Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто лет тому вперëд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Кир Буличов. Приключение в бъдещето, 1980

Редактор: Весела Сарандева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Марин Стоянова

 

I издание. ЛГ V. Тематичен №23. Дадена за набор на 21. IV. 1980 год. Подписана за печат на 27. IX. 1980 год. Излязла от печат на 30. IX. 1930 година. Поръчка № 133. Формат 84×108/32. Печатни коли 17,25. Издателски коли 14,49. Усл. Изд. коли 13,92. Цена на книжното тяло 0.84 лева. Цена 0,92 лена

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980 г.

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

 

Кир Булычëв. Сто лет тому вперëд. М. „Детская литература“, 1978

История

  1. — Добавяне

Глава XXIII
Ишутин размисля

На двора Мила Руткевич ги чакаше с омазнен пакет.

— Обедна почивка — обяви Юлка. — Нищо ли не намерихте?

— Нищо — отговори Алиса. — Всички са влезли в този вход, а никой не е излязъл оттук. Не знам какво да правим.

— Да отидем на пейката — предложи Катя, — Една глава добре, две глави по-добре, а три глави най-добре, ще хапнем и ще измислим нещо.

— Непременно ще измислим — каза Фима Корольов. В мен се оформят някакви идеи.

— Знам — рече Садовски. — Вече се научих да чета мислите му без миелефон. В главата на Корольов се оформя идеята за космически полети с въздушни балони.

— Престани! — разсърди се Фима. — С теб е абсолютно невъзможно да се разговаря сериозно!

— Аз и не мисля сериозно да разговарям с теб — отговори Садовски. — Ако някой разговаря с теб сериозно, можеш да се пръснеш от смях.

Мила раздаде на всеки по сандвич и по половин краставица.

В този момент за всеобщо учудване дойде и Лариса. Тя вървеше, като се прозяваше широко и мъкнеше цяла кошница с хранителни запаси.

— Така ми се спи, че умирам! — оплака се тя. — Даже докато вървях, спах.

— Лариса, ти си велик човек — заяви Коля Сулима.

— Наистина ли мислиш така? — попита Лариса. — Много ми е приятно.

Сулима й харесваше, защото беше сериозен, играеше шах и носеше очила.

— Не мисли така — отрече Фима. — И ако не ми вярваш, вземи миелефона и чуй мислите му.

— Никога през живота си не съм слушала чужди мисли. И няма и да слушам.

— Защо? — попита Юлка, докато разопаковаше кошничката й.

— Ами ако в мислите се появи неприлична дума?

— Откъде си взела толкова храна? — попита я Юлка.

— Баба ми я даде — каза Лариса. — Аз й обясних.

— Какво си й обяснила? — изплаши се Катя Михайлова.

— Нищо ненужно не съм казала — отговори Лариса. — Само казах, че е дошло едно момиче от бъдещето и е гладно.

— А баба ти? — попита Катя.

— Ахна и рече: „Ох, такъв дълъг път — и нищо да не яде!“ И ето, изпразнихме хладилника.

Докато децата ядяха, Алиса слушаше мислите на две жени, които се бяха спрели насред двора и обсъждаха лошото поведение на някой си Иван Петрович, който свиря нощем на акордеон и пречи на всички да спят. Алиса слушаш мислите им, защото се надяваше, че те биха могли да видят пиратите или Коля.

Изведнъж Алиса се изправи, скри жичката в чантата, приближи се до жените и децата чуха как тя казва:

— Вие правилно се тревожите за момиченцето си. То вече половин час плаче с горчиви сълзи, защото мисли, че никога вече няма да се върнете. То плаче, а вие тук обсъждате поведението на някакъв си Иван Петрович!

След тези думи Алиса се върна при пейката, а жените учудено я загледаха. После едната от тях каза:

— Аз наистина се заприказвах. — И се скри във входа.

Другата погледна Алиса подозрително и рече:

— Какво невъзпитано момиче!

— За какво момиченце й каза? — попита я Юлка.

— Момиченцето й седи в къщи и мисли, че майка му никога няма да се върне. А майка му съвсем го беше забравила. Трябваше да й напомня.

— Опитай баницата — помоли Лариса. — Баба ми поръча непременно да те почерпя. Тя каза, че вие не можете да правите такива баници, защото тя ще отнесе тайната със себе си в гроба.

— Нека те научи! — предложи Юлка.

— Няма да може — рече Лариса. — Нямам никакви домакински способности.

Алиса дъвчеше баница и мислеше какво да прави по-нататък. Времето течеше, скоро щеше да стане дванадесет часа.

— Какво ще правим? — без миелефон отгатна мислите й Юлка.

— Ясно е какво — Фима дъвчеше торта и си беше направил големи розови мустаци на червените бузи. — Ще си починем и ще продължим.

— Къде? — запита Алиса. — Обиколихме целия вход.

— По другите къщи — отговори Фима. — Ако се умориш, ще те сменя.

— Защо да ходим по другите блокове — учуди се Алиса. — Нали не са излизали оттук!

— Почакай — рече Садовски. — А ти сигурна ли си, че нямат шапка-невидимка?

— Не — отговори Алиса, — това е антинаучно.

— Алиса, защо си толкова сигурна, че те не са излезли от входа? — попита Мила Руткевич. — Ами ако оня човек е излъгал?

Сулима стана от пейката и каза:

— Има два варианта. Първият е да се обиколят с миелефона всички къщи в този двор.

— А вторият? — попита Алиса.

— Да се намери оня човек, който е казал, че не е виждал пиратите, и да се проверят мислите му.

— Гениално! — възкликна Лариса. — Дори не е необходимо да се четат мислите му. Достатъчно е да погледна човека в очите и веднага виждам лъже ли, или казва истината.

— Все пак по-сигурно е с миелефона — каза Сулима. — Алиса, не си ли спомняш къде изчезна той?

— Не забелязах. Сигурно там. — И Алиса посочи вратата на неголяма жълта триетажна къща.

Случват се понякога такива съвпадения в този момент вратата се отвори и се показа пълен гладък мъж с велурено сако, велурен панталон и велурени обувки.

— Това е той — прошепна Алиса, като търсеше в чантата слушалката.

Щом видя Алиса, човекът, без да иска, отстъпи крачка назад. Той се изплаши. Сигурно цяла минута стоя до вратата, като си даваше вид, че си спомня дали не си е забравил в къщи ключовете. Но те бяха на мястото си. След това извади от джоба си портфейл и погледна в него.

Алиса четеше мислите му:

„Защо е тук това проклето момиче? Че и други е довела. Какво, не ми ли повярва? Нима подозира нещо? Но какво можех да направя? Не искам да се намесвам. Това са си техни работи — тия престъпници сигурно всичките не са цветя за мирисане… Ще се опитам да се измъкна. Главното е никой да не си помнели, че се страхувам от нещо…“

И Пьотър Ишутин, велуреният човек, решително тръгна през двора към вратата.

— Той знае нещо — съобщи бързо Алиса. — Но го крие.

— Аз ще го заговоря — предложи Фима и скочи: от пейката.

— Аз по-добре ще го направя — каза Садовски. — Гарантирам ти. А ти си дояж баницата.

Садовски с няколко крачки настигна Пьотър Ишутин, прегради му пътя и високо го попита, за да чуят всички:

— Кажете, вие не сте ли Наполеон Бонапарт?

— Какво? — попита Ишутин. — Какво е това? Какъв Наполеон?…

А в главата му се въртяха мисли, които Алиса отлично чуваше:

„Сигурно ми намеква. Оня също беше облечен като Наполеон. Само да не се издам с нещо… Ама че попаднах между два огъня! И от едните, и от другите няма да имам пощада… В милицията ли да ида, или… Но какво ще кажа в милицията?“

— Ако вие сте Наполеон — каза Садовски, който беше велик майстор да говори глупости със сериозен вид, — значи по всяко време могат да ви убият. Нима не знаете, че вече е открит сезонът за лов на Наполеони? А вашата кожа ще бъде прекрасна украса за моята гостна. Ще ми разрешите ли да ви опипам? А рогата си в къщи ли оставихте?

Садовски протегна ръка, за да опипа еленовия велур.

Ишутин от страх отскочи встрани. Той забрави, че е три пъти по-силен от Садовски. Мислите му се носеха в надпревара:

„Намеква, че жив оттук няма да си отида. Да извикам ли? Сигурно е най-добре да извикам — денем е, все някой си е у дома, ще ме спасят. Но да кажа, също не бива. Оня сигурно ме следи от прозореца и щом кажа, веднага ще ме очисти…“

Като чу това, Алиса стана от пейката и тръгна към портата. По пътя каза на Садовски:

— Пусни го да мине.

— Правилно, това е хулиганство — оплака се Ишутин, като бързаше към портата.

Коля му направи път, но не изостана, а вървеше три крачки след него и замислено боботеше:

— Потайността никога не е водила към добро. Моят дядо, когато тръгваше на лов за Наполеони, винаги вземаше кофа с газ. Напръскваше с газ опашката на Наполеон и той веднага се предаваше. Но веднъж решил да полее с газ един тигър…

Ишутин почти тичешком влетя под свода, но там онова противно момиче му прегради пътя и каза тихо, сякаш под секрет:

— Сега не ви виждат от прозореца. Можете да кажете истината.

— Откъде знаеш? — каза Ишутин и му се подкосиха краката, та трябваше да се подпре с гръб на стената.

— Хванаха ли момчето? — попита Алиса.

— Не знам, не видях… — почти изкрещя Ишутин.

Алиса с едно ухо слушаше воплите му, а в другото звучаха мислите на велурения човек, който никога в нищо не се намесва: „Разбира се, че го хванаха. Носеха го съвсем безчувствен…“

Ишутин намери сили да отблъсне Алиса и да изтича на улицата. Бързаше да иде по-далеч от тази страшна къща и си мислеше:

„Никога няма да се върна! Още днес ще се кача на влака — и където ми видят очите, дори и в Магадан…“

Коля Садовски задмина Ишутин и отново му прегради пътя.

— Не сме си довършили разговора — каза той. — Най-интересното тепърва ни предстои.

Наложи се да поспре.

— Къде отнесоха безчувственото момче? — попита Алиса.

„Вещица! — помисли си Ишутин. — И се подиграва! Знае всичко и се подиграва. Нали знае, че го занесоха в закованата къща в средата на двора.“

— Край — каза Алиса на Садовски. — Пусни го. Повече не ни трябва. Занесли са Коля в закованата къща сред двора.

— Ти, какво, мислите ли четеш? — попита Ишутин с облекчение.

„Добре, че ме пуснаха. Можеше и по-зле да свърши.“

— Как не ви е срам! — каза Алиса. — Пред очите ви двама яки мъже мъкнат едно момче, а вие от страх се опитвате да скриете това престъпление.

— Не исках да скривам, но ме помолиха. А може пък да имат право да носят момчето?

— Подлец! — каза Коля Садовски съвсем сериозно. — И не смейте да ми възразявате. Ние с вас ще се срещнем пак. Никъде няма да се скриете от мен.

И тогава Ишутин изведнъж препусна по улицата. Само пешовете на велуреното му сако се развяваха, като че ли го гонеха два гъсока. Алиса чуваше неговите отдалечаващи се объркани мисли:

— Наистина ще ме докопа… все някой ще ме докопа… Ама как така — да не искаш да се намесваш и непременно някой да те докопа. Не, никога. Още с първия влак и в Магадан, в Сочи, в Лвов… там ще започна работа като готвач… и в нищо да не се намесвам…

— Безнадежден случай — каза Алиса. — Не може да се превъзпита. Такива хора трябва да се лекуват.

— Да тичаме назад — каза Садовски.

Насочиха се към свода. Изведнъж Алиса се закова.

— Стой — пошепна тя на Садовски.

Дъските, с които беше закован прозорецът в отдалечения от децата край на къщата, се разместиха. Оттам се измъкна скромна, дребна, прегърбена бабичка с бяла забрадка на точки и с букетче лалета. Бабичката бавно заситни към портата. Децата на пейката не й обърнаха внимание.

Бабичката излезе от вратата. Алиса бързо завъртя копчето, за да лови мислите на бабичката. И добре направи, защото никой освен нея не би разбрал нито дума от мислите на тази кротка бабичка: тя мислеше на космилингва — език, който в наше време никой още не знае.

„По-бързо — мислеше бабичката, — че хванаха този сбутаняк и бъзльо. Той непременно ще си признае всичко, щом се скрие от очите ми. Ако някой страхливец е продал някого веднъж, той и други ще продаде. Трябва да го настигна и да го обезвредя…

Но Алиса как се досети, че той излъга? Ето я и нея, стои на вратата, гледа ме… Какво й стърчи от ухото? Не е ли жичката на миелефона?…“

Алиса сграбчи Садовски за ръкава и те побягнаха в уличката.

— По-бързо! — извика Алиса. — Въз входа!

Успяха да се скрият във входа в момента, когато Плъс, преоблечен като бабичка, с невероятна за такъв стар човек пъргавина изхвръкна от вратата. През стъклената врата на входа те видяха как бабичката си вдигна полата, под която се забелязваха наполеоновски ботуши със златни шпори, и се затича към булеварда. Алиса чу мислите на пирата:

„Хванахте се, гълъбчета, сега няма да ни избягате! От момчето не научихме нищо, но от Алиса ще научим… Сега или никога…“

— След мен! — викна Алиса на Садовски. — Не разсъждавай!

— Аз отдавна вече не разсъждавам — отговори Коля, който послушно изскочи след Алиса на двора през задния вход.

Щом ги видяха, децата разбраха, че се е случило нещо много важно.

— Научихте ли нещо? — попита Юлка. — Къде е той?

— Коля и дебелият пират са в оная, закованата, къща — каза Алиса. — Вторият пират изтича към булеварда. Ще се върне след три минути. За три минути трябва да освободим Коля. Прозорецът от оная страна е закован лошо и дъските се отместват. Като влезем в къщата, ще шумите, ще го плашите! Ясно ли е?

Закованата двуетажна къща знаеше, че ако не днес, то утре ще дойдат строителите, ще я разрушат, а на нейно място ще направят леха с цветя; тя печално гледаше децата с възслепите си заковани прозорци.

Алиса първа внимателно влезе през прозореца, който беше досами земята, след нея Коля Сулима, Садовски, Корольов, Юлка и Катя Михайлова. Другите останаха на улицата под командата на Мила Руткевич и обкръжиха къщата, за да не може никой да излезе от нея.

Те се озоваха в голяма празна стая, облепена с весели небесносини тапети, тук-таме откъснати от стените. По тях бяха останали тъмни петна — следи от шкафове, скринове, картини и снимки. Вратата в коридора беше отворена. Алиса на пръсти влезе там и веднага в ухото й зазвучаха разтревожените далечни мисли на Веселчак У: „Къде се дяна Плъс? Защо ме остави сам? Има толкова местни деца, ще ни проследят. Би трябвало да се скрием… Защо е толкова тихо?“

Мислите идваха някъде отдясно.

— След мен! — извика Алиса. — Напред!

Всички се разкрещяха: кой — „ура“, кой — „дръж го“, кой — „Коля, къде си?“

От шума къщата се разклати, защото в шести „Б“ клас, ако трябва да се крещи, ще се намерят, без преувеличение, истински шампиони по този вид спорт.

За десет секунди децата дотичаха до стълбището за мазето, но се наложи да спрат, защото срещу тях излетя като куршум шашардисаният от неочакваната психическа атака дебел пират със скъсан шлифер. Без да вижда нищо пред себе си, той проглуши и без това проглушената Алиса с мислите си: „Хванаха ме! Хванаха ме! Който може, да се спасява!“, хукна по коридора и скочи с главата напред през закования с дъски прозорец. До прозореца стоеше Лариса, която спокойно си дояждаше парчето торта и разсъждаваше на глас:

— Все пак, ако така шумят и крещят момчетата, ще ги оправдая, но Юлка и Катя Михайлова не мога.

В този момент дъските, с които беше закован прозорецът на първия етаж, се разхвърчаха с трясък и нещо много голямо, кръгло и тежко излетя навън и се пльосна в краката й.

Лариса само дето не се задави с парчето торта, но веднага се съвзе и каза на пирата, който лежеше по корем:

— Виждате ли докъде води такова поведение.

Пиратът се опита да се надигне. Той беше в нокаут като несполучил боксьор.

Боря Месерер прилича до него и започна да брои като съдия на ринг:

— Едно, две, три, четири, пет, шест… Аут!