Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Алиса от XXI век (10)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Сто лет тому вперëд, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекции
NomaD (2010)

Издание:

Кир Буличов. Приключение в бъдещето, 1980

Редактор: Весела Сарандева

Художник: Петър Терзиев

Художествен редактор: Тоня Горанова

Технически редактор: Маргарита Воденичарова

Коректор: Марин Стоянова

 

I издание. ЛГ V. Тематичен №23. Дадена за набор на 21. IV. 1980 год. Подписана за печат на 27. IX. 1980 год. Излязла от печат на 30. IX. 1930 година. Поръчка № 133. Формат 84×108/32. Печатни коли 17,25. Издателски коли 14,49. Усл. Изд. коли 13,92. Цена на книжното тяло 0.84 лева. Цена 0,92 лена

 

„Народна младеж“, издателство на ЦК на ДКМС, София, 1980 г.

Държавна печатница „Васил Александров“ — Враца

 

Кир Булычëв. Сто лет тому вперëд. М. „Детская литература“, 1978

История

  1. — Добавяне

Глава V
Обичаш ли мангопъпеш?

Булевардът се беше изменил много за изминалите години. Първо, беше станал три, ако не и пет пъти по-широк, та като вървиш по средата, не виждаш краищата му. Второ, дърветата и въобще растителността се бяха изменили. Е, бяха останали няколко стари дървета, липи и кленове, но между тях се извисяваха цъфнали ябълки, круши и даже палми. Когато Коля се приближи, забеляза, че някои от дърветата, изглежда най-нежните, бяха обвити с тънка прозрачна пластмаса, а около други се ширеше стена от топъл въздух. Той излизаше от решетки, скрити в младата трева. До пътечката имаше странно дърво — подобно на репей или по-точно киселец, но уголемен хиляди пъти. Между листата му висеше грозд зелени банани. А на земята до дървото седеше маймуна и белеше откъснат банан.

При вида на това тропическо зрелище Коля си спомни, че е гладен. Освен чаша кефир и сандвич с чай нищо не беше ял от сутринта. Пък и обичаше банани. Помисли си: ако маймуна може да яде банани на булевард „Гогол“, то защо да не може и човек.

За всеки случай Коля се огледа, но никого не видя. Приближи се до банановото дърво и рече на маймуната:

— Махни се да не ме ухапеш.

Маймуната се озъби, но се отдръпна и продължи да си бели банана.

Коля се повдигна на пръсти и започна да къса банан от грозда. Късаше се трудно, цялото дърво се разлюля. С голям труд момчето откъсна един плод от грозда и тъкмо искаше да седне до маймуната и да го обели, когато от храстите излезе яко момче, по-голямо от Коля, в червени гащета с избродирани по тях комети и каза:

— Глупак! Какво правиш?

Ако пред него стоеше възрастен човек, Коля сигурно щеше да се извини, но на момчето не искаше.

— Че какво? — каза той. — Маймуната може, пък аз — не.

— Бананът е зелен. И изобщо е кръмен, за животните е селекциониран. Обичаш ли банани?

— Тебе какво те интересува?

— Не ме интересува.

— Тогава върви си по пътя.

— Няма да си вървя. Аз селекционирам, а ти се държиш като малко дете.

— А маймуната? — попита Коля. — Я погледни колко много обелки се търкалят около нея.

— Сравняваш се с маймуната! — каза презрително селекционерът. — Та за нея това е основна храна.

Маймуната забеляза, че я гледат, и за всеки случай скочи с банана на клона на липата.

— Да вървим — рече селекционерът.

— Няма — възрази Коля.

— Страхуваш ли се, или какво?

— Аз? Да се страхувам? Аз такива като тебе десетина ще прехвърля само с една ръка.

— Аз пък не искам и да имам нещо общо с тебе. Ние сме различни категории — каза селекционерът. — А банана го изяж, ако искаш. Не ми е жал. Все едно, вече си го откъснал.

— Откъснах го за маймуната — излъга Коля. — В къщи имам маймуна, та затова го откъснах.

— Къде живееш?

— Далече — отговори Коля.

— Не живееш ли в Москва?

— Не, не живея в Москва.

— А къде?

Коля се замисли и си спомни, че баба му живее в Конотоп.

— В Конотоп.

— Знам — каза селекционерът. — Там е родена Милена Митина, нали?

— Да — съгласи се Коля. Как можа: сега ще вземе да го разпитва за някаква си Милена Митина, а той даже не знае с какво е забележителна.

— Не — поправи се сам селекционерът. — Милена е от Кострома. В Конотоп копаят шахта към центъра на земята.

— Копаят — потвърди Коля с отпаднал глас.

— Ти си такъв един странен — каза селекционерът. — Как се казваш?

— Коля.

— А аз Джавад. Какво специализираш?

— Какво?

— Какъв ще станеш де?

Коля не успя да отговори. Той вече беше разбрал, че всякакви старци са къде по-опасни от един брат ученик.

За щастие Джавад веднага забрави въпроса си. Те излязоха на поляна, в средата на която имаше голям басейн. Зад него — поляна, цялата с цветя и малки храстчета. Сред цветята се виждаха ярките дрехи на хората.

— Ей! — викна Джавад. — Лена, излизай, има работа.

В центъра на басейна водата закипя и сред пръските се появи момиченце. Не изплува, а като че ли се изправи до кръста. Изведнъж Коля разбра, че момиченцето язди огромна риба. Рибата бързо заплува в кръг, показвайки над водата гладък блестящ гръб. А когато стигна края на басейна, където стояха Коля и Джавад, се оказа, че това не е риба, а делфин. Той застана неподвижно в края на водата, като гледаше с весело малко оченце, и Коля му подаде банан.

— Не се прави на луд — хвана му ръката Джавад. — Ти ли след това ще го лекуваш от диария? Нима делфините ядат банани?

— В Конотоп делфините се хранят само с банани — оправда се Коля.

Момиченцето, което скочи от делфина, беше по-малко от Коля, то нямаше повече от десет години.

— Здравейте — каза то. — Джавад, ти ли ме викаше?

— Слушай, Лена — рече Джавад, — това момче се казва Коля. Сигурно е избягал от маскарада. И ми се струва, че е гладен. Имаш ли нещо вкусно?

— Аз не съм гладен — отрече Коля.

Делфинът стоеше неподвижно в края на басейна и си подаваше чипоносата муцуна. Като че ли подслушваше.

— В лабораторията на масата има мангопъпеши — отговори Лена. — Алиса вчера ги откъсна. Да си оближеш пръстите. Не си ли виждал Алиса?

— Не. Тя искаше ли да дойде?

— Обеща да донесе миелефона. Ние с Гришка и Машка работим.

Лена махна към басейна и Коля видя, че до делфина доплува втори и застана и той да слуша за какво говорят. Ясно — това бяха Гришка и Машка.

— А откъде вземате морска вода? — попита Коля, за да се намира на работа.

— Синтетична е — отговори Лена. — Нима в Конотоп не е така?

— В Конотоп делфините са сладководни — каза Коля.

— Ти не го слушай — каза Джавад. — Да вървим. И аз с удоволствие ще опитам мангопъпеша. Изключителен хибрид!

Оттатък басейна имаше бяла къщичка, пак такава аеродинамична и почти безформена като Института на времето. Когато се доближиха, Коля видя, че цялата стена е на малки пори, като че ли от пяна. Баща му е строител, затова той винаги се интересува от строителни материали и ги познава. Миналата година искаше да стане строител, но тази година се отказа, заинтересува го космосът.

— Пенобетон ли е? — попита Коля Джавад.

— Какъв пенобетон? — учуди се Джавад. — Просто съм изумен от твоята изостаналост! Ако не спазвах твърдия принцип да не задавам излишни въпроси на хора, които не искат да отговарят на тях, бих те попитал за някои неща.

— Недей — рече Коля. — Да се въздържим, както казват у нас в Конотоп.

Те влязоха вътре и се озоваха в просторна стая, покрай стените на която бяха наредени маси с прибори, а в средата — кръгла маса, на която във фруктиера имаше три плода. Те бяха колкото малък пъпеш, но с неправилна форма и оранжеви.

Добре — каза Джавад, — ще закусим с мангопъпеш. Ако искаш, можеш да ми задаваш въпроси. Нямам какво да крия.

Джавад намери нож и разряза мангопъпеша. Вътре имаше голяма костилка, която свободно падна във фруктиерата.

— На обикновеното манго — обясни Джавад — костилката трудно се отделя от плода.

— Знам — каза Коля. — Опитвали сме. Целият се измазваш със сок, докато се справиш с костилката.

Джавад наряза мангопъпеша на резенчета и започнаха да ядат. Беше чудесен — сладък, сочен и мек. Какво имаше от вкуса на пъпеша и какво от мангото, Коля не усещаше. Той изпитваше удоволствие.

— Чия е тази лаборатория? — попита той.

— Училищна е. На кого другиго може да бъде?

— А делфините също ли са на училището?

— Да. И маймуните, и питонът Архимед.

— А къде е питонът?

— Там, спи на липата. Ще ти го покажа после.

— Дълъг ли е? — попита Коля.

— Среден. Около пет метра. А в групата на геофизиците има голям. Почти девет метра. Съвсем див. Хранят го с хормони. Искаш ли след това да флипнем да го видим?

— Не — възрази Коля, — нямам време да флипам с тебе. А ти защо се занимаваш с банани? Нямаш ли какво друго да правиш?

— Бананите са храната на бъдещето — отговори Джавад. — Само че трябва да се обогатят. Аз не вярвам в победата на изкуствените белтъчини. А ти?

— Не съм мислил по този въпрос — каза Коля.

— А не ти ли е горещо с твоята хламида?

— Като ми стане горещо, ще се съблека.

— Къде отиваш сега?

— На космодрума.

— Защо?

— Ще видя. Може да отида до Луната.

— На Луната сега не можеш да отидеш. Няма билети, защото има фестивал. Аз пробвах.

— Съжалявам — каза Коля. — Е, тогава ще се опитам да отида до Марс.

— Нас, младежите, рядко ни взимат там. Само на екскурзия.

— Все едно, ще отида до космодрума.

— Не си ли виждал космодруми?

— В Конотоп няма.

— Съмнявам се, че казваш истината. Добре, иди. Качи се на тройката пред паметника на Гогол. Аз ще те изпратя малко.

Минаха покрай лехите с цветя, където младежи, повечето от тях хлапаци, се занимаваха с плевене и с други градински работи.

— Искаш ли да погледаш? Сигурно в Конотоп нямате такова нещо — каза Джавад, като го водеше към младежа, който беше приклекнал около малка леха. — Миналата година го донесоха от Алдебаран. Аклиматизираме го. Покажи му, Аркаша.

Аркаша каза:

— С удоволствие.

Извади от прозрачен чувал две семенца, по-дребни от грахови зърна, направи в земята ямка, сложи ги, след това придърпа към себе си края на маркуча и хубаво ги поля.

— И кога да се върна? — попита Коля. — През юни?

— Чакай. Колко си див! — възмути се Джавад. — Гледай.

И изведнъж Коля със собствените си очи видя как от земята бавно изникват две зелени стръкчета. Аркаша отново ги поля и те започнаха да растат още по-бързо. След минута бяха високи по двадесет сантиметра и започнаха да се разклоняват.

— Тичай за тор! — извика Аркаша. — Имам в лабораторията, на масата.

Джавад с все сила се затича към лабораторията. Заприиждаха други ботаници и естественици. Коля видя, че сред листака на големия клен в края на поляната се показва главата на грамаден питон, който любопитно наблюдава тълпата. Но никой не му обръщаше внимание и Коля също си даде вид, че е свикнал до него да висят питони. Едно момиченце, което приличаше на първокласничка, дойде със странен звяр на рамото. Нещо като папагал, но с две глави. С едната си глава птицата гледаше зелените филизи, а с другата — питона.

Когато Джавад се върна с пакет тор, филизите бяха достигнали вече метър височина и на клончетата им имаше пъпки. Джавад сипа тор и кранчетата на коренчетата се показаха навън и започнаха хищно-хищно да загребват тор към себе си. Коля чак се отдръпна встрани. За всеки случай.

На клончетата се появиха жълти цветчета и когато филизите стигнаха три метра, цветчетата окапаха и от плодниците започнаха да се развиват плодове. Коля не можеше да се откъсне от това зрелище. Изминаха още две-три минути и плодовете, които отначало приличаха на зелени кръгчета, пораснаха и пожълтяха. Те му напомняха нещо, но той не можеше да се сети какво.

Изведнъж един от плодовете се откъсна от клончето и падна на земята. Птицата с двете глави скочи от рамото на момиченцето и подхвана плода с двата си клюна, но не можеше да го повдигне от земята, защото главите си пречеха една на друга.

Всички се разсмяха, а момиченцето, сякаш за да се оправдае, каза на Коля:

— Не се смейте. Той е изработен отскоро и още не е свикнал.

Останалите плодове един след друг падаха на тревата.

Джавад вдигна три по-големи и ги подаде на Коля:

— Вземи, на път за Луната ще ти потрябват.

— Ядат ли се?

— Опитай.

Коля отхапа от плода и се оказа, че това е най-обикновен геврек, студен, без мак, но много пресен.

— Ама че работа! — възхити се той. — На Алдебаран по всички дървета ли растат гевреци?

— Брей, че го каза! — удиви се Аркаша, който събра останалите гевреци в кошница. — От алдебаранските растения използувах само бързината на растежа. До другото достигнах посредством пшеницата и хлебното дърво.

Когато Коля и Джавад се отдалечиха на такова разстояние, че другите да не ги чуват, Джавад каза:

— Това е бъдещ, гений на генетиката. Има си мечта. Хубаво е, когато човек има мечта.

— Каква мечта?

— Да отглежда растения-закуски за космическия флот. Да са комплектувани с варена кокошка, ориз и черен хайвер. Бива си я задачата, нали?

— Не е лошо — отговори Коля, като дъвчеше геврека. — Може ли да го помоля за една семчица?

— За тебе не мога да го моля — каза Джавад. — Не че лошо се отнасям към тебе, а защото си потаен. И за Конотоп излъга.

— Добре, ще минем и без това — каза Коля. — За пъпеша благодаря.

— Довиждане. Сигурно ще се видим пак. Съжалявам, че не изчака Алиса, би ти помогнала да отлетиш в космоса. Тя има големи връзки в Далечния флот. Може би вече е била на двадесет планети.

— На колко години е? — попита Коля. — Кога е успял?

— На колкото сме и ние. Единадесет.

— Аз съм на дванадесет. Поздрави Алиса. Хайде.