Кир Буличов
Приключение в бъдещето (27)

Глава XII
Разказът и веществените доказателства

Докато Коля разказваше за пътешествието си в бъдещето, Фима незабелязано изяде всичките кюфтета — и тези, които бяха за Коля, и другите, които бяха за майка му и баща му. Но Коля не забеляза опустошението, извършено от приятеля му, защото беше дотолкова погълнат от спомените си, че Фима би могъл да изяде и хладилника заедно с продуктите.

Човек винаги иска да сподели тайната си. И колкото тайната е по-необикновена и заветна, толкова повече му се иска да я разкаже. Човек отлично разбира, че трябва да мълчи — спасението му е в мълчанието, но той носи тайната си като бомба със закъснител, докато не избухне. Ако Алиса не беше дошла в училище, Коля може би щеше да се сдържи. Но отначало се появи Алиса, след това дебелият бандит — прекалено много за един човек. Тук без довереник няма да минеш.

Фима слушаше като омагьосан. Именно от вълнение изяде кюфтетата. Ядеше и не забелязваше какво прави. Понякога само извикваше:

„Е!“ или: „Ти какво?“ или „Глупак!“

— И тогава изскочих от апартамента му — завърши Коля разказа си. — Дотичах в къщи, скрих всичко и си мислех — размина ми се. Вярваш ли ми?

— Вярвам ти — отговори Фима, като отхапа наведнъж половината хляб. Червените му бузи лъщяха като лакирани. — Такова нещо ти не можеш да измислиш. Даже аз не бих могъл да измисля.

— Ако издадени тази тайна…

— Не съм и имал намерение. Освен това такива наивни като мен няма да намериш.

— Какво ще кажеш?

— Какво да кажа? Защо веднага или на следващия ден не си върнал този апарат обратно? Да беше влязъл в машината, да слезеш там и да го оставиш на масичката с бележка: „Извинявайте за безпокойството“. И дим да те няма.

— Не можах. Ключа го взе майка ми. Оказа се, че е звъняла в болницата и е питала как е съседът ни, а той я помолил да не дава ключа на никого освен на приятеля му, дори и на мен. Сигурно си е спомнил, че машината на времето е отворена. И ето мама скри ключа някъде. Сигурно го носи със себе си на работа.

— Да беше опитал нощем.

— Опитвах. Нищо не излезе.

Те млъкнаха. Изведнъж Фима попита:

— Къде е този апарат?

— Не само апарата мога да ти покажа. И други доказателства имам.

— Защо мълчиш? Показвай ги.

Коля извади от чекмеджето на масата кутия от цигари. В нея бяха трофеите, донесени от бъдещето.

— Отначало това. — Той извади златната звездичка. — Знаеш ли какво е то?

— Звездичка.

— Личен подарък от космонавта за далечно плаване капитан Полосков. Всяка звездичка на гърдите му означава броя на звездните експедиции. Ясно ли е?

— Ясно.

— Сега това. Изсъхнало е, но все пак може да се познае какво е.

— Кора от банан.

— Ти си гений, Фима. Правилно, това е кора от банан. Но не от нашия век. Тя е от станцията на младите биолози на булевард „Гогол“.

— Какво, под открито небе ли растат?

— Ще растат. И маймуни ще скачат.

— А банана си изял?

— На другия ден трябваше да го изям, за да не изгние.

— Впрочем, ако аз бях отишъл в бъдещето, щях да почерпя приятеля си поне с банан.

— Страхувах се да не издам тайната, а не от лакомия.

— Винаги е така — не се съгласи. Фима. — Когато приятелят не е нужен, забравят го. А трябва ли да спасява — къде си, приятелю? Ела ми на помощ!

— Добре де. Да ти показвам ли друго?

— Показвай.

— Дръж. Позна ли какво е?

— Геврек. Съвсем сух.

— Това е растителен геврек, бързозреещ. Аркаша го е отгледал.

— Мога ли да си отхапя?

— Чакай малко. Ти вече изяде един хляб. А това какво е, как мислиш?

— Камък.

— Просто камък?

— Откъде да знам? Ще кажа, че е просто камък, а ти ще ми отговориш, че е марсиански елмаз.

— Почти позна. Великата певица Милена Митина, впрочем моя землячка от Конотоп, го донесе от турнето си из Галактиката и ми го подари.

— Чакай, Коля, ти от Конотоп ли си?

— Не, тя е от Конотоп.

— Защо тогава ти е землячка?

— Защото там, в бъдещето, аз бях от Конотоп.

— Вярваха ли ти?

— Не винаги.

— Е добре, какво още донесе?

— Малко ли е? Ето изсъхнало листенце от бързорастящото дърво с гевреците…

— Аз, разбира се, ти вярвам, но ти какво ми показа? Златна звездичка от военен пагон, кора от банан, геврек, повехнало листо и камък. Ако някой се усъмни, той като две и две четири ще ти докаже, че не си бил в бъдещето, а всичко си измислил.

— Но нали… — Коля погледна с чужди очи съкровищата си и наистина го обзе съмнение. — Но нали ти ми вярваш…

— Вярвам ти — потвърди Фима. — Ако ми покажеш още нещо.

— Тогава се закълни, че на никого няма да кажеш.

— Ама че романтик! Тача се казва само в детските книжки.

— Добре, обещай.

— Вече ти обещах.

Коля въздъхна и се завря под бюрото, където имаше сандък с инструменти, остатъци от използуван детски конструктор, жици, счупени контакти и други ценни неща. На дъното имаше кутии от обувки. В нея под пласт от дребни детайли — черна чанта с дълга дръжка.

— Ето виж, но само да не го счупиш.

Фима го погледна, постегли го на око.

— Как работи? — попита той.

— Много просто.

Коля преметна чантата през рамо, открехна капака, извади оттам тънка жичка със слушалка накрая, сложи я в ухото си и каза:

— Да започнем.

— Откъде знаеш как действува?

— Техните машини са изключително прости, минимум детайли. Видях как Алиса работеше с него, а в къщи малко го изпробвах.

— Е, и за какво мисля сега? — попита Фима, като се стараеше да не мисли за нищо.

— Защо да го настройвам на теб? Мислиш си как да го изпробваш сам.

— По-точно?

— По-точно сега ще разберем.

Коля отвори капака на чантата, вътре, имаше колелце. Той започна бавно да го върти, да го настройва.

— Да… Искаш да ядеш? Но нали излапа всички кюфтета?

— Лъже твоят апарат! За ядене не съм и мислил.

— Значи мозъкът ти е мислил вместо теб.

— И той не е.

— Странно…

— Даже много странно.

— Стой! Къде е котаракът?

Коля се обърна. Фима също. Котаракът седеше в ъгъла на стаята, облизваше се и пулете мрачните си жълти очи.

— Извинявай, Фима — рече Коля. — Грешката е моя. Настроил съм го на вълната на котарака, а той само за едно нещо мисли — да се наплюска, никакви други желания, макар че сутринта излага пълна чиния с риба треска.

— Дай по-добре аз да опитам — предложи Фима. — Щом машината е толкова проста.

— Чакай.

Коля отново завъртя колелцето.

— Ето каза той. — Мога да повтарям мислите ти дума по дума. Чува се по-добре, отколкото по телефона. И недей да броиш наум, няма да ме объркаш. „Тридесет и седем, тридесет и осем… тридесет и девет… Нима наистина чете мислите?“ Повтарям след тебе. „Ако можеше да се използува в час… Руткевич си пише класното, а ти преписваш, без да надничаш в тетрадката й“.

— Коля, стой! — извика Фима. — Стига, вярвам ти, позна. Дай сега на мен!

Коля внимателно прехвърли чантата от своето рамо на Фимкиното. Предаде му слушалката и се отдалечи до прозореца, като че ли това не го засягаше.

— Върти колелцето. Ако чуеш за ядене — значи е котаракът Маркиз. Върти по-нататък, настройката е фина, диапазонът на действие е двадесетина метра, не повече. Сигурно всеки мозък си има вълна…

Фимка повъртя колелцето, замря и дълго слушаше със затворени очи. След това извади слушалката, сложи чантата на масата и заяви:

— Аз все пак мислех, че лъжеш. А ти нито дума…

— Трудно е да се повярва.

Фима седна на дивана, скръсти ръце на корема и каза:

— Май че изядох много кюфтета. Хич не ми се обядва, а баба ми ще започне: „Защо имаме лош апетит? Какво го боли момчето?“ Тя съвсем ме разглези.

— Говори по същество! — възмути се Коля. — Как можеш да мислиш за кюфтета?

— Какво да говоря? Лоша ти е работата. Прав си.

— Защо да е лоша?

— Превключи ма моите мисли, послушай и ще разбереш. Защо да говорим напразно?

— Надявам се, че още не си забравил руския език?

— Какво да ти кажа? Надробил си я една — не е за разправяне.

— Знам.

— И ще трябва сам да си я сърбаш.

— Но нали си ми приятел?

— Да. Иначе нямаше да се вълнувам. Няма да има пощада за тебе.

— Сигурен ли си?

— Съвсем сигурен. Ти си нарушил първата заповед на пътешествениците във времето: разкрил си тайната му.

— Но аз дори не знаех, че ще попадна в бъдещето.

— Съседът ти също ще си изпати.

— Слушай, те не са толкова жестоки. Там дори са се запазили наши съвременници.

— Ама че си хлапак! Какво общо имат с това съвременниците! Мисля, че тайно ще те изпратят там и ще те ликвидират — За да се уравновеси.

— Канено да се уравновеси?

— Вредата от тебе. Четох един такъв разказ, американски. Там един попаднал в миналото, настъпил пеперудка — и в Америка избрали не този президент, който трябвало. Всичко е свързано.

— От това се и опасявах — каза Коля.

— Четох и разказ как един човек все измислял фантастични проекти и дошли от контраразузнаването на бъдещето и го очистили.

— Нищо не съм изобретявал.

— Открадвал си.

— Да взема да си призная, а? Вече мислех да отида при Алиса и да й кажа: виновен съм, исках за добро… Та аз не съм откраднал, а го отнех от бандитите.

— Кой ще ти повярва? Фактът е налице: апарата ти си донесъл. И за съжаление за тебе няма милост.

— Но какво да правя, Фимка? Да кажа на нашите?

— Не, ти съвсем си откачил. Те с пълно право моментално ще те заведат на психиатър. Нашето момче се е преуморило от учене и се е шашардисало.

— Да, прав си.

— Единственият изход е да мълчиш. Даже ако те изправят на разстрел — пак ще мълчиш. А апарата по-добре да хвърлим в река Москва.

— Не, такова нещо няма да направя. Искаш ли да ти го дам да го пазиш?

— За да ликвидират мен вместо теб?

Пет-шест минути мълчаха.

— Еврика! — извика Фима. — Има изход.

— Какъв?

— Кога се връща твоят съсед?

— Сигурно след седмица или след десетина дена. Майка ми е ходила на посещение.

— Много добре. Щом се върне — отиваш му на гости и вземаш апарата със себе си.

— И какво? Аз се страхувам да си призная.

— Не си признавай. Кажи, че трябва да вземеш размерите на фрегатата. Докато мериш, внимателно слагаш апарата под масата. И си отиваш. Ясно ли е?

— Той ще го намери и ще си помисли за мен.

Има ли доказателства? Може някой от неговите агенти да го е забравил.

— Ами ако…

— Никакво „ако“! Главното е да не забравиш да изтриеш от него отпечатъците от пръстите си. Нали няма да забравиш?

— Няма.

— Тогава всичко е наред?

— Хубаво би било… Нали на никого няма да кажеш?

— За да се окажа твой съучастник в престъплението на века? Никога! Още ми се живее… И изобщо, отивам си. Не се страхувай, ще се уреди.

— Почакай! Искаш, ли да го изнесем на двора и да послушаме какво мислят хората…

— Нещо не ми се ще, чакат ме за обяд. А надзора могат да те чакат твоите дебелаци и крадци. — Фима си облече якето. — Не се приближавай до вратата, нека не ни виждат заедно…

Но когато вратата вече беше затворена, той неочаквано се върна и шепнешком попита:

— Защо Алиса дойде в нашия клас? Та тя не те е виждала отблизо.

— Аз се подписах на пейката, помниш ли?

— Идиот!

— Идиот съм, но тогава не мислех, че ще стане така…

— В бъдещето винаги трябва да се мисли. Фамилното име написа ли?

— Само името. И класа.

— Имаш късмет, че в класа ни имаме трима Колевци — съобрази Фима. — Ще водим следствието по лъжлива следа. Утре ще ти разкажа подробностите.

И Фима изчезна.