Кир Буличов
Приключение в бъдещето (37)

Глава XXII
Търсенето

— Заради него ли дойде при нас? — попита Катя Михайлова.

— Хич не е интересен — констатира Лариса.

Алиса размота шнура, постави в ухото си слушалката, натисна червеното копче на капака. Почака, натисна второто копче и завъртя колелцето.

След това изведнъж се засмя.

— Ти какво? — попита Юлка.

— Работи — отвърна Алиса. — Всичко е наред.

— И защо се засмя?

— Защото Лариса мисли ще потърсиш ли шоколада в чантата си, или си забравила.

— Глупости! — рече Лариса и се изчерви като варен рак. — Не съм и мислила за шоколада. Изобщо не съм гладна. Това не е апарат, а абсолютна лъжа.

Но всички така се смееха, че Фима Корольов падна от пейката.

Знаеха кой е прав.

— Как е попаднал в чантата? — попита Мила Руткевич, като изчака другите да се успокоят. — Някой го е сложил.

— Аз видях — каза Лариса. — Но не се досетих. Преди часовете Коля Наумов се въртеше около Юлкиния чин и правеше нещо там. Попитах го „Ти какво, бележка ли подхвърляш, влюбен ли си?“ А той ми отговори така грубо, че аз веднага забравих за това.

Прилежната Катя Михайлова сгъваше вестника, в който беше завит апаратът.

— Вижте, бележка — каза тя.

— Дай я — рече Алиса. Тя взе бележката и я прочете на глас: — „Ти вече знаеш всичко или скоро ще го разбереш. Ако смяташ, че съм виновен и заслужавам наказание, няма да споря. Но давам честна дума, че не исках да взема прибора, исках само да го спася от бандитите. Извинявай за забавянето. Съжалявам, че не можеш да останеш с нас…“ Това е — каза Алиса.

— А подпис? — попита Мила.

— Няма никакъв подпис.

— Това е неговият почерк — каза Фима Корольов, като надничаше отзад. — Познавам му почерка.

— Ето това е — рече Катя Михайлова. — Можеш да се връщаш у дома, Алиса.

Алиса нищо не отговори.

— Какво му струваше да върне апарата например вчера? — въздъхна Мила Руткевич.

— Ех, нашите момчета не блестят с много ум — каза Лариса. — Да крие чужда вещ, а след това да я подхвърля в чужда чанта! Детска градина.

Алиса преметна миелефона през рамо.

— По-добре го скрий в чантата — каза Юлка. — Да не вземеш да го загубиш.

— Не — отговори Алиса. — Той сега ще ни е необходим.

— Дай да го понося — помоли Фима Корольов. — Бих искал да послушам някои чужди мисли.

— Приятели, простете ми — отговори Алиса, — но няма да го дам на никого. И не защото се страхувам, че ще го счупите, или ви нямам доверие, но този прибор ще бъде изобретен едва след сто години. Още го няма.

— Жалко — каза Фима.

Мила подкрепи Алиса:

— Освен това той не е неин.

Алиса стана от пейката.

— Ще ми вземеш ли чантата? — обърна се тя към Садовски.

— Дай!

— Какви са указанията? — попита Фима, които се надяваше, след като всичко се уреди, вас пак да изпроси от Алиса миелефона. За една минута.

— Миелефонът приема човешки мисли от десетина метра, а понякога и от по-далече — каза Алиса. — Ако сега минем покрай апартаментите в оня вход, ще чуем дали пиратите и Коля не са там.

— Разбира се! — възкликна Юлка. — Всичко гениално е просто!

— Няма смисъл да отиваме всички! — предложи Катя. — Нека една част от нас останат тук и чакат. Защо да ходим по етажите цяла тълпа?

Но никой не искаше да остане. Разбраха се, че четирима ще тръгнат по етажите, а останалите ще дежурят на двора и на улицата. Лариса и Мила Руткевич изпратиха в къщи. Отначало изпратиха само Лариса — да не гладува, да не се мъчи, да се нахрани и за останалите също да приготви сандвичи. Когато си патрул или стоиш на пост, огладняваш. Това всеки войник го знае. Но щом Лариса си отиде, всички бяха обхванати от съмнение: ще се върне ли? Знаеха я каква е поспалана. Ще си похапне, ще заспи и чак вечерта ще се сети. Затова Мила Руткевич се пожертвува. Каза, че ще направи сандвичи за всички. Освен това в къщи имаха почти цяла торта — вчера брат й имал рожден ден, изяли три торти, а за четвъртата не им стигнали силите.

Към входа се отправиха Алиса, Фима Корольов, Коля Сулима и Катя Михайлова.

Фима каза:

— Настоявам отначало да отидем на тавана. Ти, Алиса, не познаваш достатъчно добре нашия живот. Трябва да ти кажа, че в гражданската война контрареволюционерите най-често са се криели по таваните.

— Ама че го рече! — учуди се Юлка. — Че това е било почти преди сто години.

— Чела съм — каза Алиса.

Асансьорът спря на последния етаж. Децата, като гледаха да не шумят, излязоха от него. Фима прошепна:

— Лошо е, че нямаме оръжие.

С оръжието наистина бяха зле. Дори нямаха никакво, ако не се броеше свирката на Фима Корольов.

— Нищо — рече Алиса. — Всички престъпници са страхливци. Страхуват се да не ги разобличат.

— Ти по-добре стой отзад — прошепна Катя. — Да не се докопат до миелефона.

Алиса кимна. Катя беше права. Ако пиратите видят миелефона, могат да го грабнат и да избягат.

Децата се качиха още един етаж и се оказаха пред вратата на тавана. Тя беше заключена с тежък катинар.

— Тук не са били — каза Алиса.

— Да не подценяваме тяхната хитрост — възрази Фима. — Могли са да свалят катинара, а после отново да заключат. Нали не знаем всичките им номера.

Катя Михайлова се доближи до вратата и прокара пръст по катинара. Беше прашен.

— Тук вече няколко дена никой не е идвал — заяви тя.

Коля Сулима се усмихна.

— Сега Корольов ще ти каже, че прахта допълнително са я посипали. Донесли са я в джоба си.

— Че какво — не се предаваше Фима, — напълно е възможно. Пиратите са дяволски хитри.

Алиса, за да не губи време в празни спорове с упорития Фима, тръгна надолу.

— Стой! — спря я Фима. — Ще съжаляваш. Все пак послушай…

— Е, добре…

Алиса се приближи до вратата, включи миелефона и започна да върти колелцето, за да го настрои на различни вълни. Нали всеки мозък излъчва мисли на своя, особена вълна. Като радиостанция.

— Е, какво? — не се стърпя Фима.

— Нищо. Има само гълъби.

— Дай да послушам — помоли Фима. — Поне малко.

— Няма какво да се слуша.

— Фима, махни се от Алиса. Нали се разбрахме — каза Катя Михайлова.

Алиса изключи миелефона.

Слязоха един етаж по-долу. Тук имаше три апартамента.

— Ще звъним ли? — попита Коля Сулима.

— Ще се опитаме да минем без звънци — отговори Алиса. — Нали мислите проникват и през вратата.

Тя отиде до най-близката.

— Няма никой — каза тя, като се вслушваше.

— Виж какво, Алиска — възмути се Фима, — твоят апарат може да не хваща мислите? Може Наумов да го е счупил?

Алиса искаше да му се озъби, но Коля Сулима, който стоеше пред другата врата, каза тихо:

— Чувам, че там разговарят.

Алиса веднага притича пред тази врата.

— Какво се чува?

— Не ми пречи, Фима. Там наистина има хора.

— Какви? Пиратите?

— Не. Мъж и жена, стари са. Скарали са се и от сутринта не могат да се споразумеят кой да отиде за мляко. И ето, стоят без мляко. И за котката нямат.

— Горката котка! — каза Катя.

— Коля не е тук — рече Алиса.

— Ясно — каза Фима. — Но я ми дай аз да проверя.

Алиса подаде на Фима слушалката. Все едно, няма да се отърве от него. Той наведе глава, вслуша се.

— Техника, граничеща с фантастиката!… О, и котката се чува!…

— Хайде, стига — строго отсъди Катя Михайлова. И тя желаеше да послуша, но гордостта не й позволяваше да поиска. — Корольов, ето ти шестнадесет копейки. Изтичай до ъгъла и веднага донеси пакет с мляко.

— Защо? — не разбра Фима.

— Не се ли сещаш? А че котката седи гладна — все едно ти е!

— Ако нещо се случи в мое отсъствие?

— Нищо, с нас е Сулима. Ако се наложи, ще викаме. На двора пет души се мотаят без работа.

— Ще им поръчам! — извика Фима, като се втурна по стълбите.

Алиса вече се беше доближила до съседния апартамент.

— Искаш ли да послушаш? — попита тя Катя Михайлова.

— Благодаря, с удоволствие — отговори Катя. — Само да не го счупя.

Алиса й предаде слушалката.

Чуваше се шумолене. Алиса въртеше колелцето на настройката.

Вдигни си ръката, когато чуеш нещо — каза тя.

Катя вдигна ръка.

В слушалката звучеше далечно, безплътно гласче.

— Но защо не звъни? Нека позвъни… Може би е записал неправилно телефона? Не, аз сама му го записах. Нали обеща да позвъни сутринта… преди лекции…

— Мисля, че е някаква влюбена глупачка — каза Катя. — Дори е неудобно да се подслушва.

— Не подслушваме за собствено удоволствие — рече Коля Сулима.

— Искаш ли да послушаш? — попита Алиса.

— Не, благодаря… Друг път.

— Край — каза Катя. — Той й позвъни. Тя вече гука на глас. Вземи слушалката. Пиратите ги няма тук.

Слязоха един етаж по-надолу, когато дойде асансьорът, а в него Фима Корольов.

— Къде е млякото? — строго попита Катя.

— Изпратих Садовски.

— Ама че си хитър!

— Той, тъй или иначе, се измъчва от безделие. Вече мисли как без машина на времето да се отиде в бъдещето.

— Е, и какво? — полюбопитствува Алиса.

— Много просто: като се издаде календар за двехилядната година.

— Какво ще се измени? — не разбра Коля Сулима.

— Как какво ще се измени? Ще живеем в двехилядната година. А как ще живеем — това си е наша работа.

— Гениална идея! — каза Катя. — Да слизаме долу.

На долния етаж два апартамента бяха празни — вероятно всички бяха на работа. В единия от тях спеше куче и сънуваше десет котки, които му отнемаха кокала. Мислите бяха много неразбрани и объркани, но Фима, който слушаше този сън, каза, че котките са на ивици и големи колкото тигри. Макар че едва ли бе хванал това чрез миелефона, и то през време на кучешкия кошмар.

В третото жилище седеше малко момиченце, на което майката беше отишла в магазина и се беше забавила. На момиченцето му беше мъчно и то си представяше какви ли не страшни картини и с всяка измината минута му се струваше, че майка му никога няма да се върне. Нито един пират не би могъл така да се преструва. Точно децата мислеха да слязат още един етаж по-надолу, когато на стълбищната площадка се появи задъхан Садовски, косата на когото пламтеше с такъв червен огън, че можеше да се изгориш.

Той носеше пакет мляко.

— Кой е гладният? — попита той. — Защото Фима ми мушна в ръка парите, каза, че това е спешна задача, и избяга.

— А ти какво си помисли? — рече Фима.

— Помислих си, че си намерил Коля абсолютно обезобразен. И първите му думи са били: искам млечице. Не е ли така?

— Не, не сме намерили Коля. — Катя взе от Садовски пакета и каза: — Слизайте, аз сега ще дойда.

Но никой не тръгна. Всички слушаха какво ще се случи. Алиса слушаше с миелефона.

Чуваше се как Катя звъни. Горе вратата се отвори.

— Извинявайте — каза Катя, — донесох мляко за котката ви. Тя е много гладна.

— Благодаря — рече един глас. — Защото ние все не можем да се разберем.

Вратата се затвори.

Катините крачки не се чуваха. Изглежда, беше останала до вратата. Мислеше, че хората ще се учудят, може и да се откажат дори от млякото…

— Връща се — съобщи Алиса, която слушаше мислите на стопанката на котката.

— Защо? — попита Фима.

— Сега ще разбереш — отговори Алиса и не можеше да сдържи усмивката си.

Отново се чу звук от отваряща се врата. И същият глас произнесе:

— Добре, че не си си отишло, момиченце. Ето ти шестнадесет копейки за млякото. Благодаря ти още веднъж. Утре ще ни донесеш ли мляко?

Смутената Катя слезе, като държеше в дланта си шестнадесетте копейки.

— Е, какво, сега всеки ден ли ще им носиш мляко? Защото котката е гладна.

— Ще трябва — каза Алиса. — Знаеш ли какво казва бабичката на мъжа си сега? „Слава богу, започнали са да разнасят по домовете мляко за котките. Сега, Ваня, няма да има за какво да се караме.“

— А той какво отговаря? — попита Садовски.

„Не се тревожи, ще намерим за какво да се скараме.“

— Хубаво — каза Садовски. — Иначе ще им бъде скучно.

Оставаха още три етажа. Децата ги минаха за двадесетина минути. Алиса даде на всички да послушат с миелефона, но нищо подозрително не откриха. Зад вратите на апартаментите живееха най-обикновени хора — караха се, помиряваха се, разговаряха, но никой никого не измъчваше, не заплашваше. В мазето също нямаше никой.