Кир Буличов
Приключение в бъдещето (11)

Глава XI
Гратисчии във ваза

Количката внимателно забави ход пред отворения люк. Отблизо дискът се оказа невероятно огромен. Долу се чернееше люк с размери на футболна врата, под края на диска и от него към земята водеше мостик, широк колкото обикновено шосе, покрит с ръбеста пластмаса, за да не се плъзга.

Пред мостика количката забави ход. Коля клекна зад нея, за да не го видят хората, които ще приемат товара. Но от кораба не излезе никой. Количката, сякаш получила заповед, внимателно тръгна нагоре по мостика, като крепеше с пипалата си вазата.

Беше непростимо да се изпусне такъв шанс. Щом досега не го бяха забелязали и спрели, нима няма да надникне вътре? Поне с едно око, поне за минутка. И след това — веднага в къщи.

Когато Коля стъпи на мостика, той видя пръчка на три крачета с надпис „Москва — Марсогара. Пощенско-колетен №986—2“.

Веднага си спомни какво му бе казало къдрокосото момче — че с пощенските може да се лети, защото в тях е топло. Това не значеше, че той се канеше да пътува. Просто си спомни.

Количката се качи по мостика и се олюля, когато, претъркулвайки се, влизаше в кораба. В обратна посока мина друга, празна. Коля реши, че ще се върне, щом тя остани вазата.

Количката се спря в невисока, обширна, слабо осветена зала. Тъкмо Коля искаше да продължи, когато от нея се чу глас. Гласът бе механически, скучен:

— Товар-колет-номер-дванадесст-три-робот-количка-четиридесет-четири-къде-да-поставя-товара-чакам-информация.

И веднага отгоре отговориха:

— Робот-количка-четиридесет-четири-нямам-информация-за-нашия-товар-чакайте-укаоания-във-втория-товарен-отсек.

Количката отново тръгна. Сега за сега Коля не виждаше нищо интересно. Дори никого не срещна. От голямата зала количката премина в друга, по-малка, където вече имаше някакви сандъци. Осветлението беше по-силно и отнякъде духаше прохладен сух вятър.

Коля се огледа. Уж от любопитство, а всъщност очите му търсеха място да се скрие. И затова, когато погледът му откри голяма тъмна ниша между сандъците, краката му, без да го питат, се насочиха натам, а главата му се правеше, че нищо не забелязва. Затова можеше да се каже, че Коля се намери в тъмното празно пространство между сандъците не по своя воля. Той застана том и заспори със себе си. Едната му половинка настояваше да си тръгне веднага, щем количката стовари вазата, а другата не искате и да чуе за такова нещо. Даже местните момчета не бяха се промъквали на кораб, а той успя. Пък ако в къщи разкаже на някое от момчетата, че е бил на космически кораб за Марс и си е тръгнал само защото майка му би се безпокоила, момчетата биха се пръснали от смях. „Такъв шанс повече няма да имаш. Но нали не се знае колко време се лети до Марс — спореше първата половинка. — Може да е цял месец. И ще си умреш от глад.“ А втората половина отговаряше: „Нищо подобно. Като огладнея, ще изляза оттука, ще отида на капитанския мостик и всичко ще си призная. Ще кажа, че съм от Конотоп, че искам да отида на Марс. Че съм сираче и няма кой да се безпокои за мене. Няма заради мене да връщат целия кораб, я. Е, пък и да го върнат, аз все едно, ще съм бил вече в космоса. Пръв от училището.“

Докато спореше със себе си, Коля видя удивителна картина.

От широкото гърло на вазата се показа кръгла човешка глава. Беше съвсем кръгла и съвсем гола.

Главата се огледа и изчезна. За пръв път в този ден Коля се изплаши.

Главата отново се появи, после дебели пръсти се хванаха за края на вазата и с голям труд от нея се измъкна човек, който беше направен от няколко кълба.

Главата му — кълбо, коремът — кълбо, дори ръцете му бяха от кълбо. Много приличаше на прехранено малко дете. Беше облечен с черен пуловер, жълти гащи до коленете и обут със солидни обувки.

Шишкото се прехвърли през вазата и се изпързаля по корем по закръглената й степа. Количката леко се олюля и попита:

— Какво-е-това-какво-е-това?

А гласът от тавана отговори:

— Всичко-наред-очаквайте-указания-чакам-информация.

Шишкото почука с пръстите си по вазата и веднага от нея се показа втора глава, много слаба, на тънка шия и мъничка, като на първокласник отличник.

Шишкото вдигна ръце и помогна на слабия човек да скочи долу.

Всичко това приличаше на илюстрация към приказката „Али баба и четиридесетте разбойника“. И там разбойниците се криеха в делви, само че след това биваха унищожени.

Дебелият и слабият постояха малко на количката, скочиха от нея и побягнаха именно към онова тъмно пространство между сандъците, където се криеше Коля.

Той бързо изпълзя назад и намери малка пролука между сандъците и стената. Напъха се там и замря, като се стараеше да диша безшумно.

Ама че се хвана! Докато не излязат те, и той не може да мръдне. Ясно е, че са гратисчии и също искат да отидат на Марс незабелязано. Но когато така постъпва човек, който е на дванадесет години, постъпката му все още може да се обясни, още повече ако е от друго време. Но когато гратисчиите са възрастни хора, по-трудно е да се обясни. Освен това Коля се боеше от тези хора — те не му харесваха.

Отгоре се раздаде глас:

— Робот-количка-четиридесет-четири-товара-доставен-тук-погрешно-вазата-предназначена-за-подарък-алдебаран-върнете-товара-главния-склад-как-разбра-прием.

— Разбрах-добре — отговори количката. — Товарът-се-измени-тегло-минус-сто-деветдесет-три-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама-възможна-загуба-по-пътя-моля-проверка.

Коля си представи как количката лази с пипалата по пода и търси не е ли паднало нещо, а наоколо няма нищо. Сто деветдесет и три килограма тежаха гратисчиите.

— Разбрах — отговори гласът отгоре. — Долагам-диспечера-не-се-местете.

Съвсем близо до Коля в тъмнината се размърдаха съседите му. Те си шепнеха на някакъв неразбираем език, който се състоеше само от съгласни. Получаваше се нещо подобно на:

— Кх-мшшш-фрк-пш-крр — шепнеше единият глас, висок и тънък.

— Шшшпш-впррр-ктттт-цу — отговаряше друг, дълбок.

„Аха — помисли си Коля, — разтревожихте се, милички! Сега ще ви хванат.“ Беше забравил за себе си, кой знае защо, много искаше тези, другите, да не заминат за Марс.

Отвън се чуха безброй бързи крачки, като че ли в склада дотича цял отряд джуджета. Аха, нашите са — помисли си Коля. Дебелият и слабият замълчаха, притаи ха се.

Крачките се разпръснаха из целия склад и изведнъж пространството между сандъците бе ярко осветено. Коля внимателно надникна в процепа между горния и долния сандък и видя как в нишата, където се криеха гратисчиите, се втурнаха малки многокраки и многоръки роботи. Гратисчиите отскочиха до самата стена, а шишкото даже се опита да се напъха в цепнатината, където се криеше Коля, по не успя. Когато Коля отново надникна, видя, че съседите му отчаяно се бият, като се мъчеха да се откачат от роботите, но те се бяха вкопчили яко в тях и ги теглеха на открито място.

След минута се разнесе механическият глас на количката:

— Намерени-двама-човека-между-контейнерите-не-искаха-да излизат.

Гласът отгоре каза:

— Претеглете-тези-които-се-укриваха-съобщете.

И Коля видя как малките роботи вдигнаха хората във въздуха.

Един глас каза:

— Теглото-моя-човек-четиридесет-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама.

Друг глас каза:

— Теглото-моя-човек-сто-петдесет-три-килограма-точно.

Трети глас каза:

— Сумата-от-теглата-сто-деветдесет-три-килограма-шестстотин-осемдесет-два-грама-точно.

Количката се обади:

— Теглото-отговаря-на-загубата.

Гласът отгоре каза:

— Задръжте-хората-до-идването-на-дежурния.

Никой не обръщаше внимание на Коля. Той не се беше возил на колички. Малките роботи продължаваха да държат дебелия и слабия над пода, както Херкулес Атлас, оня гръцки герой, който е подпирал небето. Гратисчиите се възмущаваха и си подвикваха на своя език: „Кхрр! Пшшшвш!“

В помещението влезе дежурният. Той беше в син комбинезон с комета, избродирана на ръкава точно над същата звездичка, каквато имаше и Коля.

— Пуснете хората — каза той.

Шишкото седна на пода, но слабият се задържаше на краката си.

— Това е безобразие! — рече шишкото. — Дори е издевателство! Какво право имахте да насъскате срещу нас тези изроди?

— По-добре аз да ви попитам какво правехте в товарния склад? — отговори дежурният. — И как попаднахте тук?

— Влязохме — рече слабият — да се порадваме на кораба.

„Лъже!“ — едва не извика Коля, но се въздържа бива си го — да попадне в такава компания!

— И по-конкретно как? — попита дежурният.

— Просто влязохме — отговори слабият.

— Мисля, че сте влезли скрити във вазата — каза дежурният.

— Е, и какво от това? — възмути се шишкото. — Всеки пътува както си иска.

— И къде отивате?

— Разрешете да ви обясня всичко — каза слабият, — за да нямаме недоразумения. Майката на моя приятел живее на Плутон. Потвърди го де!

Шишкото веднага омекна, изхълца и изстена:

— Да, на Плутон ме чака майка ми. Тя има рожден ден. Навършва деветдесет години. Извика ме там, защото е немислимо да празнува рождения ден без любимия си син.

— Ето, виждате ли — каза слабият — как се вълнува!

— Продължавайте — рече дежурният.

„Нима им вярва?“ — удиви се Коля.

— Ето защо се пъхнахме във вазата — каза шишкото. — Защото във вашия кораб няма места.

— А къде мислите, че отива нашият кораб?

— На Плутон.

— Сбъркали сте. Това е пощенски кораб до Марс.

— О, ужас! — възкликна шишкото. — Нима все още са възможни такива грешки на Земята? Да ни изпратят на Марс!

— Никъде нямаше да ви изпратим — възрази дежурният. — А засега ще останете на Земята. Не е чудно, ако на кораба се качи някое дете, но когато възрастни хора се занимават с такива работи, това е най-малкото неразбираемо. Впрочем, какво прави на Плутон старата ви майка? Плутон е научна станция, а не санаториум.

— Майка му — отговори слабият — не е никаква пенсионерка. Тя е специалист по получаването на вода от вакуум.

— Е, щом сте сбъркали кораба, ще помоля роботите да ви придружат до диспечера на космическата гара и той ще ви помогне да си купите билет за истински кораб и ще се погрижи повече никога да не лъжете. Довиждане. И смятайте, че ви е провървяло: по време на полета този склад се затваря херметически и тук и през трите дни температурата е нула градуса.

— О, как сме ви благодарни за спасението! — извикаха в хор гратисчиите. — Цял живот няма да забравим добрината ви. И не безпокойте роботите, те имат работа. Сами ще се върнем на гарата.

— Не, моля ви се! — засмя се дежурният. — С роботите няма да се загубите. А пък аз ще бъда по-спокоен.

От своето скривалище Коля видя как дежурният изпрати шишкото и слабия до изхода и оттам наблюдаваше как се спускат по мостика.

— Какво се е случило? — чу Коля друг глас.

Към дежурния се приближаваше висок космонавт същият оня капитан Полосков, който подари на Коля звездичката.

— Странна история, капитане — отговори дежурният. — Виждате ли как бързат през полето двама души?

— Онези ли?

— Тези хора се промъкнаха на кораба, скрити в една ваза, която по погрешка попадна при нас на борда. — По погрешка ли?

— Да. Трябваше да я натоварят за Плутон. За почивния дом на учените. Тези хора се канеха да пътуват за Плутон. Казаха, че майката на единия, която навършвала деветдесет години, живеела там.

— Глупости! — рече капитан Полосков.

— И аз така мисля.

— Като че ли са ми познати и някъде съм ги виждал. Но не мога да си спомня къде. Да не би да има някой друг гратисчия? Провери ли трюмовете?

— Не се безпокойте, капитане. Преди отлитането ще мина по всички трюмове с биотърсача и нито една мишка няма да се скрие от мене.

— Добре — каза капитанът. — Тогава да отидем на капитанския мостик и да съобщим всичко на диспечера.

Космонавтите си отидоха и Коля разбра, че не бива да остава на кораба нито минута повече. Изобщо време е за в къщи.

Той внимателно се измъкна от своето скривалище и изтича по мостика. Притаи се в сянката на един диск, изчака робот-количка и като се криеше зад кея като зад щит, бързо стигна до гарата.

Провървя му отново. На гюлето пред гарата имаше тълпа от хора, които посрещаха някого. Свиреше оркестър и над тълпата се вееха плакати.

„Добре дошла, Милена Митина!“

Откъм голям син диск долетя мехур и от него излезе красива, малко чипоноса жена и всички завикаха:

— Ура! Добре дошла!

Коля също викаше „ура“, за да не се отличава от другите.

Жената дойде до тълпата и започна да се здрависва с посрещачите. Стигна до Коля и му протегна ръка.

Беше облечена в дълга като гръцка туника рокля, която леко искреше.

— Да живее нашата велика певица! — извика някой от тълпата.

— Харесва ли ти моето пеене, момче? — попита тя.

— Много — отговори Коля. — Аз дойдох от родния ви Конотоп, за да ви посрещна.

— Но аз никога не съм ходила в Конотоп — удиви се Милена Митина. — Родена съм в Кострома.

— Правилно — каза Коля. — Аз съм историк и съм много разсеян. Дойдох от Кострома.

Другите хора вече протягаха ръце към Милена.

— Дайте ми автограф — помоли Коля, който съвсем се успокои и беше радостен, че се измъкна от космическия кораб.

— Нямам нищо за писане — отговори Милена. — Но вземи това за спомен.

Тя подаде на Коля красиво шлифовано, кръгло, плоско камъче.

— Този камък намерих на брега на океана на планетата Бруск, където изнасях концерт.

— Благодаря.

Тълпата подхвана Милена Митина и я повлече към гарата. Коля вървеше отзад, като криеше в джоба си сувенира от планетата Бруск, намираща се в неизвестно за него съзвездие.

— Младежо — една девойка в кимоно с жерави спря Коля, — хайде да се сменим. Аз събирам всичко, което е свързано с живота на Милена Митина. Какво искате за този камък?

— Нищо, това е подарък — отговори Коля.

— Ще ви дам звезден часовник, колекция от марсиански марки, жив зигъл…

— Не — отсече Коля, — подаръците не се сменят.

Той влезе в гарата и след три минути се озова на спирката на мехурите.