Кир Буличов
Приключение в бъдещето (10)

Глава X
Пътник до която и да е планета

Коля се измъкна от мехура на спирката до космодрума. Тук се бяха струпали много празни мехури и сигурно от диспечерската ги повикаха, за да не заемат напразно място на спирката, защото изведнъж близо двеста мехура се извисиха едновременно във въздуха, заприличаха на гроздове или жабешки хайвер и се понесоха на рояк обратно към града.

Космодрумът, може да се каже, беше скромен. Дългото, сигурно не по-малко от километър коралово здание беше високо не повече от три етажа. Коля се надяваше веднага да види подобните на копия носове на космическите кораби. Но кораби нямаше.

Освен това сред хората, които излизаха от мехурите, крито се разхождаха или стояха до сградата, излизаха изпод земята и се спускаха отгоре, нямаше, или по-точно почти нямаше, космонавти в униформа, хора в скафандри, пришълци от други планети, роботи и тъй нататък — тоест всички онези, които би трябвало да бъдат на космодрума. Коля се приближи към един от входовете на сградата. Над него имаше надпис:

Ясно, помисли си Коля. Оттук не се излита към звездите. Големите кораби ги сглобяват на орбитите или на външните планети. Беше го чел във фантастичната литература. Понякога тя му помагаше да се досети какво ще види или да обясни какво вижда, но понякога му пречеше. Тези фантасти по-добре веднъж да бяха дошли тука, тогава нямаше да бъркат. И това ми било литература за бъдещето: пишат, а не познават това, за което пишат!

Отвътре космодрумът се оказа много по-голям, отколкото изглеждаше отвън. Миналата година, тоест преди повече от сто години, Коля с баба си пътуваше със самолет до Сухуми. Внуковската аерогара по нещо приличаше на космодрума. И там зала, и тук зали. Там хората бързат за някъде, закъсняват, или, напротив, за никъде не бързат, защото до излитането остават два часа, а те са избързали да пристигнат, защото са се страхували да не закъснеят. Или рейсът е отложен поради лошо време. Интересно, отлагат ли космическите рейсове поради лошо време?

Коля бавно вървеше покрай безкрайно много гишета, където пътниците заверяваха билетите си или предаваха багажа си, и четеше наименованията на рейсовете, държеше се като човек, който пътува транзит и който е останал в аерогарата да прекара свободното си време. Някои рейсове му харесаха. Например: №234 „Меркурий—2“, №45—6 „Ганимед“, № 7—67 „Кратер Циолковски“.

Коля приближи екрана на информацията и попита: — Останаха ли билети за най-близкия рейс до Луната?

— Последният рейс до Луната замина преди петнадесет минути — отговориха му от информацията.

— За къде има билети? — попита Коля.

— Извинете, не е разбран въпросът — казаха от информацията. — За къде искате?

— За Уран — отговори Коля, макар че на Уран не бе имал намерение да ходи.

— С каква цел отивате? — попитаха от информацията.

„Добре, че е автомат, а не жив човек — помисли Коля. — Биха се вгледали в мене…“ Затова не отговори на този нетактичен въпрос и отмина по-нататък, за да си изясни откъде се отива за стартовата площадка.

Но изходите, макар че ги имаше, не бяха пригодени за самостоятелен пътешественик. Над едни беше написано „Медицински контрол“, до други имаше контрольори, при трети трябваше да се дадат жетони, за да те пусне фотоклетката. „Какво се получава — ядосваше се Коля. — Идваш на космодрума и не само че не можеш да заминеш за която и да е планета, а не можеш даже да видиш как другите отлитат!“

С ескалатора Коля слезе няколко нива по-надолу, където се движеха товарни линии и имаше съвсем, малко хора. Но не остана дълго там: страхуваше се да не се изгуби. С цялото си тяло чувствуваше как минава времето, тече, бяга, изчезва. Толкова много е загубено, че за полет до Луната не може и да мечтае. Поне отблизо да погледа някой кораб!

Излезе от космодрума и реши да обиколи сградата. Може пък да му провърви. Тя все някъде трябваше да свършва. Вървя покрай зданието около десетина минути. Най-после сви зад един ъгъл и пред погледа му се откри огромно чак до хоризонта поле.

Там нямаше нито един истински космически кораб, а само дискове като тези, които хвърлят дискохвъргачите. Бяха по-плътни, по-изпъкнали и големи колкото футболно поле. Това бяха космически летящи чинии.

Беше тихо, в далечината се чуваха човешки гласове. Служебните коли, които сновяха до дисковете и обратно, също се движеха съвсем безшумно. Пътници не се виждаха. Сигурно отиваха до дисковете в закрити автобуси или през някакви потайни ходове.

Изведнъж Коля видя, че един от дисковете излита. Той се издигаше бавно, като че ли нищо не го движеше, а сякаш бе по-лек и от въздуха. Като се извиси на около сто метра, дискът започна бавно да се наклонява, сякаш го управляваше ръка на спортист. Неочаквано полетя като хвърлен с ръка, врязвайки се във въздуха с острия си край. Коля го проследи с очи, докато не се превърна в лещено зърно, а след това само бялата следа по небето показваше накъде бе отлетял.

Той много искаше да се доближи до корабите. Бавно и внимателно тръгна покрай стената към полето, но не измина и двайсетина крачки, когато се натъкна на невидима стена. Нещо твърдо и прозрачно не го пускаше по-нататък. Той опипа преградата с ръка — беше гладка и се издигаше нагоре, докъдето му стигаха ръцете.

Ама че хитреци, помисли си Коля. Но в същия миг реши, че тази стена не може да бъде безкрайна. Все някъде трябваше да се минава през нея.

Отново излезе на пътечката и тръгна от гарата към постройките, които се виждаха отпред.

Ако го попитат какво прави тук, мислеше да каже „Разхождам се и гледам корабите“. Нищо лошо няма в това. Но никой за нищо не го попита.

Той стигна до постройките и се спря пред тази, която беше по-малка от другите. Оттам се чуваха гласове.

Надникна вътре. В голяма стая с изпъкнал таван стояха няколко момчета и момичета, едни по-големи, други на неговите години. Те се трупаха около ниска маса, на която имаше нещо. Ако никога не си виждал дадена вещ и тя има необикновена форма, по-добре е да я наречен: „нещо“ и някога няма да сбъркаш. Никой не забеляза кога влезе Коля и кога се присъедини към младежите. Стоеше и гледаше няма ли изход за стартовата площадка. Най-после видя врата и вече искаше незабелязано да мине през нея, когато невисоко момче, много къдрокосо, като че ли накъдрено, го забеляза и го попита:

— Къде? Следва вакуум.

— Исках да изляза на стартовата площадка — каза Коля.

— А защо?

— Просто така. — И за да не му задава повече въпроси къдрокосият, попита: — А вие какво правите тук?

— Нима не виждаш? — учуди се момчето. — Работим. — Ясно, че се трудите. А над какво?

— Над спътник. Не прилича ли?

— Прилича — отговори Коля. — Модел ли е?

— Да не сме малки? Обикновен спътник за свръзка, по училищната програма. Нима във вашето училище не правят?

— Аз уча в Конотоп — отговори Коля. — Историк съм.

— Странно — каза къдравият. — Какво едностранчиво образование! Кажи, Милена Митина нали е от Конотоп? — Този път обаче Коля не се обърка.

— Тя е от Кострома — отговори той.

— Извинявай — рече къдрокосият. — Харесва ли ти нашият спътник?

— Да.

— Ние поддържаме връзка с едно училище в Австралия. Те имат добри естественици. Развъждаме ягодови култури, които да могат да растат във вакуум с помощта на слънчева енергия. Представяш ли си колко е нужно това за астероидите!

— Много — съгласи се Коля.

— Като го пуснем, ще имаме постоянен канал за свръзка с Австралия. По всяко време ще можем да говорим, да обменяме опит, да покажем постиженията си.

— Кога ще го пуснете?

— Чакаме да дойде роботът-колнчка. Днес много хора заминаха за Лунния фестивал и затова пускането се забави.

— И вие ли ще отидете из площадката? — поанта Коля.

— Разбира се. Нали трябва спътникът да се монтира на гравитационен изхвърлял, за да го изведе в орбита.

— Къде ви е учителят?

— Чака на площадката.

Коля разбра, че му се отдава добра възможност да отиде на площадката. Но не биваше да бърза.

— Слушай — каза той, — каква е тази стена около космодрума? Струва ми се, че миналата година я нямаше.

— Вярно. Миналата година беше обикновена, коралова, но разваляше вида на космодрума. Сега поставиха силово поле.

— Защо?

— Как защо? Заради такива като нас с тебе. Да не мислиш, че са малко по света глупачетата, които искат непременно да отидат на Марс? Но какво ще прави на Марс едно необразовано дете? А се опитваха.

— На тебе никога ли не ти се е искало да отидеш на Марс? — попита Коля.

— На мене? Аз ще отида тогава, когато ще мога да бъда полезен — отговори къдрокосият. — За това и уча.

— Не му вярвай — каза друго момче, по-голямо. Не само че искаше да отиде на Марс, но се и качи в един товарен кораб. Добре, че навреме го измъкнаха, иначе щеше да замръзне в космоса.

— Първо, аз тогава бях малък — обиди се къдрокосият, — това беше преди повече от две години. И второ, не съм толкова глупав да се навирам в товарен. Промъкнах се в пощенския.

— А с пощенски може ли да се отиде до Марс? — попита Коля, забравил предпазливостта.

Къдрокосият го погледна подозрително и попита:

— Ти всъщност защо си дошъл тук?

— Ей така. Да разгледам спътника. Ще разкажа на децата в Конотоп.

Къдрокосият, изглежда, не му повярва и беше готов да задава нови нескромни въпроси, но стената се отдръпна встрани и в стаята се появи товарна робот-количка. Просто количка, платформа, която се плъзгаше над земята. Но когато стигна до масата, от нея се показаха металически пипалца, които за секунда внимателно обхванаха спътника и го пренесоха на платформата. Количката се отправи към площадката и всички деца забързаха след нея. И забравиха за гостенина си. Той излезе след тях.

Коля вървя с тях дотогава, докато не видя, че им пресича пътя друга такава количка, на която имаше красива ваза, висока колкото два човешки ръста. Беше покрита с полупрозрачна калъфка.

Срещата беше тъкмо навреме, Коля малко изостана от другите и когато количката с вазата се изравни с него, той се скри зад нея и тръгна успоредно с вазата, като че ли беше негова собствена и той я изпращаше подарък на баба си на Юпитер.

Никой не забеляза изчезването на Коля.

Сега трябваше да се промъкне по-близо до някакъв кораб. В този момент Коля не предполагаше, че ще отлети на друга планета. Той все още си мислеше, че ще успее да се върне в къщи до довечера. Но след като е попаднал на стартовата площадка, която така зорко се охранява от космически гратисчии, трябва поне да докосне истински космически кораб.

Количката с вазата зави към диска, който се намираше по-встрани. Това беше добре дошло за Коля. Сигурно ще товарят вазата, а щом ще я товарят, то ще бъде на кораб. И като ще е на кораб, значи ще може да стигне до него.

Така и стана.