли да се разчита на мене?

В сянката на високите сгради беше студено. Алиса настръхна.

— Може — отговори тя и се усмихва.

Повече й харесваше другото момче, попрегърбеното, с очилата. То през цялото време мълчеше, вероятно слушаше Доматко. Но щом забеляза, че на Алиса й е студено, съблече якето си и й го подаде.

— Благодаря, няма нужда — каза Алиса. — Ще измръзнеш. Остана само по риза.

— Не ми е студено — отговори попрегърбеното момче.

— Вземи якето — заповяда й Доматко. Това е отлична маскировка. Ще изчезнат всичките ни проблеми. Трябваше по-рано да се сетя.

Алиса го ослуша и облече якето.

— Аз бих дал своето — продължи Доматко, но имам лоши сливици. Веднага настивам. Впрочем, ние не се запознахме. Казвам се Ефим. Фима Корольов. А това е моят приятел Коля Сулима.

— Приятно ми е. Алиса.

— Странно име. Как ти викат в училище?

— Никак.

— Я не се преструвай. Има само два варианта: Алиса — актриса и Алиса-бисектриса.

— А може би Алиса-Кума Лиса — усмихна се Коля Сулима.

Дойде тролейбусът. Когато влязоха, Алиса се обърна да провери дали сред влизащите не е маскираният Плъс.

— Ти какво, да не се страхуваш от преследвачи? — попита Фима.

— Малко се страхувам — отговори Алиса.

Застанаха до прозореца отзад и наблизо нямаше никой. Алиса извади от джоба си трите монети от две копейки, които й даде Наташа. Знаеше, че в тролейбусите и автобусите трябва да се плаща, но забрави да попита Юлка колко и как се прави това. Помогнаха й момчетата. Когато Фима видя парите в ръката й, веднага каза:

— Ти какво, да не си милионер? До края ли ще пътуваш?

— Не, до улица „Островски“. Ще сляза до Дома на учените.

— Някакви си три спирки. Да не си помислила за плащане. Парите ще ти трябват.

— Може би е по-добре да заплатим? — попита тихо Коля Сулима. Ами ако мине контрола?

— Ако мине контрола, ще кажем, че водим избягала от лудницата девойка. За това не се плаща.

— Аз все пак ще си платя — каза Алиса. — Щом трябва да се плаща, не е хубаво да се лъже.

— По-добре ми подари тези пари — каза Ефим. — Ще им намеря достойно приложение.

Докато той говореше, Коля Сулима извади от джоба си дребни пари, пусна ги в апарата, откъсна три билета и ги раздаде.

— Знаеш ли, презирам те, та си страхлив като заек — каза Ефим.

— Презирай ме — отговори Коля. — Ти се издокарваш пред Алиса. Ако пътуваше сам, щеше да си платиш.

— Ако бях сам, щях да вървя пеша. Трябва да отслабна. Знаеш ли, Алиса, аз съм на диета. Закусвам ябълка, обядвам чаша кефир.

— И само това? — попита Алиса.

— А на вечеря яде и за обяд — каза Коля Сулима.

— Вземете парите — Алиса предложи парите на Коля. — Нали ми купихте билет. Колко струва?

— Охо! — каза Ефим. — Сега вече съм сигурен, че спасената от нас непозната наистина е избягала отнякъде. Да не знае колко струва един билет! Никога ли досега не сте идвали в града?

— Фима, престани — каза Коля Сулима. — Ако иска, сама ще ни разкаже всичко.

— Благодаря — отговори Алиса.

Забеляза, че Коля не слуша чак толкова Фима, колкото й се стори отначало.

— Ти слизаш на следващата — каза Фима.

— А вие?

— Още една след тебе. Виж какво, така не е честно: ние ти помогнахме, а ти нищо не ни разказа.

— Наистина ли ви е интересно да разберете защо съм избягала?

— Дори не знаем още дали си бягала — каза Фима.

— Случи се авария и ме докараха в болницата. Бях в една стая е приятелка, която изписаха, и аз останах сама. Но се уговорихме да отида при нея, като ме изпишат. Обаче не дочаках да ме изпишат.

— Омръзна ли ти? — попита Фимка.

— Много. И избягах. Само че не живея в Москва, затова ще остана временно при приятелката си.

— И аз един път лежах в болница — сподели Фимка. — Оперираха ми сливиците. Толкова ми беше скучно, че не можеш да си представиш.

Тролейбусът спря.

— Слизай — каза Фима.

Алиса се разбърза да слиза и забрави, че е с чуждо яке. Вече на входа си спомни, опита се да го съблече, но Коля каза:

— Слизай, защото вратата ще се затвори. Ще те изпратя.

Скочиха на тротоара, след тях между затварящата се врата се промуши Фима.

— Вие какво, приятели, решихте да ме оставите сам? — попита той сърдито.

— Забравих да му върна якето — отговори Алиса, — затова се наложи Коля да слезе.

— Далече ли отиваш? — попита Коля Сулима.

— Сигурно не. На улица „Островски“, номер шестнадесет.

— Да вървим — предложи Фима, — зная къде се намира.

Фима не умееше да върви с другите като хората. Ту избързваше, ту изоставаше, ту се появяваше отстрани. И през цялото време говореше, та Алиса чак съжали, че той успя да се измъкне от тролейбуса.

— Ти в английско училище, ли учиш? А каква беше катастрофата, в която попадна? Дълго ли лежа в болницата? И аз мяталата година едва не се удавих.

И още, и още…

Отначало Алиса гледаше да отговори на въпросите му, но все едно, не можеше да вмъкне нито една дума и престана да се старае, тъй като Фима беше зает със собствените си мисли и понякога сам си отговаряше вместо Алиса.

Алиса и Коля се спогледаха, той само се усмихна.

Вървяха по тиха, зелена уличка. Добре, че момчетата я изпратиха. Кой знае как щеше да се оправи без тях.

— Ето че си вкъщи — каза Коля.

Сградата беше пететажна, солидна, навътре в двора. Пред нея имаше градинка с кестени. В градината седяха баби с детски колички.

— Благодаря, момчета — каза Алиса.

— Временно тук ли ще живееш?

— Да, тук.

— А на училище ще ходиш ли?

— Не знам.

— Да те изпратим до апартамента, а?

— Благодаря, ще се оправя. Вземи си якето, Коля. Алиса се прости с момчетата и изтича към входа.

И не чу как Коля каза след нея:

— Тук живее Юлка Грибкова от нашия клас.

— Охо! — каза Фима. — Разбира се. Вчера я изписаха от болницата.