Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто лет тому вперëд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Кир Буличов. Приключение в бъдещето, 1980

Редактор: Весела Сарандева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Марин Стоянова

 

I издание. ЛГ V. Тематичен №23. Дадена за набор на 21. IV. 1980 год. Подписана за печат на 27. IX. 1980 год. Излязла от печат на 30. IX. 1930 година. Поръчка № 133. Формат 84×108/32. Печатни коли 17,25. Издателски коли 14,49. Усл. Изд. коли 13,92. Цена на книжното тяло 0.84 лева. Цена 0,92 лена

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980 г.

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

 

Кир Булычëв. Сто лет тому вперëд. М. „Детская литература“, 1978

История

  1. — Добавяне

Глава XIII
ПОСЕТИТЕЛ НА КОСМОЗО

Мехурът долетя до кръстопътя, сви по една странична улица и се понесе встрани от булевард „Мир“ към центъра, там, където по времето на Коля бе зоологическата градина. По-късно зоологическата градина бе преместена на друго място, по-просторно за зверовете и птиците място, а на старото направиха градина за разходки. Когато хората започнаха да летят на друга планети и да донасят оттам необикновени животни, беше решено да се създаде специален космически зверилник. И за него избраха старото място, с което бяха свикнали.

Това Коля не знаеше. Той кротко си спеше, като се надяваше, че приближава краят на пътешествието му.

Но не беше така.

— Млади човече! — чу Коля силен глас. — За пръв път виждам мехур да се използува за спалня!

Коля веднага се събуди, скочи и си удари главата в горната част на мехура.

— Какво има? — попита той, забравил къде се намира. Пред мехура стоеше Електрон Степанович, врагът на съвременната техника, привърженик на връщането към природата и по съвместителство — майстор по новата техника в Космическата зоологическа градина.

— Нищо не съм направил — каза Коля. — Сега ще си отида в къщи.

— Пък аз мислех, че си дошъл да ядем сладолед — рече Електрон Степанович.

Той се бе преоблякъл и сега беше в зелен работен комбинезон с нарисувани по него брези. Дърветата бяха нарисувани толкова хубаво, че вместо крака Електрон Степанович сякаш имаше брезови стъбла. Коля седеше и мигаше; тогава Електрон Степанович бързо изтича до колонката-автомат, получи два сладоледа и ги донесе до мехура.

— Вземи — каза той, — изяж го и всичко ще се оправи. Опитай тоя от моркови и лимони. Такъв сладолед в цяла Москва няма да намериш.

Коля вече беше разбрал, че нещо се бе случило, излезе от мехура и макар, честно казано, да не му се ядеше сладолед, взе едната от чашките, за да не обижда стария човек.

И тогава Коля разбра, че не се намира на булевард „Мир“. Отзад и отстрани се издигаха високи коралови и най-обикновени сгради, а точно пред него имаше врата във вид на естествена скала с пещера. Зад скалата се виждаха покривни кубета на някакви постройки, дървета, а в пещерата непрекъснато влизаха хора на различна възраст.

— Какво е това? — попита Коля, докато преглъщаше неохотно сладоледа.

— Не знаеш ли?

Електрод Степанович толкова се учуди, че се задави със сладоледа от моркови и лимон. Трябваше Коля да се повдигне на пръсти и здравата да потупа майстора по гърба.

— Аз съм от Конотоп — отговори Коля. — Тук не съм идвал.

— Не може да бъде! — възкликна Електрон Степанович. — Ти си първият човек на Земята, който задава такъв въпрос.

— И все пак? — Коля не се страхуваше от Електрон, който хич не се перчеше с възрастта си или с опита си. — Все пак това е Космозо.

— Какво?

— Ко-смо-зо. Космическа зоологическа градина. И в този момент над скалата светнаха червени букви:

„КОСМОЗО“

И изгаснаха.

— Ама че работа! — рече Коля и едва не си изпусна сладоледа.

Беше тръгнал за булевард „Мир“, а се озова в Космическа зоологическа градина! И ако не беше случайността, щеше да си замине, без да я види. Не, явно му вървеше.

— Тогава аз тръгвам — каза Коля.

— Къде?

— В Космозо. Вие да не мислите, че ще си простя, ако си замина, без да съм разгледал Космозо?

— Не, няма да си простиш — съгласи се Електрон. — Аз, да си призная, мислех да се прибирам в къщи, но щом е такава работата, ще се разходим заедно. Дори ми е интересно да погледам човек, който никога не е бил тук.

— Ама не се безпокойте — каза Коля.

— Не спори. Това ще бъде двоен Космозо. Ти ще разгледаш животните, а аз — тебе, как ти ги разглеждаш.

И те заедно влязоха в пещерата, която беше вход на Козмозо.

Входът не беше направен така случайно. Точно такава пещера намериха веднъж в открития космос пилотите от кораба „Стожари“. Пещерата се носеше сред звездите и в нея, като разноцветни светулчици, лудуваха най-дребните птици във вселената. Дължината им заедно с опашката бе половин сантиметър, но бяха удивително оцветени и не можеха да се намерят две птици, които да си приличат. Домъкнаха пещерата, така както си беше, на Земята и я поставиха в Космозо. А тъй като птиците живееха само във вакуум, вътре в пещерата прокараха за посетителите прозрачен тунел.

В тунела беше почти тъмно и Коля отначало дори не разбра какво става зад стъклените стени: там като че ли се рояха хиляди разноцветни искри, подреждаха се в странни рисунки, разхвърчаваха се като при взривове, образуваха вериги, кръгове и дори триъгълници. На Земята птиците се чувствуваха добре и се размножаваха с удоволствие. Разнесоха ги по всички зоологически градини на света, а някои любители ги имат и в домовете си във вакуумни колби.

След като се полюбува на птиците, Коля със своя спътник отмина към една широка площадка. Отляво имаше голямо изкуствено езеро. Там плуваха птици, които могат да живеят на открито. На някои крилата бяха подрязани, за да не отлетят.

— Обърни внимание — каза Електрон Степанович. — Виждаш ли ония, сивите птици там, до брега?

— Патици ли са?

— Колко си ненаблюдателен. Вгледай се.

Имат клюн, имат криле, опашка. Нищо особена. И изведнъж една от птиците се преобърна и се оката, че отдолу вместо крака има още едно тяло с крила и глава.

— Това пък какво е? — не разбра Коля.

— Разумно изобретение на еволюцията — отговори Електрон. — Едната половина си почива, диша, а другата през това време търси във водата червеи и малки рибки. След това си сменят ролите. Отглеждането им е много изгодно за рибни стопанства. Дават месо и яйца два пъти повече, отколкото обикновените патици.

Сред езерото изплува нещо голямо, черно и блестящо. После пред това туловище се показа малка глава на змийска шия, дълга десетина метра. Това беше истински изкопаем динозавър.

— Та нали отдавна са измрели! — възкликна Коля.

— По принцип да. Но преди няколко години учените намериха във вечната замръзнала почва яйце и от него успяха да отгледат бронтозавърче. То порасна и стана питомно.

— А защо го държат в Космозо, след като със земно?

— В обикновена зоологическа градина е трудно да се гледа, нали вече милиони години, откакто динозаврите са изчезнали от Земята.

— Сигурно му е скучно тук — отбеляза Коля. — Абсолютна самота.

— Как да ти кажа… Бронтя има приятели. Ето виж.

Коля видя, че на отсрещния бряг на езерото се показа момиче в червен работен комбинезон. То беше светлокосо, късо подстригано и едва ли много по-голямо от Коля. Момичето вдигна ръка и извика нещо.

— Как са я пуснали там? — попита Коля.

— Това е Алиса. Тя е стар приятел на Бронтя. Запознали са се още когато Бронтя е бил малък.

— Все едно, опасно е — каза Коля, като гледаше как бронтозавърът протяга невъзмутимо дългата си шия към момичето на брега и то с нещо го храни. — Той може, без да иска, да я глътне.

— Няма да я глътне — рече Електрон Степанович. — Той е питомен.

Коля, затаил дъх, гледаше как динозавърът бавно доплува до самия бряг, сложи си главата в краката на момичето, а тя клекна и започна да го чеше там, където се полагаше да бъдат ушите на животните. Имаше ли уши динозавърът, Коля не знаеше, а отдалече не се виждаше.

— Да вървим, да вървим — подкани го Електрон. — Ако искаш, след това ще те запозная с Алиса.

„Алиса… Алиса“ — помисли Коля. Името му беше познато. Може би тази Алиса чакаха момчетата на булевард „Гогол“?

— А тя летяла ли е в Космоса? — попита Коля.

— Да. И неведнъж. Малко или много тя вече е известен космобиолог.

— Ама, че го казахте! — не повярва Коля. — Та тя е дете.

— Ти си дете! Не е ли все едно на колко години е човек, ако си разбира от работата.

По-рано Коля с две ръце би се подписал под тези мъдри думи. Неведнъж беше доказвал на родителите си и даже на учителите, не възрастта няма значение и възрастните нямат право да се перчат с белите си коси. Но възрастните в най-добрия случай се подсмиваха, а в най-лошия — появяха да се възмущават и да смятат Коля за нахален. Но сега в Коля бушуваше чувство за противоречие. Такова нещо му се беше случвало.

— Рано й е да се занимава с биология — промърмори той. — Ще порасне и току-виж поискала да стане пожарникар. Или да играе на кукли.

— Значи не желаеш да се запознаваш?

— И не мисля.

— Е, както искаш — каза Електрон. — Ще видиш ли бъбривеца?

— Какъв бъбривец?

— Алиса го донесе. Той запомня всичко, което се приказва пред него. Има изключителна памет. Знае осемнадесет космически езика.

Коля вдигна рамене. Общо взето, това е интересно, но той не искаше да го показва, още повече, че бъбривеца е донесла Алиса. И какво от това? Ако му беше провървяло и се бе родил след сто години, и той би донасял от космоса бъбривци. Всичко тепърва му предстои. Той ще строи кораби, с която ще полети Алиса. Той, когато порасне, пръв ще стъпи на земята на далечна планета. Ако имаше свободно време, поне два-три дена, Коля нямаше да ги пожали, за да открие самия себе си. Не е изключено още да е жив — нали е жив връстникът му, дядо Павел.

— Ти какво се замисли? — попита Електрон Степанович.

— Нищо — отговори Коля. — Е, къде е вашият бъбривец?

Бъбривецът беше под стъклен похлупак, висок колкото къща. Вратата в похлупака беше разтворена, за да може да излиза.

Приличаше на голям бял папагал. На главата му имаше корона и два клюна вместо уши и едно ухо вместо клюн.

Пред бъбривеца стоеше тълпа от зрители, които разговаряха с него.

— Разкажи нещо за тримата капитани — го помоли бабичка с малко внуче, което се държеше за ръката й и смучеше много дълъг бонбон.

— Бъди прост с хората, но не безцеремонен — отговори бъбривецът.

В сърцето си със скоби от стомана

приятеля изпитан приковавай,

но дланите недей да си протриваш

от ръкостискания с още голи,

недоизлюпили се запознанства…[1]

— Как ви харесва такава постановка на въпроса, госпожо? Аз много мислих за това напоследък.

— Не, той днес не е в настроение — отвърна бабичката. — Да отидем, Ванечка, да се повозим на склис.

— Не искам на склис! — зарева изведнъж малкото дете, като изплю бонбона на земята. — Искам да видя марсианската богомолка.

— Не вдигайте шум — каза вторият клюн на бъбривеца. — Могат да ни чуят пиратите.

А първият клюн със съвсем друг глас произнесе:

— Кхрр, ппшш, брш, пршшврх.

Къде беше чул този глас Коля? Съвсем скоро.

Вторият клюн се разсмя.

Разбира се, на марсианския пощенски кораб. Така разговаряха гратисчиите.

— Какво е това? — Коля попита Електрон. — Кого имитира?

— Космическите пирати — отговори бабичката, като отвеждаше ревящото дете. — Аз често го слушам.

— Не — възрази Електрон, — това е гласът на кледианския бухал. Аз работя тук и често го чувам.

Коля си имаше свое мнение по този въпрос, но не го сподели.

Бъбривецът задряма. Електрон поведе Коля нататък.

— Да изядем по един сладолед, а? — попита Електрон, когато видя колонките-автомати. Сладоледът беше слабото място на този иначе напълно възрастен човек.

— Ако ви се иска, хапнете си — каза Коля. — Аз съм сит.

„Сигурно две години няма да ям сладолед“ — помисли си Коля.

— Тогава седни на пейката и ме почакай.

Той седна на мекия диван. Електрон поврачува над колонката, за да избере някакъв екзотичен сладолед, а Коля зяпаше наоколо. Срещу него растеше палма, а на нея се люлееше небесносиня мечка с шест лапи. По-нататък се виждаше аквариум, в който бързо плуваха една зад друга оранжеви змии. Отзад гърба му, в храстите, се чу шумолене. Обърна се. Нямаше никой.

Електрон се върна и седна до него.

— Изключителен сладолед — рече той, — от брезови пъпки. Поне да го беше помирисал.

Коля послушно помириса. Сладоледът миришеше на брезови пъпки. Но този мирис не възбуди апетита му. А когато се помести, за да може Електрон да се заеме с лакомството си, зад гърба му отново се чу шумолене и изведнъж над рамото на Коля се протегна зелена рошава ръка, която сграбчи чашката със сладолед и се опита да я отнеме.

Нервите на Коля не издържаха. Той извика и отскочи на три-четири метра от пейката. Това беше ръката на хищно растение. Оказа се, че единият от храстите зад пейката е оживял.

Електрон спокойно отмести зеленото клонче и когато след него се протегна и второ, строго каза:

— Престани да хулиганствуваш! Ще настинеш. Иначе ще ти откърша всичките клони. А ти, Коля, ела и не се плаши. Това са храстчета. Съвсем безобидни, само че лакоми. Тук, в градината, ги разглезиха. Алиса и Полосков ги докараха от космоса с „Пегас“. На собствената си планета, когато има суша, те скитат от извор на извор.

Коля се върна на пейката с известен страх. Разбира се, един мъж няма право да показва, че се страхува даже от храсти, които искат да му откраднат сладоледа. Но все пак…

Електрон вдигна от пейката паднало листенце от храстчето и каза на Коля:

— Вземи си го за спомен. Да има какво да си спомняш в къщи.

Стараейки се да не гледа храстите, които не му вдъхваха доверие, Коля скри листенцето в джоба си.

— Електрон Степанович! — каза висок, попрегърбен мъж с оредяла светла коса. — Бях сигурен, че сте си отишли.

— Аз си бях тръгнал — обясни Електрон, — но се върнах да разведа из парка младия човек, който досега не е бил в нашия Космозо.

— Надявам се, че младият ви приятел няма да се обиди, ако дойдете с мене до хранителния пункт и проверите защо системата е изпратила в драконовото градче целия запас от конопено семе. Или драконите предпочитат конопа пред почтеното говеждо месо.

— Не може да бъде! — възкликна Електрон, като се повдигаше на брезовите си стъбла. — Вчера проверявах цялата система. Конопът се насочваше към малкия птичарник, а говеждото — при драконите. Коля, почакай ме, разходи се.

— Някак си глупаво излиза — каза мъжът. — Тъкмо инсталирахме новата система, проверихме я, даже мислех днес с чиста съвест да замина на конференцията…

— Ето, виждате ли, професор Селезньов! — викна Електрон. — Аз винаги се отнасям критично към новата техника. Да бяха раздавали храната както едно време, в древните времена, с помощта на роботи, нямаше да има никакви куриози. И какво, драконите ядат ли конопеното семе? Изгладнели са и го ядат.

Коля искаше да поправи Електрон и да му каже, че в древните времена не роботи, а живи служители са хранели животните, но Електрон вече продължаваше:

— Ти, Коля, се разходи сам, а ние с директора ще прегледаме системата. Тя може би не се е счупила, а смята, че е по-икономично, ако направи драконите вегетарианци.

Електрон и професор Селезньов свиха настрана и Коля чу как директорът на зоологическата градина попита:

— Не сте ли виждали Алиса? Не успях дори да си взема довиждане с нея.

— Вашата дъщеря преди малко беше до езерото — отговори специалистът по нова техника. — Разговаряше с Бронтя…

„Интересно, на колко ли планети е бил този професор? — помисли си Коля. — Може на стотина или на още повече. Щастливец! Не е изключено да стана не космонавт, а космически зоолог. Такива хора също ще бъдат нужни.“

Щом професорът и майсторът се скриха от погледа му, Коля стана от пейката. Не му се седеше повече сам в компанията на лакомите храстчета.

Постоя пред аквариума, загледан в ято космически костури, които се различаваха от обикновените само по това, че очите им се намираха на опашката и затова като плуваха, си въртяха главата. После излезе на една зелена поляна, на която пасяха крави. До една от тях стоеше бабичка с малко дете. Тя качи детето на кравата и на Коля му се видя странно подобно развлечение. Но в този миг кравата разпери неголеми крила като на прилеп и тромаво полетя ниско над земята. Другите крави вдигнаха глави, за да я наблюдават, а след това се обърнаха. На поляната имаше табелка с надпис: „Склиси. Торбести чифтокопитни от планетата на Шешинер“.

Бабичката тичаше успоредно с кравата и крепеше детето, което най-после се разсмя.

След това Коля спря пред площадката, на която се разхождаха насекоми, дълги около метър, подобни на богомолки. Насекомите понякога се срещаха, вдигаха предни лапички и дълго се опипваха.

Покрай тях мина Алиса, облечена в червен костюм. На рамото й висеше черна чанта. Една от богомолките, като я видя, се изправи на тънките си задни лапички и протегна предните си нагоре, сякаш се молеше. Алиса му махна с ръка, но не се спря. Коля тръгна след нея.

Бележки

[1] Шекспир, „Хамлет“. Тези думи принадлежат на Полоний и ги е изрекъл като наставление към сина си Лаерт. Превод на стиховете Валери Петров. Б.р.