Кир Буличов
Приключение в бъдещето (2)

Глава II
Това не е Индия

Коля мислеше само да надникне и отново да заключи вратата. Ако, разбира се, скритата камила не поиска вода.

Той открехна вратата — пет сантиметра, не повече. Нищо не се случи. Отвори я по-широко, пак нищо. Тогава си пъхна главата вътре и се оказа, че стаята е почти празна.

Беше малка стая със зелени стени. На прозореца висеше плътно перде, но вътре беше достатъчно светло, за да разгледа всичко.

Два шкафа и стол.

Единият беше стар, дървен и обемист. Вратичката му бе отворена. Вътре висяха разни костюми и шлифери, а под тях — мъжки и дамски обувки и пантофи различни номера. Във втората му половина на рафтчетата бяха наредени чаршафи, калъфки, ризи, различно бельо. А до шкафа бяха подпрени три походни легла.

Какво трябваше да предположи един следотърсач, ако в апартамента на самотен мъж види шкаф, натъпкан с дрехи за различни хора?

Следотърсачът Коля предположи, че това са вещи на приятелите на Николай Николаевич, които му идваха на гости. При него често идваха познати, идваха от други градове и понякога гостуваха по цяла седмица. Коля дори се запозна с един старец и го съпроводи до антикварната книжарница. Този дядо обясни на Коля, че живее в малко градче и невинаги може да си намери необходимата книга. А за да не мъкнат насам-натам куфари, приятелите на Николай Николаевич оставят някои вещи в Москва.

А на походните легла спят.

Изобщо стаята се оказа абсолютно безинтересна и Коля можеше спокойно да си тръгне, ако не беше вторият шкаф.

Това беше необикновен шкаф. Приличаше на телефонна будка, само че по-голяма. Момчето се приближи до стъклената врата и надникна вътре. Вместо телефон в будката имаше арматурно табло като в самолет. И Коля разбра, че именно тази будка е голямата тайна на стаята.

— Една минута — рече Коля на глас, защото се вълнуваше малко и го разкъсваха две желания: желанието да си тръгне и желанието да погледне по-отблизо таблото, защото се интересуваше от техника, дори миналата година беше сглобил радио, което, вярно, не работеше.

Коля натисна дръжката на стъклената врата и тя се завъртя меко, като смазана. Вратата се отвори, сякаш канеше Коля да надникне вътре. Той не се подвоуми и влезе в кабината. Миришеше на електричество като по време на буря.

Момчето заразглежда таблото. На долната му издадена напред наклонена част имаше два реда бутони. Малко над тях — ред превключватели. След това ред циферблати. Цялата тази система беше мъртва, изключена и затова не беше ясно за какво е предназначена.

Като че ли нарочно погледът на Коля се спря на превключвателя, от едната страна на който пишеше: „Вкл.“, а от другата „Изкл.“. Превключвателят беше обърнат надясно, към думата „Изкл.“.

Никога няма да бъде късно да го изключа отново, помисли си Коля и обърна превключвателя.

Чу се тихо бръмчене, стрелките на приборите по таблото потрепнаха и някои от тях се изместиха. Коля вече искаше да върне превключвателя обратно, когато чу зад гърба си тихо изщракване.

Той бързо се огледа и видя, че вратата се е затворила. Натисна дръжката от вътрешната страна, но тя не му се подчини. Коля не се уплаши. Превъртя превключвателя наляво, стрелките на приборите се върнаха на нулите, бръмченето се прекрати и вратата сама бавно се отвори.

— Ето — каза Коля, — машините трябва да се подчиняват на човека.

Още два пъти накара вратата да се затвори и отвори, а след това реши да изпробва и другите превключватели — защото, ако се случеше нещо, винаги можеше да ги върне обратно.

В края на втората редица бутони стърчете един превключвател, червен. Под него беше написано „Старт“. Отдолу някакви цифри и неразбираеми знаци. Само под две от тях пишеше: „Междинна спирка“ и „Крайна спирка“.

Любопитно. Коля превъртя превключвателя „Старт“, но нищо не се случи. Тогава разбра, че е избързал. Трябваше отначало да завърти превключвателя на „Вкл.“. Така и направи. Вратата се затвори. Отново превъртя превключвателя „Старт“ и пак нищо не се случи. Значи, разсъди Коля, още нещо е пропуснал да направи.

Коля не беше глупав човек и реши, че машината не е получила задача. И натисна копчето „Междинна спирка“. Този път опитът излезе толкова сполучлив, че Коля съжали, че го е започнал.

Бръмченето стана силно, почти оглушително. Стъклената врата се обви в мъгла и стъклото стана матово. Кабината цялата се затресе, като че ли някой беше включил зъболекарска бормашина. Коля протегна ръка, за да изключи по-бързо трептенето, но в този момент на малкия екран над пулта се появи червен, много ярък надпис „Внимание“.

Надписът веднага изгасна и на негово място се появи друг, бял: „Проверете дали сте в кръга“.

Коля погледна надолу и видя, че стои върху черно грапаво кръгло килимче, очертано с бяла линия.

— Да — каза той, като се стараеше да надвика растящото бучене. — В кръга съм!

Следващият надпис беше още по-строг: „Не се движете. Хванете се за дръжката!“

Коля не виждаше никаква дръжка, но в този момент доста високо, на нивото на очите му, от арматурното табло се показа дръжка. Тя беше предвидена за голям човек. Коля послушно се вкопчи в прохладния метал, защото не смееше да спори с надписите на екрана.

„Затворете очи!“ — заповяда надписът.

Коля зажумя.

И изведнъж всичко изчезна.

Нищо нямаше — ни горе, ни долу, ни въздух, ни жега, ни студ. Само прохладния метал на дръжката, за която се държеше Коля.

Колко продължи това, той не знаеше. Сигурно малко, а може би два часа. Дори не се изплаши, нито закрещя, защото страхът и викът са нещо неразбираемо, а как можеш да се изплашиш от нищото.

Изведнъж всичко свърши. Остана само бръмченето. Коля почака още малко, докато дойде на себе си, а след това се осмели и поотвори едното си око.

Веднага видя екрана и на него зелен надпис:

„Прехвърлянето завършено. Междинна спирка.“

Отдъхна си и се закле никога повече да не се навира там, където не го викат.

Сега знаеше какво да прави. Изключи превключвателя „Старт“, след това превъртя наляво превключвателя „Вкл.-Изкл.“. Веднага стана много тихо.

„Можеше да бъде и по-зле — помисли си Коля докато отваряше вратата на кабината. — Изобщо държах се като юнак и не се изплаших много. Жалко, че не бива на никого да разкажа.“

Излезе от кабината и спря, защото в стаята неща се беше променило. Или очите го лъжеха. Първо, вратата на гардероба беше затворена, макар че Коля не я беше пипал. Е, това не е най-страшното — вратата би могла сама да се затвори, когато кабината трепереше като подплашен заек. Но някъде бяха изчезнали походните легла, а стените на стаята, които допреди малко бяха облепени със зелени тапети, се оказаха съвсем бели, боядисани. Коля дори разтърка очи. Не помогна.

Тогава реши да не мисли за това. Когато абсолютно нищо не разбираш, по-добре е да не мислиш. Това правило Коля спазваше, когато го изпитваха на дъската и той не можеше да реши задачата или не знаеше през коя година е била открита Америка. Тогава гледаше през прозореца и не мислеше за задачата или за Америка. Все едно двойката няма да ти се размине. Ако, разбира се, някоя добра душа не ти подскаже.

Така и сега Коля престана да мисли, напипа в джоба си ключа от апартамента и тръгна към изхода.

В голямата стая цареше безпорядък. Фрегатата беше изчезнала. Добре би било, ако само тя беше изчезнала. Но беше изчезнала и масата, на която стоеше тя, беше изчезнал диванът със смачканите чаршафи и одеялото, телефонът, револверът от стената — изобщо всичко беше изчезнало. Стаята беше същата, но докато Коля бе стоял в кабината, някой беше белосал стените, а вместо предметите беше натъпкал стаята с прибори.

Какво може да си помисли човек при подобна ситуация?

И Коля, като умен човек, веднага се сети. Скоро беше чел разказа на американския писател Уошингтън Ървинг. За някакъв човек — Рип Ван Уинкъл, който отишъл в планината и заспал. Върнал се в селото си, върви по улицата, но никой не го познава. Пипнал се по лицето, а брадата му до пояса. Така се досетил, че е спал без прекъсване двадесет години.

При тази мисъл Коля се хвана за брадичката и даже се учуди, че не му е порасла брада. А докато си пипаше брадичката, се разстрои заради родителите си, които преди двадесет години са се върнали от разходката с катера и са намерили на масата кефира, а сина им никъде го няма. Обаждали са се по телефона във всички болници, идвала е милиция с куче, но всичко напразно. Дванадесетгодишният Коля е изчезнал безследно. И ето сега той ще излезе на стълбището, ще почука на вратата, ще му отворят старата му майка и старият му печален баща и ще го попитат: „Кого търсите, момко?“ А Коля ще каже: „Търся сина ви“. Те ще отговорят: „Ние отдавна нямаме син, защото нашият Николай преди двадесет години безследно изчезна“.

С такива тъжни мисли Коля прекоси стаята. Той очакваше, че и коридорът се бе изменил за двадесет години. Но никога не би могъл да предположи, че промяната ще е толкова голяма.

Нямаше коридор. Имаше стая, десет пъти по-голяма от предишната, висока колкото два етажа, също оборудвана с апаратура и неизвестно как, осветена.

Залата заемаше не само бившия коридор, но и стълбищната площадка и дори апартамента, в който бе живял Коля. Този удар беше по-силен от предишните.

Коля искаше да изтича обратно в кабината и да натиска бутоните — може би изведнъж халюцинацията ще изчезне, — но в този момент му хрумна друга мисъл.

Какво пишеше под бутона? „Междинна спирка“, „Крайна спирка“. А какво значи това? Гари, спирки… Значи кабината е нов вид бързоходен двигател и Коля просто се е озовал на друго място, в друг град… а може би в Индия? И, разбира се, това не е същата стая, а друга, подобна на нея.

Щом се сети за това, Коля реши да не бърза за кабината. Все ще успее. Не бива да се отказва от възможността да хвърли поглед на Индия или Самарканд.

Бързо намери вратата. Тя беше със същия цвят като стената и се разпознаваше само по едва видимата цепнатинка. В ъгъла на вратата Коля откри бяло копче. Натисна го и тя се плъзна встрани. Намери се в дълъг и широк коридор без прозорци. Може би и той имаше врати, но отдалече те не се сливаха със стената.

„Какво пък, ще отида по-нататък“ реши Коля и за да не загуби вратата — върви я търси после, — той постави до нея монета от пет копейки.

В коридора не срещна никого. Сигурно защото беше неделя или защото беше още рано. Нямаше часовник, но нали по земята часовите пояси са различни и затова в Индия може да е пладне, а ако се е озовал на Хавайските острови, то ще с и вечер.

Да, ненапразно съседът им е заключвал вътрешната стая. Този двигател сигурно е експериментален и засега може би е секретен. Нищо, да не се безпокои: Коля няма да издаде тайната. Даже и да го измъчват, никой не ще го накара да разкрие чуждата тайна.

Коридорът завършваше с широка стълба. Коля тъкмо се канеше да стъпи на горното стъпало, когато забеляза, че долу се мярна нещо лъскаво. Дъхът му спря. Чу се шумолене. Коля бързо отскочи няколко крачки встрани и клекна зад ъгъла. Не му се искаше да го видят и да го заразпитват: „А ти, момче, как попадна тук? Кой ти разреши да се возиш в кабините?“

От скривалището си Коля видя, че по стълбите се изкачва странно същество, може би рицар-лилипут, може би прахосмукачка на крачета. Недоносчето нямаше глава, затова пък безброй дръжки притискаха листенца и боклуци към хълбоците и гърба му и кръгли четки изскачаха изпод джуджето и като се въртяха, изчеткваха перилата и стъпалата, а боклука напъхваха в блестящ чувал, закрепен отзад. Джуджето-чистач мина на един метър от Коля и успя да изчетка крачола и да му лъсне обувките. И без да се спира, продължи нататък.

— Благодаря — каза Коля на чистача и макар че първата среща свърши благополучно, нататък той вървеше внимателно и се оглеждаше, за да не го види някой.

Стълбището изведе Коля в голям вестибюл с прозрачна предна стена. Стъклото беше толкова голямо, че бе чудно как досега никой случайно не го бе счупил. Коля се приближи до стъклената стена, като разглеждаше площада отпред.

Той беше покрит с ниска млада трева. Оттатък площада имаше раззеленили се дървета. Коля си помисли, че в Москва дърветата още не са се раззеленили, значи той е пристигнал в южен град.

Случайно се допря до стъклената стена и изведнъж в нея се появи отвор точно колкото за него. Стената, като жива, му предлагаше да мине през нея.

Той я послуша.

Навън не беше студено и по яке Коля се чувствуваше добре. Духаше слаб вятър, зад дърветата се виждаха високи къщи. Коля пресече гладка розова пътечка и направи няколко крачки по тревата. Обърна се, за да разгледа по-добре къщата, от която излезе.

Тя беше висока около двадесет етажа. Но прозорците и ъглите по нея бяха малко. Беше като изпилена и боядисана в преливащ се седефен цвят. На някои места строителят беше забравил да изравни вдлъбнатините и издатините, но Коля се сети, че това е направено нарочно. Във вдлъбнатините бяха балконите, а издатините бяха остъклени като очи на водно конче. Не може да се каже, че домът му хареса, но той беше човек с широки възгледи и смяташе, че всеки народ е свободен да си строи такива къщи, каквито му допадат. Например на ескимосите, които живеят в снежните иглу, или на индианците с техните жилища от кожа им е смешно, когато виждат високите сгради или къщички.

Над стъклената стена, през която Коля току-що мина, на самото стъкло с грамадни златни букви беше изписано:

А от двете страни на надписа имаше по един голям, висок колкото два етажа черен квадрат. Единият от тях представляваше часовник. На него светеха цифрите: 9, 15, 35…36… 37… 38… 39… Последната цифра показваше секундите и непрекъснато се менеше.

Но вторият квадрат разруши всички теории на Коля.

На него имаше надпис:

Вероятно всеки друг на мястото на Коля би се хванал за главата, би заплакал от ужас и би побягнал обратно към Института на времето, за да се върне по-бързо в къщи, при майка си.

Нали приключението на Коля далеч не е по силите на всеки? Трябва да имаш здрава нервна система. Това не ти е Рип Ван Уинкъл със своите жалки двадесет години и невчесана брада. Това са сто и повече години, дори костенурките рядко живеят толкова.

А Коля се зарадва и каза:

— Ама че работа!

И реши засега да не се връща.

Баща му и майка му, тъй или иначе, ги няма в къщи, а Николай Николаевич е в болница. Но ако се откажеше от пътешествието в далечното бъдеще, никога нямаше да си го прости. Може би щеше да се подвоуми, ако обувките му бяха мръсни, но чистачът му помогна. Какво друго още му трябва на един пътешественик във времето?