Кир Буличов
Приключение в бъдещето (29)

Глава XIV
Странното момиче

Вечерта Юлка за нещо се приближи до прозореца и възкликна:

— Ама че работа!

— Какво има? — попита Алиса.

— Няма да повярваш! Погледни.

Но Алиса не се приближи веднага до прозореца. Тя попита още веднъж:

— Все пак кажи, Юлка, какво виждаш там?

— Не се страхувай, не са пиратите — засмя се Юлка. — Долу стои Наполеон Бонапарт с триъгълна шапка. Под лампата. Видя ме и ми маха с ръка. Ама че майтап!

Алиса не се приближи до прозореца. Тя остави последната чашка на масата и попита:

— Да не би у вас Наполеоновци често да се разхождат по улиците?

— Защо им е на пиратите да се обличат така странно? — отговори Юлка.

— Четох, че много отдавна ловците в Африка се обличали ярко, любопитните щрауси се стичали от всички страни да погледнат чудото. Точно тогава ги избивали с лък.

Юлка се отдалечи от прозореца.

— Наистина, защо трябва човек да се облича като Наполеон и да стои под моя прозорец?

— Ще ти кажа защо. Какво бих направила аз на мястото на пиратите? Щях да проверя свързващите звена. Щях да си спомня, че съм лежала в болницата в стая с едно момиче, което се държа много смело, когато пиратите го нападнаха. Може би Алиса е разказала всичко на това момиченце. Ако Алиса му е разказала, може после и да е избягала при него. Как мислиш, логично ли е?

— Знаеш ли какво? Ще позвъня на Алик Борисович.

— Защо? Майка ти днес вече говори по телефона с него.

— Ще попитам не се ли е интересувал някой от адреса ми.

— Това няма да промени нещата — каза Алиса. — Ако са те проследили, скоро чакай гости. И защо ли те забърках и теб в тази история?

— Кого си забъркала и в каква история? — попита Наташа, като влизаше в стаята. — Вие, момичета, нещо криете, а не ме искате във вашата компания.

— Не, какво говориш, мамо! — отрече Юлка. — Нямаме никакви тайни.

— Щом няма, носи чая — рече Наташа — и викай баба си.

Когато вече пиеха чай, Наташа изведнъж си спомни.

— Днес говорих с вашия Алик Борисович. Каза, че някакво момче идвало в болницата и питало за Юлкиния адрес. Кога си успяла да си намериш поклонници?

— Нямам никакви поклонници — възмути се Юлка.

Алиса под масата я настъпи по крака.

— Ах — веднага разбра Юлка. — Как е изглеждал?

— Не се поинтересувах.

На вратата се позвъни.

Юлка рече да скочи, но Алиса я дръпна.

— Е, какво има? — попита Наташа. — Отваряйте, момичета.

— Мамо — помоли се Юлка, — отвори, моля те, и ако е Наполеон, кажи, че ме няма вкъщи.

— Кой? — попита баба й. — Наполеон ли? Тогава аз ще отворя вратата: цял живот съм мечтала да се срещна с Наполеон.

— Мамо — повтори Юлка, — ти отвори.

— Наташа — добави Алиса, — нас ни няма вкъщи.

— Изобщо не живеем тук — рече Юлка. — Разбираш ли?

Звънецът звънеше без прекъсване.

— Добре — отговори Наташа, — ще се опитам да се оправя.

— Момичета, не разбирам защо е тази суматоха… — започна Мария Михайловна.

— Тнхо-о-о!

Чуваше се как Наташа отваря вратата. После гласът й:

— Кого търсите?

И изведнъж чуха тъничко момичешко гласче:

— Идвам при Алиска.

— При кого?

„Браво на Наташа“ — помисли си Алиса.

— Аз съм от училището — чу се гласът на момиченцето. — Учителката ми каза да дойда при Юлка и Алиса.

— Защо? — попита я Наташа.

— Да ми помогнат за изпита. Обещаха ми.

Гласът на момичето беше толкова тъничък, като че ли ей сега ще заплаче.

— За кой изпит? — попита Наташа.

— За кой, за кой? — Гласът на момичето се измени и в него се прокрадваха злобни нотки. — За най-главния изпит.

— Ти, момиченце, в кой клас си? — попита Наташа.

— Няма да кажа.

— Опасявам се, че такива малки момиченца не държат изпити, а играят на кукли. Погрешно са те изпратили тук.

— Алиса тук ли живее? Вие не ми отговорихте.

— Той е — прошепна Юлка.

Алиса кимна.

— Странно момиченце — рече бабата, — ще отида да видя.

— Довиждане — каза Наташа.

— Ние пак ще се срещнем — отговори момиченцето. — Само че няма да ме познаеш.

Вратата се хлопна.

Баба й и Наташа се върнаха в стаята.

— Странно момиченце — рече Наташа. — Кой и защо я е изпратил при нас?

Юлка мълчеше. Алиса отново седна на масата и си примъкна чашката.

— Някой да иска да си поговорим откровено? — попита Наташа.

Момичетата мълчаха.

— Е, добре — каза Наташа. — Но не си въобразявайте, че имам слаба памет.

— Непременно ще ти разкажем всичко, мамо. Честна дума! — отговори Юлка.

— Само да не бъде късно — рече Наташа.

Късно вечерта, когато момичетата вече си бяха легнали, Юлка отиде при Алиса на дивана и зашепна:

— Да вземем да й разкажем всичко, а? Тя ще ни разбере, наш човек е.

— Ти не разбираш — отговори Алиса. — Наташа е добър човек, но е преди всичко майка. Тя трябва да ни защищава. Представяш ли си какво ще си помисли? Ще се побърка от тревога.

— И баба също — печално добави Юлка.

— Трябва да удвоим вниманието си — рече Алиса. — Утре или вдругиден те ще стигнат до училище.

— А ние още нищо не знаем.