Кир Буличов
Приключение в бъдещето (33)

Глава XVIII
Опасният беглец

На другата сутрин събитията препуснаха като бърз влак.

Пръв този ден беше тръгнал за училище Коля Садовски. Отиваше толкова рано, защото нямаше смисъл да стоя в къщи, където бе вдигнат голям скандал. Виновникът за него беше, както винаги, самият Коля. Беше се замислил още от снощи: как става тая работа в математиката — плюс, умножен с плюс, дава плюс, а минус, умножен с минус, пак дава плюс. Започна да разсъждава: ако възглавницата ти е ушита от мек, чист, изгладен плат — това плюс ли е? Ако е напълнена освен това с приятен пух, това плюс ли е? Ами ако с приятен пух е напълнена и чистата калъфка, всичко заедно ще доведе до образуването на много удобна и положителна възглавница. Плюс ли е? Плюс.

С тази мисъл Коля заспа на меката и положителна възглавница. Събуди се и се замисли по-нататък. Ако се вземе нещо съвсем неподходящо за пълнене на възглавници и ако се напъха в нещо съвсем неподходящо за ушиване на калъфка, ще се получи ли положителна възглавница? Трябва да се опита. Разбира се Коля знаеше, че от тая работа нищо няма да излезе, но много му хареса да размишлява философски. Затова отиде сутринта в кухнята, взе десет яйца, две електрически крушки и ютията, сложи всичко това в мрежата, с която майка му купуваше картофи, занесе ги в банята, остави ги на пода и легна на тази възглавница.

Плюс не се получи.

От ютията му излезе цицина, омаза се с яйца и се поряза на електрическата крушка. Накараха го да измие пода в банята, да събира стъклата, а след това го оставиха без закуска — и всичко това се случи в седем часа сутринта.

И затова той излезе от къщи.

Близо до училището го спря много дебел човек с дълъг черен шлифер и шапка, нахлупена чак до ушите.

— Здравейте — поздрави дебелият. — Вие от шести „Б“ клас ли сте?

— Защо така мислите? — попита го Коля. — Нима прозира?

— Какво да прозира? — попита го дебелият.

— Моят номер — каза Коля.

Говореше просто така, само и само за да говори, дори не се замисляше. Дебелият не му хареса. Лицето му беше прекалено добро, като че ли нарочно бе нарисувано. Затова Коля го помоли:

— Бъдете любезен да си свалите маската.

— Каква маска?

— Под която са скрити глиганските ви зъби.

Дебелият дори си опипа лицето, сякаш наистина се опасяваше да не би да се покажат зъбите му изпод маската.

Садовски не го почака, а си продължи пътя. Той реши да измисли начин за ходене под земята. Такъв начин ще бъде много изгоден, тъй като ще можеш да пресичаш улицата, където си искаш, дори на червена светлина. Само че ръцете ще се омърсят.

— Чакайте — настигна го дебелият. — Познавате ли Коля от вашия клас?

— Честно ли да ви отговоря, или не? — попита Садовски.

— Честно — рече дебелият. — Честността е най-доброто човешко качество.

— Ако е честно, тогава аз съм Коля.

— Не — отговори дебелият, — ти не си Коля. По-точно не си този Коля.

— Правилно забелязахте! — каза Коля Садовски. — И аз самият в последно време се замислям дали съм още Коля, който бях отначало. Не ви ли се струва, че съм много червенокос?

— Какво, по-рано друг ли беше? — дебелият внимателно разглеждаше момчето.

— По-рано бях рус — рече Коля. — И освен това бях момиче.

Дебелият въздъхна.

— Още един въпрос — каза той. — Познаваш ли Алиса?

— Тя вече завърши училище — отговори Коля. Не, дебелият положително не му харесваше. Коля искаше по-бързо да се избави от него. Още повече, че не му се разказваше за Алиса. — И замина за Памир. Помоли да ви предам да не закачате любимото й кученце. Имате ли още въпроси?

— Ти си много невъзпитано момче — констатира дебелият. — При нас вече няма такива.

— Всички ли ги изтребихте? — попита Коля.

— И до теб ще стигнем! — изсъска дебелият така, че да не го чуят минувачите. — Ще запомня червенокосата ти физиономия!

— Какво щастие! — рече Коля, но за всеки случай отстъпи крачка назад. — Затова, когато ви доведат при мен, ще се отказвате ли от думите си?

— Къде ще ме доведат?

— В кабинета ми. Нали съм главен инспектор от милицията по разкриване на особено сериозни престъпления против шестокласниците. Не сте ли чували? Казвам се Холмс. Николай Шерлокович. Да се запознаем. А вие как се казвате?

Но дебелият вече бе изчезнал. Като че ли пропадна вдън земя.

Коля постоя малко, след това въздъхна и каза:

— Изпреварил ме е. Той може да ходи под земята. Ще трябва да измисля нещо ново, защото ако се сблъскам с него под улицата, ще ме смачка.

След пет-шест минути на това същото място с дебелия се срещна Мила Руткевич.

Той като планина застана на пътя й.

— Извинявайте, момиче — рече той, — от шести „Б“ клас ли сте?

— Да — отговори Мила.

— Моля те, ще ми дадеш ли ценна информация?

Дебелият тръгна успоредно с Мила. Говореше вежливо, дори раболепно.

— Какво мога да ви разкажа? — поинтересува се Мила.

— Случи ми се голямо лично нещастие — обясни дебелият. — И само вие, добро момиче, можете да ми помогнете.

— Но аз бързам за училище — отговори Мила. — Първият час имаме английски и трябва да си преговоря превода.

— Няма да отнема повече от две минути от скъпоценното ти време, момиче — рече дебелият. — Трябва да поговоря с теб за Алиса.

— За коя Алиса? — вслуша се внимателно Мила.

— Не знам с какво фамилно име е записана в класа ви. Но сигурно имате само една Алиса?

— Алиса Селезньова? — попита Мила. — Какво се е случило?

— Надявам се, че нищо страшно. Сега за сега нищо страшно.

И дебелият направи дълга изразителна пауза.

— Какво може да се случи? — попита Мила, като прехвърли на гърба черната си плитка. — Вие от милицията ли сте?

— Донякъде — отговори дебелият. — Кога и защо се появи Алиса във вашия клас?

— Днес е трети ден. Тя живее с Юля Грибкова. Бяха заедно в болницата.

— Така-а-а-а. Всичко съвпада.

Минаваха покрай малка градинка, където имаше свободна пейка.

— Ако не възразявате — предложи дебелият, — да седнем за минутка.

Мила кимна. Имаше още време. Тя беше заинтригувана. Особено като се има предвид, че Алиса хич не й харесваше.

— Не сте ли забелязали в поведението й нещо странно? — попита дебелият. — Нещо не наше, извън рамките на нещата?

Тя вдигна рамене.

— Как да кажа…

— Ясно — рече шишкото. — Вие не искате да говорите лошо за своята приятелка. Това е похвално, разбира се, че е похвално. Правите впечатление на много разумна девойка. Но сега разговорът между нас е толкова сериозен и таен, че трябва да говорите само истината. Харесва ли ви характерът й?

— Не! — изпусна се Мила, без да иска.

— Защо?

— Тя е фукла!

Мила наистина мислеше така. Винаги тя е била първата отличничка в класа. През цялото време. Учителите я сочеха за пример и я хвалеха на родителските срещи. И изведнъж се появява някаква си Алиса, която, както се оказва, и английски знае по-добре от Мила, и география, и математика, а за физкултурата и да не говорим. Неприятно, няма какво.

— Наистина ли? — попита дебелият. — Това също съвпада с нашите наблюдения. Момиченце, Алиса не е ли показвала някакви знания повече от допустимите?

— Как да ви кажа… — отговори Мила. — Особени способности не съм забелязала, но тя умее да се самоизтъкне.

— Правилно! — възкликна дебелият. — А във вашия клас имате ли някакъв Коля?

— Коля ли? Имаме трима Колевци.

— С кого от тях дружи Алиса?

— Тя не дружи с никого освен с Грибкова — отговори Мила. — Макар че мене не ме интересуват хорските работи.

— Правилно — каза дебелият. — Вие трябва да ни помогнете.

— На кого?

— Аз работя като главен лекар в болницата за особено опасни деца. Миналата година при нас постъпи неизлечимо болно момиче на име Алиса. Тя има склонност към жестоко хулиганство. Това е болест. Биеше деца и възрастни, хапеше, а след това открадна от училищния музей тигъра, облече се в кожата му и нощем ограбваше минувачите. Когато я хванаха, изпохапа трима милиционери, удуши служебното куче и се наложи да я вържем.

— О, какъв ужас!

— Не, не е ужас. Трябва да се съжалите над нея. Тя не е виновна, че се е разболяла — чу се мелодичен женски глас.

Мила забеляза, че до тях стои миловидна, дребничка, крехка жена в бяла престилка с червен кръст на ръкава.

— Ах, запознайте се — рече дебелият. — Това е доктор Иванова. Тя прекара сто безсънни нощи, за да успокоява нещастното дете, да му дава лекарства и да му разказва приказки.

— Да, така е — потвърди доктор Иванова. — Но всичките ми усилия отидоха напразно. Това лошо момиче избяга през нощта от болницата, като изкърти с рамо вратата и скочи от петия етаж.

— И нищо ли не й се случи? — попита Мила.

— Нищо. Остана само отпечатък в асфалта под прозореца, дълбок метър и половина. На болните в такова състояние нищо не им става. Обиколихме вече всички училища и болници, но тя изчезна безследно. Изведнъж разбрахме, че подобно на външен вид момиче е било забелязано във вашия клас.

— Но на вид тя е толкова спокойна — каза Мила. — И толкова добре знае английски език.

— Това е ненормално явление — отговори шишкото. — Целият й ум е насочен към това, как да лъже заобикалящите я и да се преструва, че е съвсем нормална. В това се крие опасността от нея. И отговорите й в час са също ненормални. Кажете ни, може ли едно нормално момиче да знае толкова много, колкото вашата Алиса?

Този въпрос много се хареса на Мила. Той веднага ликвидираше всичките й съмнения. Ама разбира се, Алиса е просто ненормална, затова знае всичко така добре. Обикновеният човек не би го знаел. Нито един здрав шестокласник не би могъл да бъде по-умен от Мила Руткевич. Когато Мила разбра всичко това, раздразнението й против Алиса изчезна. Дори й дожаля за кея.

— А когато я намерите, какво ще направите? — попита Мила.

— Ще я вземем с нас.

— Чакайте — рече Мила. — Ами че Алиса се държи толкова мирно. Може би и е по-добре в училище, при децата? Тя ще оздравее и ще започне да се учи по-лошо… като всички.

— Ами ако отново започне да буйствува? Ако ухапе някого? Вие забравихте за своите другари, които са изложени на опасност.

— Ах, не помислих за това. Да отидем по-бързо при директора на училището и да му разкажем всичко.

— Не, не бива — каза печално дебелият. — Ами ако сме сбъркали? Ако това не е оная Алиса? Представяте ли си каква травма ще причиним на невинното дете?

— Тя е, тя е — настояваше Мила. — Абсолютно ненормално знае всичко.

— Но ние сме много деликатни хора — рече крехката доктор Иванова. — Отначало ще надникнем в клас и ще се убедим, че това е нашето момиче-беглец. Ти трябва да ни помогнеш.

— Как?

— Заведи ни в училище през задния вход, така че Алиса да не ни види, и ни покажи вашата стая. Другото остави на нас. За твоето участие в тази операция никой няма да разбере. Съгласна ли си?

— Щом това е необходимо за медицината и безопасността на хората, съгласна съм — каза Мила. — Само че да вървим по-бързо, защото скоро ще бие звънецът.

Тя ги поведе през двора, през училищния ботанически участък. Посочи им как да се качат на третия етаж и каза:

— Само че не я вземайте направо от клас. Жал ми е за нея.

— Не се безпокой, момиче — добродушно рече доктор Иванова. — Ще бъдем хуманни и добри. Ние винаги сме такива.