Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто лет тому вперëд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Кир Буличов. Приключение в бъдещето, 1980

Редактор: Весела Сарандева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Марин Стоянова

 

I издание. ЛГ V. Тематичен №23. Дадена за набор на 21. IV. 1980 год. Подписана за печат на 27. IX. 1980 год. Излязла от печат на 30. IX. 1930 година. Поръчка № 133. Формат 84×108/32. Печатни коли 17,25. Издателски коли 14,49. Усл. Изд. коли 13,92. Цена на книжното тяло 0.84 лева. Цена 0,92 лена

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980 г.

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

 

Кир Булычëв. Сто лет тому вперëд. М. „Детская литература“, 1978

История

  1. — Добавяне

Глава VI
Бягството

След изписването на Юлка се състоя консулт. Професор прегледа Алиса. С него дойдоха и други лекари, които Алиса не беше виждала дотогава. Надничаха в очите й, караха я да брои и й задаваха заплетени въпроси, но Алиса не се стараеше много в отговорите си. През това време си мислеше за друго: разглеждаше лекарите, за да разбере не се ли е наврял между тях пиратът Плъс. Алиса знаеше, че пиратите така лесно няма да се откажат от своите планове. Представяте ли си колко много им трябва прибор, който чете чужди мисли? Тогава от тях нищо няма да може да се скрие. Какъв ужас! И за всичко е виновна Алиса.

Лекарите се разотидоха, без да дойдат до единно мнение. Наистина, разрешиха на Алиса да става.

Засега оставаше сама в изолационната. Шлосерът се бе запилял някъде и стъклото в старата стая още не беше поставено. Всички болни, които можеха да се движат, и даже лекарите ходеха в нея като на екскурзия и се учудваха как са проспали такъв ураган.

В изолационната беше по-хубаво. Може би пиратите още не са надушили къде е тя? Алиса взе Юлкината бележка, която й донесе Наташа, и я прочете, за да запомни телефона и адреса. Наташа й беше оставила пет монети от две копейки, за да й звъни от стълбищния телефон-автомат. Така че Алиса се сдоби с истински старинни пари. Чак и беше жал да ги харчи — един неин познат колекционираше монети и може би нямаше такива.

После Алиса накъса бележката на ситни парченца.

Следобед отиде да гледа телевизор. Беше полезно да погледа старинните предавания. Щом се канеше да остане тук, докато открие Коля, трябваше да види как хората се обличат, вървят по улиците и така нататък.

Алиса седеше в хола и гледаше предаването „Клуб на кинопътешествията“. Загледа се във филма за Африка. Това беше Африка без големия Сахарски канал и климатът беше сух. Наоколо седяха болни и без да откъсват очи, гледаха екрана. И изведнъж тя усети, че някой се приближи зад нея. Бързо се обърна. Беше високо слабо момче с бледо лице. Кракът му бе гипсиран и той се опираше тежко на патерицата.

— Може ли да седна тук? — попита тихо момчето.

— Седнете, свободно е — отговори Алиса.

Момчето тромаво се отпусна в празния фотьойл и сложи патерицата до себе си. На Алиса й беше жал за него. Тя вече знаеше, че в далечното минало със счупен крак е трябвало да се лежи в болница цял месец, а понякога и повече, докато костта сама не зарасне. И не са имали простите лекарства, от които костите зарастват за един ден, а раните заздравяват за половин час.

Момчето несръчно се обърна и се намръщи.

— Боли ли те? — попита Алиса.

— Понякога — отговори момчето. — Но не ми обръщай внимание. Гледай.

Предаването свърши, след него започна друго, не много интересно. Алиса и момчето със счупения крак се заприказваха.

— Иначе имам вълчи апетит — каза момчето. — Мога да изям наведнъж бик. Или двайсет кюфтета. А тук нямам никакъв апетит.

— Какво би искал да ядеш? — попита Алиса.

— Да развинтя ли фантазията си?

— Какво?

— Е, има такъв израз. Не знаеш ли?

— Не съм чувала.

— Сега бих ял ягоди. Или банан.

— Ти в коя стая си? — попита Алиса.

— В четвърта. Защо питаш?

Алиса не отговори. Знаеше, че Юлка й бе оставила ягоди в хладилника. Но преди да обещае, трябваше да провери.

Затова след известно време Алиса стана и отиде да погледне в хладилника. Горе имаше чинийка с ягоди.

— Огладня ли, момиченце? — попита я санитарката Дуся, когато видя, че Алиса бърка в хладилника. — Скоро ще обядвате, ще си развалиш апетита.

— Аз ще взема само ягодите.

Тя се върна при телевизора с чинийка в ръка. Но момчето вече го нямаше. Изглежда, че и на него му бе доскучало и си бе отишло.

Тогава Алиса тръгна с ягодите към четвърта стая. Тя беше в края на коридора, а след нея вече се намираха запасните стълби за надолу.

Алиса видя момчето не в стаята, а там, до стълбите. То беше вдигнало ръка и я викаше.

— Идвам — каза Алиса. — Виж какво намерих в хладилника! — Тя му показа чинийката отдалече.

Но момчето се държеше странно. То през цялото време махаше с ръка, караше я да бърза и не обръщаше никакво внимание на ягодите. А когато Алиса се приближи, то изведнъж се обърна към стълбите и извика:

— По-бързо идвай!

Нещо се е случило, помисли си Алиса и ускори крачки. Тя забрави ягодите. Почти бегом задмина четвърта стая. Вратата й беше открехната и Алиса случайно погледна вътре.

И замръзна.

Момчето с патерицата в този момент сядаше на леглото си.

Тя погледна пред себе си.

Второто момче надничаше от вратата на стълбището и я викаше със знаци.

Би трябвало да се обърне и да бяга при санитарката, там никой не би я докоснал, но й дожаля за ягодите — случва се понякога!

Тя се шмугна в открехнатата врата на момчешката стая и се затича право към леглото на момчето с патерицата.

— Ето — каза тя бързо, като поставяше чинийката на чаршафа. — Нали искаше ягоди.

— Не може да бъде! — възкликна момчето. — Къде отиваш?

Но Алиса вече не го чуваше. Тя беше до вратата. Надникна навън. Коридорът беше празен. Второто, фалшивото момче с патерицата, беше изчезнало.

Сега по-бързо!

Алиса побягна по коридора, без да помисли, че враговете й са успели да отрежат пътя й до стаята.

Иззад ъгъла на коридора се протегнаха дебели ръце…

Назад!

На стълбището дежуреше момчето с патерицата. То се усмихваше с усмивката на Плъс, повдигна патерицата и се прицели в Алиса. Момичето се хвърли на пода — тя знаеше, че патерицата може да бъде заредена със сънлив газ.

И не се излъга. Патерицата наистина със свирене гръмна.

Газовият заряд прелетя по коридора и улучи притичалия иззад ъгъла Веселчак У. Като убит, дебелият със страшна сила се сгромоляса насред коридора.

— Фкршп! — възкликна отчаян Плъс, хвърляйки се към другаря си… — Как ще те измъкна сега! — продължаваше той на космически език, който тук никой освен Алиса не знаеше.

Веселчак У силно хъркаше, обемистият му корем мърдаше, а краката му потрепваха, сякаш продължаваше да тича и насън.

Но Алиса не искаше да знае как ще свърши историята. Докато пиратът се чудеше какво да прави с безчувствения Веселчак У, тя се шмугна покрай него, изтича, без да се обръща, на първия етаж, мина по някакъв тесен коридор, едва не блъсна количката с обеда, която санитарката караше към асансьора, втурна се в кухнята, мина като вихър покрай печката.

— Къде? — извика готвачът с високия бял калпак на главата.

Алиса видя пред себе си вратата, която водеше към склада, мина бързо покрай сандъците и чувалите с булгур и се озова в градината на болницата.

Болничната градина беше голяма, в нея растяха стари липи и дъбове. Дърветата още имаха листа, но бяха напъпили. Силно грачеха врани. Денят беше слънчев, топъл и на Алиса, макар че беше само тю пижама и пантофи, й се стори горещо.

Градината се виждаше от прозореца на изолационната, затова Алиса знаеше, че входът е далеч и да бяга до него е опасно — някой ще види, че момиче по пижама тича по пътечката и непременно ще я хванат. Затова тя хукна право към зила. Не знаеше гони ли я някой, или не. Само изплаши две момичета, които бавно се разхождаха по мократа алея. Момичетата извикаха в хор: „Ах!“. Алиса им викна, бягайки:

— Никому нито дума!

Момичетата се разбягаха и пътят към оградата беше свободен.

Оградата беше стара, висока, но тук-таме тухлите се подаваха навън, имаше къде да се стъпи.

За три секунди Алиса беше на оградата, скочи от двуметровата височина и се намери в тиха малка уличка.

Никой не я беше видял.

Оттатък оградата като че ли още беше тихо.

И Алиса тръгна покрай оградата наляво, по-далече от болничната врата.