Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто лет тому вперëд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Кир Буличов. Приключение в бъдещето, 1980

Редактор: Весела Сарандева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Марин Стоянова

 

I издание. ЛГ V. Тематичен №23. Дадена за набор на 21. IV. 1980 год. Подписана за печат на 27. IX. 1980 год. Излязла от печат на 30. IX. 1930 година. Поръчка № 133. Формат 84×108/32. Печатни коли 17,25. Издателски коли 14,49. Усл. Изд. коли 13,92. Цена на книжното тяло 0.84 лева. Цена 0,92 лена

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980 г.

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

 

Кир Булычëв. Сто лет тому вперëд. М. „Детская литература“, 1978

История

  1. — Добавяне

Глава X
Резервният състезател

Играеха във физкултурния салон, защото на двора беше още студено.

— Когато класът нахълта в салона, още не беше свършила срещата между шести „А“ и седми „Б“. Физкултурникът Едуард заповяда да не се шуми. Той веднага забеляза Алиса.

— Кое е това момиче? — попита той. — От варягите ли е?

— Защо да е от варягите? — учуди се Юлка. — Това е моя братовчедка. Сега учи в нашия клас.

— Вземам си думите обратно. Височината ти е подходяща. Как се казваш?

— Селезньова.

— Ще спортуваш ли?

— Да — отговори Алиса.

— А какво предпочиташ?

— Аз съм мехуристка — рече Алиса и спря: издаде се.

— Какви са тези шеги? — попита Едуард строго.

Той беше доверчив и наивен човек, лесно можеше да бъде излъган, но знаеше това и към разиграванията, шегите и измислиците се отнасяше подозрително. Затова още по-лесно го будалкаха. Беше борец тежка категория, но като изостави спорта, надебеля, косата му окапа и изобщо не приличаше на спортист. Макар всички да знаеха, че е много силен.

— Сбърках — каза Алиса. — Извинявайте. Исках да кажа парашутистка.

— Ясно, обичаш да се шегуваш — рече Едуард и веднага престана да се интересува от Алиса. По-добре да не се занимава с нея.

Но Фима Корольов, който вече се беше съблякъл, за да играе, подслуша разговора.

— Лъжеш ли за парашута? — попита той.

— Не лъжа.

— Нима разрешават на такива малки?

— У нас разрешават.

— Какво е това — у нас, та у нас? Къде у вас, на Луната?

— И на Луната също — отговори Алиса.

Приближи се Коля Наумов, той беше капитан на момчетата.

— Ще бъде трудно — каза той на Юлка.

— Защо? — попита Алиса.

— Я виж онзи. — Той посочи едно момче от седми „А“, високо два метра.

— Не е човек, а абсолютна акселерация — каза Юлка.

Алиса погледна Коля Наумов в упор и го попита:

— Как мислиш, в бъдещето всички ли ще бъдат такива високи?

— Какво знаеш ти за бъдещето? — удиви се Наумов. — Може би хората отново ще започнат да се смаляват.

— А ти самият би ли искал да видиш това?

— Аз и тук си имам работа до гуша — отговори Наумов.

Едуард извади свирка, много малка в сравнение с лапата му, която обаче свиреше пронизително.

— Разгрявка! Първи играят момичетата.

— Жалко, че не мога — каза Юлка.

— Това не е за последен път.

Отначало подаваше Катя Михайлова. Подаде добре, но оттатък изобщо не можаха да поемат топката. При второто подаване я поеха и когато топката долетя обратно, Лариса Троеполска благополучно я пропусна между пръстите си и учудено си погледна ръцете, като че ли не можеше да повярва на такова предателство.

По-нататък играта не вървеше в полза на шести „Б“. Всъщност умееха да играят само Катя и Лена Домбазова, а Лариса само им пречеше. Първият гейм изгубиха с 5:15. Седмокласниците се смееха на глас и се подиграваха, момчетата от шести „Б“ се зъбеха, но не много — всичко е ясно. В почивката Катя вдигна скандал на Лариса.

— По-добре изобщо да те нямаше! Хем не играеш, хем и на другите пречиш. Аз щях да посрещна последната топка. Викам ти — оттегли се, а ти?

— Какво аз? Аз се отместих — каза Лариса. Очите й се напълниха с едри сълзи.

Даже на Едуард му дожаля за нея и каза:

— Тук няма майстори, разликата между Лариса и теб, Михайлова, не е принципиална.

Но Лариса реши, че точно сега е моментът смъртно да се обиди.

— Моля — отвърна тя, — аз няма да преча. Играйте си, колкото си искате.

— Момичета, прекратете! — намеси се Коля Наумов. — И без друго не можете да играете пет души.

— Скоро ли ще свършите? — попита капитанът на седми „А“.

А онзи, дългият, жертвата на акселерацията, при когото беше идвал треньор на истински волейболен тим, добави:

— Срещата завърши след първи рунд при пълно надмощие.

— Не — отсече Лариса, — аз категорично се отказвам. Боли ме кракът.

— Категорично се отказваш — възмути се Катя Михайлова, — а класът да губи?

— Тогава или аз, или ти.

Седмокласниците се смееха, едва не лягаха на пода от смях.

— Ще играем без нея — заяви Катя. — Нищо страшно. После ще си поговорим.

— Петима не може — каза Едуард. — Ще отстраня отбора от състезанията.

Юлка погледна към Алиса и тихо я попита:

— Нали видя как се играе? Ще се включиш ли?

Алиса стана.

— Добре — каза тя. — Само че нямам екип.

— Сега ще оправим всичко — зарадва се Катя Михайлова. — Едуард Петрович, имаме резерва. Сега ще се облече, може ли?

— Няма да ви чакаме! — извика една седмокласничка.

— Ей сега. — Алиса и Катя изтичаха към съблекалнята.

Когато Алиса излезе на площадката, всички обърнаха внимание, че е стройна и има тен.

— Къде успя да почернееш така? — извика Садовски — Да не си била на Венера?

— Бягайте, противници! — разписка се седмокласникът — жертвата на акселерацията. — Предавайте се, докато не е късно! Световният шампион е на площадката!

— Аз ще подавам — каза Катя, която все още не се доверяваше на Алиса. — А ти стой по-близо до мрежата. И се старай да играеш едновременно с двете ръце.

— Добре — кимна Алиса.

— Започвайте! — изкомандува Едуард.

Подаваха седмокласниците. Топката пое Катя, но й я подадоха силно и затова я отби да тече, извън площадката. Един на нула.

Втория път Катя пое правилно топката и тя като свещ се издигна над площадката, Лена Домбазова искаше да я прехвърли през мрежата, но Алиса изведнъж извика:

— Подай ми!

Лена внимателно подложи ръце и топката отново излетя нагоре. Алиса подскочи толкова високо, сякаш имаше пружини в гуменките си, вдигна ръка, пръстите леко докоснаха топката и тя като гюле се заби под остър ъгъл в полето на седмокласничките и рикошира към най-далечния ъгъл.

— Браво! — викна Катя. — Продължавай така, Алиса! Нейните започнаха да ръкопляскат, макар да мислеха, че е било случайност.

Сега подаваше Лена — горе-долу добре. Топката излетя нависоко, лесно беше да се поеме я седмокласничките я отбиха. Но този път Алиса не изчака някой да й подаде топката, а подскочи до мрежата, удари топката и тя почти отвесно се удари в земята.

— Не е честно! — завикаха седмокласниците. — Тя влезе в нашето поле!

— Спокойствие! — надвика всички Едуард. — Аз по-добре виждам. Брои се топка.

Когато Алиса по този начин заби още пет топки и стаил ясно, че седмокласничките не могат да се справят с нея, те поискаха от съдията таймаут и заявиха:

— Тя не е от техния клас. Не сме я виждали досега.

— Искате ли да донеса дневника? — попита Катя Михайлова.

— Наша е! Наша! Наша! — викаха момчетата. — Се-лез-ньо-ва! Браво!

Наложи се да продължат играта, а когато шестокласничките спечелиха и този гейм и третия, решаващия, онзи, дългият, каза на своите, но така, че да го чуят всички:

— Тя е преоблечено момче. Абсолютно вярно. Виждал съм я, живее на Арбат.

А момчетата от шести „Б“ наобиколиха Алиса, искаха да я подхвърлят във въздуха, но тя каза:

— Недейте, съвсем мокра съм, отдавна не съм играла.

— В спортна школа ли се занимаваш? — попита я Фима. — Или у вас всички играят така?

— Повечето — отговори Алиса.

— Блъскам си главата — каза Фима Корольов. — Какъв е този град…

Алиса нищо не отговори, а тръгна с момичетата да се къпе.

Когато се върнаха, момчетата вече губеха.

— Едуард Петрович — каза Коля Наумов, когато резултатът беше дванадесет на пет в полза на седмокласниците, — може ли един и същи играч да участвува в два отбора?

Седмокласниците се разсвиркаха, задюдюкаха в израз на пълно презрение, а Едуард Петрович отговори:

— Мъж, засрами се!

— Каква връзка има тук мъжът? — попита Фима Корольов, който по потник и гащета изглеждаше още по-кръгъл и доматест, отколкото в костюм. — В нашия клас има равноправие.

Но Едуард не разреши на Алиса отново да излезе на площадката и момчетата загубиха. Изобщо срещата завърши наравно, но тъй като момичетата спечелиха с 2:1, а момчетата с 0:2, на финала въпреки всичко излязоха седмокласниците.

На тръгване, докато чакаха момчетата, Катя попита:

— Защо ти, Селезньова, не си призна по-рано? Щеше да влезеш в играта от самото начало вместо онова свинче и всичко щеше да се реши другояче.

— Коя е свинче? — попита Лариса с ангелско гласче. — Може би ще уточниш?

— Нямам намерение да уточнявам — отвърна Катя. — Каквото казах, казах.

Катя е прям човек и по-добре е да не спориш с нея. Лариса нямаше намерение, но си помисли, че тази фукла Алиса нещо не й харесва.

Едуард Петрович попита:

— А ти с лека атлетика занимавала ли си се?

— Специално — не — отговори Лариса. — Просто в училище заедно с момчетата.

— Ясно — рече Едуард. — Утре след часовете те чакам на стадиона. Нашето училище ще участвува в районни състезания. Кали няма да ме изложиш?

— Няма — отговори Катя вместо Алиса.

Алиса и Юлка се връщаха от училище и не бързаха, Юлка си спомни епизодите по време на волейбола. Тя вече не се сърдете на Алиса, че прекалено много демонстрира бъдещите си способности: смяташе, че постъпи правилно, като помогна на класа си да спечели срещу гордите седмокласници.

— Вече предпочитам по-дълго да търсиш своя Коля — каза Юлка. — Ти за нашия клас си откритие. Да не бързаме, а? Още повече, че те няма да си признаят.

— Не говори глупости! Не си играем на кукли.

— Какво ще правим тогава, Шерлок Холмс?

Почти бяха стигнали до вкъщи. Изведнъж Алиса сграбчи Юлка за ръката и пошепна:

— По-бързо!

Тя я замъкна във входа и се залепи до стената.

— Какво има?

— Не се показвай!

По тротоара шляпаха тежки стъпки. През стъклото на вратата те видяха Веселчак У. Дебелият бързаше, оглеждаше се, почти тичаше.

— Той ни видя — прошепна Алиса. — Но сега ни загуби.

Крачките заглъхнаха пред входа.

— По-бързо насам! — извика Юлка. — Този вход има изход към двора.

Те изскочиха на двора, прекосиха го, излязоха на друга уличка, и чак когато съвсем объркаха пирата, се спряха да си поемат дъх.

— Е, какво ще кажеш? — попита Алиса.

— Подозираш, че са ни проследили от училището?

— Надявам се, че не са. Но ако не днес, утре ще ни проследят. Забравяш, че имаме работа е възрастни бандити.

— Да — въздъхна Юлка, — забравям. Досега не ми се беше случвало да се сблъсквам с нещо подобно.

— Бих отишла при този проклет Коля — каза Алиса — и бих му обяснила: По-добре върни миелефона, че ако те докопат пиратите… но той все едно няма да ми повярва.

— Разбира се, че няма да повярва — съгласи се Юлка, — Ами ако изведнъж повярва?