Кир Буличов
Приключение в бъдещето (14)

Глава XIV
Пази миелефона

Ако в този момент някой кажеше на Коля, че той завижда на Алиса, момчето идеите да се възмути. За какво да й завижда? Тя просто се е родила късно. Ето, той се е родил навреме и освен това е бил и в бъдещето. Той е като разузнавач из дълъг поход. Долетял е преди другите, видял е как вървят работите, след това ще се върне и заедно с всички ще продължи да върви по пътя си. Това е. И все пак той завиждаше малко на Алиса. Тя бе успяла да види много интересни неща. И приключенията й не бяха като обикновените. Изобщо, когато я разгледа по-отблизо, тя му хареса. Като личност. И Коля тръгна след Алиса. Интересно беше да види какво ще прави тя. Дали не я чака още един динозавър?

Но се оказа, че Алиса отива към сградата, на която пишеше: „Изчислителен център“. Тя обаче не успя да влезе в нея. Оттам излезе директорът на зоологическата градина, професор Селезньов. Бащата и дъщерята се срещнаха на десетина крачки от Коля и затова той чуваше всяка дума от разговора им, но за да не помислят, че ги подслушва, Коля се обърна към клетката, в която тичаше в кръг мрачен рогат вълк, целият в железни люспи.

— Едва те открих, татко — каза Алиса. — Всичко е наред. Заминаваш ли?

— Да. Ще се върна след две седмици.

— Ако видиш там мама, кажи й, че прочетох всичките книжки, които ми остави. Като се върне, ще поспорим.

— Защо, не ти ли харесаха?

— И да, и не. Жал ми е да си губя времето с белетристика.

— Знаеш ли, не съм съгласен с тебе — каза професор Селезньов. — Страхувам се, че ще израснеш сух и скучен човек. Струва ми се, че преди две години беше много по-весела и твоята любима книга бе „Тримата мускетари“.

— Също и „Космическа зоология“.

— Добре. Не забравяй да закусиш.

— Щях да забравям, но роботът Гришка никога няма да ми позволи. А когато искам, ще ходя на обяд при баба и дядо. При тях няма да гладувам.

— Да, впрочем ти ли пак си вземала миелефона? Нали знаеш, че това не е играчка. Ами ако се разболее някое от животните?

— Нима аз си играя?

— Алиса, разбери ме правилно. На цялата Земя има само двадесет миелефона. Те са разпределени между най-големите институти и медицински центрове. Кристалът в ядрото на миелефона се среща толкова рядко, че през последните години осем експедиции претърсиха астероида Власта и намериха само двадесет и шест…

— Татко, лекция ли ми четеш? — учуди се Алиса. Аз това го зная. И ти обещавам: още днес, щом свърша опита си с кухотела, ще го върна в клиниката. Нали знаеш, че си държа на думата. Ами ако все пак кухотелите мислят? Точно когато цъфтят?

— Може би си права. Добре, аз тръгвам. И да не забравяш баба си и дядо си, че им е скучно без теб.

Алиса и баща и се разцелуваха и се разделиха.

Коля се канеше да тръгне след Алиса, когато изведнъж видя двама души, които седяха в сянката на една мека пейка. Единият от тях сякаш дремеше, нахлупил широкополо сомбреро чак до очите си. Другият, два пъти по-нисък и три пъти по-слаб, загърнат в небесносиня пелерина така, че отвън се виждаха само носът и очите му, почувствува погледа на Коля и се извърна.

Момчето можеше да се закълне, че това са същите хора, които изпълзяха от вазата на марсианския кораб. Наистина той не беше стопроцентово сигурен, защото бяха маскирани, а на марсианския кораб бе много тъмно, но ако това бяха те — какво правят тук?

Дребният бутна едрия в хълбока и му каза нещо. Веднага станаха и бързо закрачиха. В същата посока, в която тръгна и Алиса.

Коля си помисли, че тези хора също са чули разговора между Алиса и баща й, но този факт не го безпокоеше. Какво от това, че те не му харесват? Ами ако дребният наистина има майка на Плутон, която го чака за рождения си ден, а той не може да си купи билет? Ами ако бъбривецът наистина имитираше крясъка на кледианския бухал, а не на пиратите? С подобни мисли Коля тръгна след тези хора, защото те не му харесваха. Не му харесваха, и толкоз.

В далечината Коля видя червения костюм на Алиса. Тя влезе във висока коралова сграда, а след минута двамата „гратисчии“, със сомбрерото и пелерината, също се скриха там.

Коля не му мисли много. Той забърза към сградата и се втурна вътре.

Зданието се оказа терариум. През висок тесен коридор се минаваше край стъклени стени, зад които се виждаха най-различни гадини. Но Коля не им обръщаше внимание. Той даже не отскочи, когато една змия се насочи към стъклото и се опита да го счупи. Тя се удари в него с рогатата си блестяща муцуна, блесна с отровните си зъби и мътна отрова потече по стъклото.

В терариума беше пусто. Изведнъж Коля се вцепени. Пред него се мярнаха дебелият и слабият. Коля се притисна до стената, която на това място леко се издаваше в коридора. Шишкото се обърна, но не го забеляза. И двамата свиха зад ъгъла.

Коридорът прерастваше в голяма зала.

Коля дотича на пръсти до нея и като се притискаше до стената, надникна вътре.

Залата беше голяма, кръгла, сводеста. Сред нея се издигаше хълм. Онова, което се намираше на хълма, по-скоро приличаше на парче бетонна тръба с диаметър около три метра и с дебели стени. От такива тръби, само че по-тънки, сглобяват газопроводите.

Отвън тръбата беше покрита със зелен мъх, по който растяха малки цветчета, подобни на незабравки. Отвътре стените бяха гладки и лъскави.

Алиса стоеше вътре в тръбата, черната чанта беше отворена и от нея се проточваше жичка към ухото на Алиса.

— Слушай, кухотеле — говореше Алиса и гласът й ехтеше в тръбата, — тъй или иначе, те подозирам, че мислиш. Само че не знам на каква честота. Подскажи ми де!

Алиса се наведе към чантичката и започна да настройва нещо.

Коля се огледа, но не разбра къде се дянаха дебелият и слабият. Отначало не ги видя, но след това забеляза дебелия — издаваше го периферията на сомбрерото. Бяха се притаили зад хълма.

Той не се съмняваше, че опасност застрашава Алиса. Видя как шапката бавно се надига, как още някой на пръсти изтича покрай хълма и главата му, скрита в пелерината, се показа в отвъдния край на кухотела.

И тогава Коля не издържа и изкрещя:

— Алиса! Обърни се!

Главата с пелерината изчезна. Шишкото хукна към задния изход на залата и си загуби шапката.

— Какво има? — попита Алиса.

Тя се обърна и не видя никого. Пъргаво изскочи от тръбата. На пода се търкаляше мексиканско сомбреро.

А Коля вече летеше по коридора към изхода. Главното беше, че ги изплаши. Но не искаше Алиса да го вили и да го разпитва защо бе извикал. Просто така. Прииска му се и извика.

Коля мислеше, че Алиса ще тича след него и за това с няколко скока пресече площадката пред терариума и побягна по тясната алея.

— Къде отиваш?

Той се опита да отмине човека, който му препречваше пътя, но онзи го хвана здраво. Момчето видя две брезови стъбла, вдигна глава и позна Електрон.

— Търся те из цялото Космозо, а ти?

— Какво аз? И аз ви търсих.

— Да не си се изплашил от нещо?

— Аз да съм се изплашил? Просто време е да си вървя вкъщи.

— А не искаш ли още по един сладолед?

— Не, благодаря.

— Далеч ли живееш?

— На разстояние повече от час — отговори Коля.

— Хайде да поседнем. Да си поемеш дъх, че на нищо не приличаш.

Коля не възрази. Той се зарадва на стария си познат. Само попита:

— Колко е часът?

— Минава пет.

— Колко бързо лети времето! — възкликна момчето.

Седнаха един до друг и Коля реши, че може нещичко да научи от Електрон.

— Как е хранителната ви система? — попита Коля. — Престана ли да подава конопено семе на драконите?

Той през цялото време се вглеждаше в ивицата светлина между бамбуковите храсти, за да разбере какво става на площадката пред терариума. Но там, ако не се смятаха редките минувачи, нямаше нищо особено. Не се виждаха нито дебелият и слабият, нито Алиса.

— Такава глупост — каза Електрон. — И най-простият робот не би направил такова нещо, да не говорим за човека. За машината и месото, и конопа не са нищо друго освен съчетание от знаци. Не, подобен произвол трябва да бъде ограничаван…

— А каква е тази машина — миелефон? — попита Коля. — И тя ли е от новите?

— Миелефон? Не, вече няколко години, откакто са я изобретили. Но миелефоните сигурно скоро ще се свършат.

— Защо? Нима се случват такива неща?

— Това е изключителен случай. Самият апарат не е допринесъл с нищо за развитието на техниката. Той е просто един електронен усилвател с приемник. Главното в него е кристалът. А сега за сега такива кристали са намерени само на астероида Власта; това е съвсем малък астероид, долетял отнякъде от друга галактика преди милиони години, попаднал в орбитата на Слънцето и оттогава се върти. Засега са намерени двадесетина или малко повече такива кристали. Някои мислят, че те са изработени от жителите на планетата, от която някога се е откъснала Власта, други пък подозират, че тези кристали са живи същества, само че се развиват толкова бавно, че са необходими десетки хиляди години, за да се забележи това. Ядрото на миелефона представлява подобен кристал. И никой не може да направи миелефони повече от кристалите по света. Ясно ли ти е?

— Не ми е ясно — отвърна Коля. — За какво се използува той?

— Странно, не си ли чувал за миелефона?

— Пропуснал съм — отговори Коля.

Електрон Степанович погледна печално Коля, въздъхна, но продължи:

— Когато докараха първите кристали на Земята и започнаха да ги изследват, един от учените обърна внимание на това, че щом до тях се приближат хора, в структурата им нещо се променя. Учените си заблъскаха главите и най-сетне разбраха, че кристалите могат да хващат вълни, които излъчва човешкият мозък. Тогава се досетиха да свържат кристалите, с усилватели и в един прекрасен ден чуха мисли. Представяш ли си каква бъркотия настъпи в света на учените!

— Няма и съмнение — каза Коля.

— И ти за това нищо не си чул? Не го ли знаеш?

— Може би съм бил малък тогава. Значи миелефонът може да чете мисли от разстояние?

— Разбира се. Мали това ти обяснявам! Представяш ли си колко желаещи имаше да получат миелефон?

— Да, представям си — отговори Коля. — Всички фокусници веднага са дотичали.

— Кои? Фокусниците ли? Каква връзка имат с това фокусниците?

— Е, тези де, които отгатват мислите.

Електрон погледна Коля като луд и дори увисналите му мустаци се повдигаха със сантиметър. Но се овладя и каза:

— Разбира се, че не бяха фокусниците. Първо дотичаха лекарите. Когато болният сам разказва или диагностичните машини определят диагнозата, е добре. Но при някои болести, например при нервните, е важно да се знае какво всъщност мисли човек. Или в детските клиники. Когато детето още не знае да говори, не може да обясни къде и какво го боли.

— Тогава защо са дали такъв прибор на зоологическата градина?

— Не на зоологическата градина, а на Космозо. Ние имаме космически животни, някои от тях са изключително уникални и невинаги хората могат правилно да разберат как да ги хранят, топло или студено обичат и изобщо какви нужди имат. Затова ни отпуснаха един от двадесетте миелефона, които има на Земята, и ние го пазим повече от зеницата на окото си.

— Разбира се, че го пазите! — каза Коля. — Аз сам видях как Алиса го мъкнеше в терариума. Едва не го загуби.

По природа Коля не беше доносник. Просто го беше яд на Алиса, която подлагаше на риск такъв ценен прибор. Само двадесет такива има по цялата Земя, в болниците те се броят на пръсти, а тя бяга из Космозо и слуша мислите на някаква си тръба!

— Щом го е мъкнала — отвърна Електрон, — значи лично професор Селезньов й е разрешил.

— Има си хас — каза Коля, — нали й е баща!

— Гледам те и от време на време ти се чудя — рече Електрон. — Като че ли у теб няма нищо странно освен дрехите. Момче като момче. Ама като изтърсиш изведнъж нещо, сякаш си от Средновековието.

— Че какво казах?

— Каза, че професор Селезньов може да рискува ценния прибор, за да достави удоволствие на глупавата си дъщеря. Поне така прозвучаха думите ти. Първо, Алиса е човек с достатъчно високо чувство за отговорност и ако миелефонът й е потрябвал, то е за работа…

— Да слуша мислите на някакъв си кухотел — каза Коля. Той не искаше да се предава.

— Правилно. И аз подозирам, че кухотелът е мислещ. Още повече, че той сега цъфти и могат да се появят нови емоции. Щях да се радвам, ако главата ти работеше макар и пет пъти по-слабо от тази на Алиса.

— Благодаря за комплимента — отвърна Коля.

Разбира се, след тези думи той промени отношението си към Алиса. Дори у него се породи чувство за отмъщение: нека онези простаци й задигнат миелефона. Да видим тогава какво ще прави, като е толкова способна.

— Добре — каза Електрон Степанович. — Трябва да вървя. Приятно ми беше да се запознаем. Може би пак ще се срещнем.

По тона му се разбираше, че той вече съжалява за запознанството. Голяма работа, помисли си Коля.

— Ти няма ли да тръгваш? — попита Електрон.

— Не, ще остана още малко.

— Ако нещо ти потрябва, винаги ще ме намериш тук.

— Благодаря. Ще го имам предвид.

Коля остана на меката като диван пейка. Слънцето вече се скриваше зад дърветата, по небето пълзяха оцветени от близкия залез облаци. Трябва да изчака, докато Електрон си отиде вкъщи. Не му се искаше пак да го среща. Още повече, че Електрон вече го подозира, а ако се срещнат, може и да се досети — тогава не се знае кога Коля ще се върне вкъщи. А вече му се искаше да си отиде. Беше се изморил — не толкова краката, колкото главата. Спомни си, че днес по телевизията има забавно предаване „Тринадесетте стола“ и си помисли, че не би било лошо, ако успее да се върне за него. Разбира се, трябва да вземе и още нещо за спомен, защото сувенирите му са малко, но наблизо нямаше нищо подходящо. Дори картички не продаваха. Жалко, че сутринта не си купи вестник. Ех, ако го покажеше на момчетата! Но тогава той още не мислеше, че този ден така бързо ще свърши.

Коля извади джобното си ножче — то беше хубаво ножче, даде му го Фима Корольов срещу две серии марки от Бурунди — и реши да остави спомен след себе си. Седалката на пейката беше мека, по нея нищо не можеше да се изреже, но облегалката приличаше на дървена. По алеята нямаше никой, посетителите на Космозо се бяха разотишли. По широката пътечка зад бамбуковите храсти мина количка, натоварена с тенджери, гърнета и термоси. Вероятно започваха да хранят животните. Да не вземат пак да сбъркат на кого какво да дадат. Ех, да имаше една чиния супа. Общо взето, той не обичаше супа, кой я обича? Тя се яде само по настояване на родителите. Но ако цял ден си бил само на сладолед, гевреци и лимонада, ще ти се прииска и супа.

Той се извърна и започна да изписва по облегалката на пейката визитната си картичка. Неведнъж си беше патил заради тази си страст. Един път, когато изряза инициалите си на чина, извикаха баща му в училище. Но нали не бива да изчезнеш, без да оставиш някаква следа. След сто години ще трябва непременно да надникне тук и да види собственото си творчество.

Облегалката на пейката се оказа мека и се режеше лесно. Сигурно не беше дърво, а някаква пластмаса, която приличаше на дърво.

Никой не му пречеше. По едно време покрай него мина някакво семейство, но той прикри ножчето с длан и се престори, че разглежда храстите. Коля изряза на облегалката с големи печатни букви:

От ясно по-ясно, а никой няма да се досети. Ще го търсят в тяхното 26-то училище. Електрон сигурно вече си бе отишъл. Време е и той да си върви. Нали ще трябва да флипа през половината град, а в осем часа започва предаването „Тринадесетте стола“.

Той прибра ножчето в джоба си и тръгна към изхода. Мина през поляната, на която дремеха склисите — крави като крави, — и зави на главната алея, водеща към изхода. Бързаше, но се озърташе и си мислеше, че ако вади Електрон, веднага ще се шмугне в храстите. Само да не е в тези, които обичат сладолед. Коля стигна изкуственото езеро и видя, че динозавърът Бронтя е излязъл от водата и е опрял предните си лапи на брега. Ето я и Алиса. Тя бе закачила черната си чанта на оградата на езерото, прескочила оградата и се бе оказала на брега. Бронтя като дресиран слон подгъна предните си лапи, за да може Алиса по-лесно да го възседне. Коля чак се втрещи от учудване. Бива си я!

Алиса вече яздеше динозавъра и той, като влезе внимателно във водата, за не да изпръска приятелката си, заплува из езерото, а патиците-преметачи, розовите гъски, птиците с бодли като на таралежи и другите странни създания, за да му сторят път, се разпръснаха на различни страни като лодки пред пътнически параход.

Приятелите доплуваха до средата на езерото и динозавърът изви шия като лебед. Зрелището беше красиво и малкото последни посетители на Космозо се спряха да видят тази картина. Пък и Коля, и той така се загледа, че забеляза дебелият без шапка и слабият да тичат по пътечката едва когато те вече приближаваха изхода. Дебелият притискаше към гърдите си черната чанта. Само един поглед и Коля знаеше, че това е чантата с миелефона, оставена така лекомислено на брега от Алиса.

— Ех — каза Коля гласно, — аз предупреждавах!

И той с всички сили хукна след крадците. Трябваше да се развика, та всички да ги подгонят, но се досети за това едва когато бандитите вече се бяха скрили в пещерата с искрящите микроптици.

— Дръжте ги! — викна Коля, но от тичането дъхът му секна, дори и Алиса да го чуеше и се обърнеше, истинските крадци едва ли щеше да види.

Той изскочи на опустелия площад пред Космозо. Крадците вече стигаха до автобуса номер 6 „Космозо — Соколники“. До него имаше още два автобуса.

Трябва да се отбележи, че Коля тичаше къде по-бързо от космическите пирати. Те бяха прекарали много години на космическите кораби в пиянство и гуляи, не бяха спортували, а цялата черна работа бяха възлагали на други. Затова той влетя в автобус №6 почти едновременно с крадците. Пък му и провървя, защото точно пред пиратите вървяха две жени, които оживено разговаряха и заемаха цялата пътека към завесата, зад която се намираше Соколники. Слабият пират, който тичаше пръв, трябваше да спре, а дебелият връхлетя върху него и вдигна нависоко ръката си с чантата, за да не повреди миелефона. В този момент ги настигна Коля.

Жените, без да разберат какво става зад тях, се скриха зад екрана.

След тях изчезна и слабият пират Плъс.

Дебелият се обърна и позна Коля, когото беше забелязал още в терариума. Той извади някакво оръжие и заканително изръмжа, но не посмя нищо да направи, а само забърза към завесата.

Понякога вземаш единственото правилно решение за миг, а ако започнеш да обмисляш, никога не би се сетил за него. Дебелият все още държеше чантата с миелефона над главата си и вече влизаше в екрана, когато Коля подскочи и дръпна чантата към себе си. Дебелият не очакваше такова нещо и пръстите му се разхлабиха, той самият вече беше от другата страна на екрана, в Соколники, може би на двайсет километра от Коля.

Момчето грабна чантата, хукна обратно и на площада изскочи от автобуса. Той беше голям и съвсем пуст. Като че ли нарочно наблизо нямаше нито един човек. И Алиса я нямаше. Тя какво, не го ли чу? Коля забрави, че когато хукна след пиратите, Алиса беше на гърба на Бронтя сред езерото. Оттам до изхода бързо не можеше да се стигне.

Коля се закова пред автобуса. Разбираше, че на крадците им бяха достатъчни няколко секунди, за да заобиколят автобуса, да влязат отново в него и да се върнат тука. Какво да прави? Той не посмя да изтича през площада към Космозо, защото видя в ръката на дебелия оръжие — докато бяга, пиратите спокойно могат да го пречукат. И прощавайте тогава, „Тринадесет стола“. Но пред Коля бяха спрели още два автобуса. На по-близкия пишеше:

Без да се колебае нито миг, Коля скочи в този автобус, претича през салона, прелетя като стрела през екрана и се намери на спирка „Булевард «Мир»“. Там видя автобус:

Като че нарочно там влизаха няколко души едновременно. Трябваше да изчака реда си. Хората не бързаха за никъде, разговаряха помежду си и Коля изгуби цяла минута, докато се качи на автобуса. Когато влизаше, се обърна и видя, че от съседния излиза слабият бандит. Върти главата, търси го. Коля разбра, че не бе успял да надхитри крадците: те се бяха разделили — единият бе хукнал към автобус №8, а другият го причакваше кой знае къде.

Отчаян, той се провря измежду краката на пътниците и като куршум прелетя през екрана.

Не знаеше дали крадецът го беше забелязал, но реши да не губи време. Хукна през площада, като едва не събори една жена. Страхуваше се да се обърне, да види пиратите, да чуе вик или дори изстрел. Чак когато дотича до първите дървета и се скри зад дебелото стъбло на клена, той си пое дъх.

Сигурно трябваше още на булевард „Мир“ да се обърне за помощ към хората, които заедно с него се качваха в автобуса, но разумната мисъл идва само в спокойна глава. Гонят ли те престъпници, нямаш време за размисъл. Особено ако са зли като отвързани вълци — нали той им отне толкова ценен трофей.

Докато стоеше зад дървото, Коля се замисли. Реши, че няма да се връща в Космозо: щом Алиса е такава нахалница, че изпусна миелефона, нека сега си поплаче. Знаем ги ние тези отличници — умници, мислеше си Коля. Той никога не е бил отличник и не смяташе да става. Но Коля не беше лош човек и вече измисли как ще върне миелефона. Ще го даде на Джавад или на някой друг от естествениците в училищната станция. Те май познават Алиса и ще й върнат миелефона. А той ще си отиде вкъщи.

Беше обмислил всичко и смяташе да тръгва. Изведнъж видя, че от автобуса слиза дебелият. Розовата му плешивина блестеше на лъчите на залязващото слънце като балон. Дебелият се оглеждаше. Коля замря зад клена.

Не, дебелият няма да го види, реши Коля, но в този момент оня се приближи до жената, която Коля едва не събори, когато слизаше от автобуса. Жената стоеше на автобусната спирка и чакаше да долети флип — мехур.

Дебелият вежливо я поздрави и я попита нещо… Коля не чуваше думите, но не беше трудно да се досети, че я питаше дали тук ей сега не е претичало едно момче. И той с ужас видя, че жената кимна с глава и показа как Коля прелетял край нея, после посочи с ръка към булеварда и му се стори, че нейният пръст сякаш го прободе. Той се сви зад дървото. Какво да прави?

Видя как дебелият извади от джоба си нещо черно, сигурно радиостанция. Вика приятеля си. Не бива да губи нито секунда.

И Коля хукна да бяга.