Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава двадесет и първа

Когато Виктория дойде в съзнание, разбра, че се намира в дома на Летен вятър. До нея стоеше свекърва й.

— Добре ли си, скъпа?

Виктория беше твърде немощна, за да успее да събере мислите си.

— Как съм попаднала тук? — попита тя, като огледа еленовата кожа, на която беше легнала.

Алейна дръпна завивката към раменете й.

— Джейсън те открил, когато си бродила безцелно в подножието на планината — тя отметна косите от челото на Виктория. — Когато те доведе в селото, ти беше замаяна и неясно споменаваше името на Ястреб.

Виктория затвори очи и се опита да си спомни какво е правила в планината. Изведнъж спомените й бликнаха като вулкан. Надигна се, олюлявайки се, и извика:

— Къде е Ястреб?

Лицето на Алейна пребледня.

— Не знам, Виктория. Още не са го открили.

— О, Алейна! — Виктория избухна в неудържим плач. — Той е мъртъв! Ястреб и Колиър бяха на ръба на скалата. Те и двамата са мъртви.

— Не. Не можем да кажем това — гласът й се промени. — Поне за моя син…

Лъч на надежда сгря Виктория и тя се вкопчи в ръката на по-възрастната жена, като че ли в спасително въже.

— Какво искаш да кажеш?

— Намерили са само тялото на братовчед ти, но не и на Адам. Трупът на Колиър е бил между скалите, под пещерата, недалеко от мястото, където Джейсън те е видял — Алейна дишаше тежко. — Сега Огнено крило и другите търсят Адам.

Виктория притвори клепачи. Болката в гърдите й беше непоносима. Ястреб сигурно е мъртъв. Беше само въпрос на време да открият пребитото му тяло. Сърцето й изгаряше от болка, която само собствената й смърт можеше да успокои. Тя се отпусна на кожата и се сви на кълбо.

 

Джейсън вдигна поглед към жаркото слънце, после отпи от манерката и я подаде на Пади. Обърса с ръкав челото си и се обърна към Огнено крило.

— Няма и следа от него.

Вождът погледна към воините, които се бяха разпрострели по скалистите планински склонове, и поклати глава.

— Боже мой! — извика Пади. — Ако от тази скала падне човек, не е възможно да стане и да тръгне. Момчето трябва да е тук.

Джейсън се замисли върху думите на Макданиълс. „По дяволите! Ястреб не е мъртъв!“

— Ще го намерим — той се вгледа в напрегнатите черти на Огнено крило. — И то жив.

— Кого ще намерите? — дрезгав и немощен глас се чу зад гърба им.

Очите на Макданиълс щяха да изскочат от учудване. Когато Джейсън се обърна, едва не припадна.

— Ястреб!

Индианецът стоеше пред тях, блед като смъртта. Главата и рамото му бяха превързани с парчета копринен плат.

— Господи! — Джейсън грабна приятеля си и силно го прегърна. После сърдито се отдръпна и попита: — Къде, по дяволите, беше? Едва не обезумяхме от безпокойство — той сви юмрук. — Никога повече не ме измъчвай така. Чуваш ли? Никога! — очите на Джейсън бяха пълни със сълзи. Той отново взе Ястреб в прегръдката си.

Огнено крило се покашля и сложи ръка на рамото на Ястреб.

— Ранен ли си, синко?

Ястреб се отдръпна от Джейсън и стисна ръката на баща си.

— Ще оживея.

Ръцете на вожда трепереха, а в погледа му блестеше светлина. Тревогата, изписана по лицето му, бе избледняла, а устата му се разтвори бавно в усмивка. И тогава, пред очите на всички, Огнено крило горещо прегърна сина си.

 

Виктория продължаваше да лежи свита на кожата. В душата й беше празно. Ястреб бе мъртъв. Нямаше съмнение в това. Тя го бе видяла как умира в ръцете й.

За миг дъхът й секна. В съзнанието й изплува мимолетен спомен. Като се изправи и седна, тя напрегна мислите си. Изведнъж всичко се проясни в главата й. След като мъжете бяха скочили от скалата, тя лудо се бе втурнала надолу по склона и бе открила Ястреб, проснат до обезобразеното тяло на Колиър.

Тогава Ястреб беше в безсъзнание. От рамото му и раната на слепоочието бликаше кръв. Виктория смътно си спомни как в ужаса си бе успяла да го превърже с парчета плат от ризата си. А когато обви с ръце главата му, той отвори очи и усмивка огря лицето му. Господи! Какво облекчение изпита тя. Той беше жив! Двамата заедно, олюлявайки се, изминаха почти половин миля надолу по планинския склон, докато стигнаха до малка рекичка.

Само като си припомни това, което се бе случило, сърцето й силно заби и пот обля челото й. Ястреб беше изнемощял от дългото и мъчително придвижване. Лицето му беше смъртно бледо. След като поиска от нея прошка, той затвори във вечен сън очи.

При този спомен Виктория сложи ръка на устата си и раздирана от мъка, се сви отново на кожата.

— О, за бога! Не! — сърцераздирателно ридание се изтръгна от гърлото й. Не бе изпитвала такава болка досега. Тя страдаше за Ястреб. Плачеше за себе си и за самотните години, които я очакваха; за онези прекрасни деца, които тя и Ястреб никога нямаше да имат. Скръбта й беше толкова силна, че бе равносилна почти на смърт.

— Твоите сълзи ме убиват, нийва.

Отначало Виктория си помисли, че това е въображаем глас.

Нийва? Тя се изправи на крака и изви глава.

— Ястреб! О, господи! Мислех, че си мъртъв! — тя се хвърли в обятията му, прегърна го и неудържимо го целуна.

Той обви ръцете си около нея и с не по-малка жар отвърна на чувството й. Докато ръцете му галеха всяко местенце от тялото й, устните му жадно поглъщаха нейните.

Тя потъна в порой от безумна страст. Изпитваше нужда да го притисне силно и да се увери, че наистина съществува. Целуваше лицето и гърдите му и не позволяваше тялото му да се отдели нито на сантиметър от нейното.

Ястреб трепереше. Като пое дълбоко дъх, той прошепна:

— О, нийва, твоята страст ще ме унищожи.

— Болка ли ти причинявам? — отдръпна се за миг Виктория.

— Не, но нямам достатъчно сила да те обичам — усмихна се той нежно.

Като погледна в изморените му сиви очи, изпита срам. Той едва стоеше на краката си. Като разбра това, тя хвана ръцете му и го подкрепи.

— Ела тук. Трябва да легнеш.

Ястреб залитна леко на една страна, но се усмихна:

— Само ако легнеш до мен.

Развълнувана от думите му, тя кимна с глава и го поведе към постелята. После внимателно му помогна да легне и се отпусна до него. Доволна от това, че го чувствува до себе си, притисна главата му до гърдите си и погали челото му. Спокойствието, което изпълни душата й, бързо я накара да забрави гнева си, както и мислите за безвъзвратната загуба. Сега той беше при нея, вън от опасност.

На следващата сутрин Виктория лежеше сгушена в прегръдките на съпруга си в дома на Летен вятър. Тя беше така благодарна на двете жени, които им отстъпиха жилището си и нощуваха другаде. Отвори очите си точно когато бизонската кожа на входа се отметна.

— Какво има? — сепна се Ястреб.

Огнено крило влезе направо, без да предупреди.

Срещна първо изумения поглед на Виктория, а после се обърна и спря очите си на Ястреб.

— Майка ти иска да говори с теб.

Виктория видя напрежението в мускулите на Ястреб, когато той се надигна и седна на кожата. Изглеждаше прекрасен в полусънното си състояние. Суровият му глас обаче противоречеше на вида му.

— Ти си й простил, татко, но аз не мога.

Огнено крило изправи рамене и прикова поглед в сина си.

— Трябва да изслушаш майка си.

В очите на Ястреб проблесна непокорство. Но Виктория разбираше, че дълбокото уважение към баща му не би му позволило да не се подчини.

Ястреб стана прав, но не помръдна от мястото си.

Огнено крило сякаш разбра жеста му и се обърна към входа.

— Влез, Пясъчен цвят.

Дъхът на Виктория секна в нетърпеливо очакване. Когато лейди Ремингтън влезе, тя почувствува напрежението й от начина, по който гордо държеше брадичката си.

Алейна тръгна към Ястреб и спря на няколко крачки от него.

— Говори! — подкани я раздразнено Огнено крило. — Мен успя да ме убедиш. Сега успокой и сина ни.

Като срещна ледения поглед на Ястреб, лейди Ремингтън наведе глава.

— Искам да ти разкажа защо ви напуснах.

— Това няма значение — стисна зъби Ястреб.

— Има — прошепна Алейна.

— Не…

— Сянка на ястреб! — очите на вожда заблестяха гневно.

Ястреб пое дълбоко дъх и замълча.

Успокоена до известна степен, майка му хвърли поглед към съпруга си, сякаш да му благодари за подкрепата, и тихо заговори:

— Баща ми боготвореше брат ми Стивън, а мен едва понасяше. Няма да разказвам подробно целия си злочест живот. Искам само да кажа, че когато ми се предостави възможност да избягам от Англия и да дойда тук, при приятелката си Лусинда, майката на Джейсън, аз се възползвах от нея. Лусинда ме запозна с баща ти, в когото се влюбих. Ожених се за него според обичаите на шони — като погледна бегло съпруга си, тя продължи. — В продължение на единадесет години не можех да бъда по-щастлива. Обичах селото, хората, Огнено крило и теб. Но един ден получих по трапера Джед писмо от баща си. Ти беше на училище, а Огнено крило бе отишъл на лов. Всичко в писмото звучеше така объркано, че се налагаше да се срещна с баща си. Това трябваше да стане в една малка долина, недалече от мястото, където ти си построи жилището — тя преглътна така, сякаш думите, които изричаше, нараняваха гърлото й. — Баща ми ми каза за смъртта на брат ми и ме обяви като своя наследница в случай, че се върна в Англия и се омъжа. Аз, разбира се, отказах. Грешката ми беше, че го уведомих за съпруга си и сина си — долната й устна потрепери. — Това го разгневи и той настоя да се върна с него. Когато аз решително отхвърлих решението му, той разпореди на един от войниците, които го придружаваха, да организира хората за нападение над шони и да убият вожда и сина му — Алейна беше съвсем развълнувана. Спокойствието й беше напълно изчезнало. — Не можех да им позволя да убият теб и баща ти. Толкова много ви обичах. Съгласих се да тръгна с тях, но само при едно условие. Пожелах да ми разрешат да изпратя по Джед писмо на Огнено крило. В него написах, че се чувствам нещастна в селото и искам да се върна в Англия — тя през сълзи се усмихна на съпруга си. — Познавах баща ти твърде добре и знаех, че ако просто си тръгна, той ще ме намери, дори ако е необходимо да измине целия път до Европа. Трябваше да ви причиня мъка, за да ви спася. А баща ми никога не получи това, което искаше от мен. Отказах да се омъжа и никога не съм принадлежала на друг мъж. В края на живота си, когато умираше, баща ми извика адвоката си и призна теб, Адам Ремингтън, за свой наследник.

— Защо не си ми разказала това преди? — попита Ястреб със смутен глас.

— Писах ти много писма през тези години и се надявах, че ще прочетеш поне едно от тях. На баща ти не можех да кажа, но исках ти да знаеш. Но ти дори не ги погледна. Единственото послание, което успя да стигне до теб, беше това, в което те молех да дойдеш в Англия след смъртта на баща ми — погледите на Алейна и Огнено крило се срещнаха. — Бях изненадана, когато пристигна, но сега вече знам каква е била целта на пътуването ти. Аз бях доволна, че те виждам отново и че съм близо до теб, дори и да не понасяше да си в една стая с мен.

В един дълъг, сякаш спрял времето момент, Ястреб остана безмълвен, с вперен пред себе си поглед. После се обърна към Виктория. В този миг тя видя в него цялата болка и несигурност на малкото момче. В насълзените й очи имаше неизказана подкрепа.

Тялото на Ястреб бавно се отпусна, сякаш тежък товар се смъкна от раменете му. Когато погледна Алейна, на лицето му беше изписано състрадание. Той бавно и колебливо протегна ръце към нея.

Алейна се отпусна в обятията му разтърсвана от сподавен плач.

За да не види Виктория изражението му, Огнено крило се обърна настрана.

От болка Ястреб затвори очи и зарови лице в косите на майка си.

Виктория се обливаше в сълзи, като гледаше как се разтрисат широките рамене на съпруга й.

— Липсваше ми, майко — каза Ястреб с тих и напрегнат глас.

 

На следващата сутрин Ястреб беше станал преди Виктория и дори бе успял да се изкъпе. Лъскавата му коса, завързана отзад, беше още мокра. Влажни бяха на места и дрехите му.

Като погледна към нея, очите му заблестяха.

— Добро утро — поздрави Виктория.

— Да, утрото тук вътре е наистина чудесно — отвърна нежно Ястреб.

Тя неловко отметна косата от очите си и се опита да промени темата.

— Сигурно е много рано. Селото е толкова тихо. Лицето на Ястреб стана неспокойно и той погледна към входа.

— Какво има? Нещо не е наред ли?

— Не, няма нищо лошо, нийва. Само малко неприятно…

— Какво е то?

Той коленичи до нея и погали един кичур, разпилян по голото й рамо.

— О’Райън… Тишината означава, че наказанието му е свършило.

Изведнъж тя си спомни виковете и веселия смях, които бе чула отвън. Но бе помислила, че шони празнуват завръщането на Алейна. Беше забравила напълно за едноокия моряк. Значи през цялото време те са се наслаждавали на мъките на О’Райън.

— Какво му направиха?

— Не искаш да знаеш, нали?

Прав беше. Не бе необходимо да й казва. Изражението му говореше достатъчно. Тя се изправи колебливо на крака. Разбираше, че след всичко, което бе причинил на Ястреб, морякът заслужаваше отмъщението на индианците, но въпреки всичко не можеше да се отърси от усещането, свило стомаха й. Виктория облече кожената дреха, която Летен вятър й бе дала. Нещо вътре сякаш я задушаваше.

— Ще отида да се поразходя — отправи се тя към вратата.

— Виктория, чакай! — извика Ястреб настойчиво.

Но беше вече късно. Тя тъкмо бе вдигнала покривалото на входа и видя това, от което той искаше да я предпази.

В средата на селото, с разперени между два кола ръце, стоеше О’Райън, с мъртвешки клюмнала глава. Беше гол до кръста. По гърба му имаше дълбоки кървави рани от ударите на камшика. В краката му лежеше черен кожен колан, който тя бе виждала на кръста му преди.

Виктория закри с ръка устата си и се обърна с гръб. Тя усети как Ястреб я взе в ръцете си и я погали.

— Не исках да виждаш това, нийва. Не искам да смяташ, че шони са жестоки. Те просто искаха да му отмъстят за моите мъчения, не и да го убиват. Не ги вини заради О’Райън. Те не са виновни заради слабостта и малодушието му.

Виктория обви ръце около него и се опита да забрави жестоката гледка. Пръстите й докоснаха белезите по гърба му. Плътта му е била така безмилостно разкъсвана! Тя си представи мъчителното му гърчене под ударите на бича. Това за нея беше нещо изключително болезнено. И за всичко беше виновен О’Райън. Но неговото страдание, сравнено с това на Ястреб, беше свършило по-бързо и леко.

Като пое развълнувано дъх, Виктория се облегна назад.

— Твоят народ не е жесток. Той е справедлив — усмихна се тя смело. — И аз не ги виня.

Ястреб като че ли не беше убеден в това, което чува. Той погали бузата й.

— Ако О’Райън беше изтърпял мъченията, както аз, нийва, щеше да бъде освободен. Въпреки че минах през адски мъки, аз съм все още жив.

— За това аз съм безкрайно благодарна — този път усмивката на Виктория беше искрена. — Все пак искам да се поразходя.

На лицето му се изписа доволна усмивка, а очите му преливаха от любов. Виктория беше благодарна на Алейна за признанието, което бе изпълнило съпруга й с необикновена сила.

Ястреб я прегърна и я поведе към планината, отвъд мястото, където те за първи път съзряха селото… и мечката. Като си спомни какво се беше случило, Виктория изпита за момент страх, но уверената ръка на Ястреб я окуражи. А освен това мечката вече не съществуваше. Според Алейна, индианците бяха съхранили месото и обработили кожата й. Тази мисъл накара Виктория да крачи по-спокойно.

Когато стигнаха върха, Ястреб седна на тревата и я притегли към себе си. Гледаше вирнатото й носле с поглед, който изразяваше уважение. Когато започна да говори, гласът му звучеше неестествено.

— Аз също трябва да бъда наказан, нийва, тъй като постъпих несправедливо с теб.

Като гледаше сивите му очи, тя усети как лошите й предчувствия се разсейват. Но все пак искаше да чуе какво ще й каже.

— Защо ме отвлече? Искаше да ме убиеш?

Ястреб въздъхна тежко и започна да върти в пръстите си дългите й къдрици.

— Причината да тръгна за Англия беше жена на име Саманта. Изпитвах към нея нещо, което човек не би трябвало да изпитва към съпругата на приятеля си.

— Жената на Джейсън? Сам? Името, което ти произнесе в бълнуването си?

Той кимна с глава.

Виктория усети лека ревност, но се опита да я прикрие.

— Бях вече напуснал Америка — продължи Ястреб, — когато Джейсън научил за съществуването на своята природена сестра. Малко след пристигането ми в Лондон той разбрал, че тя живее в Англия. Тогава потърси помощта ми. Помоли ме да му съдействам да я открие.

— Какво общо има това с мен?

Ястреб се усмихна.

— След като знаех как майка ми постъпи с мен, аз повече не вярвах на белите жени. Съгласих се да се оженя за теб само защото мислех, че си сестра на Джейсън. В противен случай не бих го сторил. Тогава сгреших, но сега тази грешка е повече от желана — той плъзна ръката си по гърба й. — Това обаче не беше единствената ми грешка — гласът му беше дрезгав и с нотка на самообвинение. — В нощта, когато бях отвлечен — нашата брачна нощ — О’Райън ми каза, че си виновна за моето залавяне. И аз му повярвах. В продължение на седем години ме крепеше омразата ми към теб. Когато избягах от робството, реших да потърся отмъщение — Ястреб й се усмихна. — Но след като те плених, разбрах, че нямам сили да ти сторя зло. Не че не исках. Презирах се за слабостта си, но нищо не можех да сторя. И така, разкъсван от омраза и гняв, аз се влюбих в теб.

Виктория все по-силно изгаряше от любов към този мъж.

— От О’Райън разбрах, че Колиър Паркс е човекът, пожелал моята смърт — той я взе в прегръдка. — Оживях само защото, вместо да ме убие, едноокият моряк ме продаде в робство.

„Господи, колко ли е страдал?!“ Сълзи изпълниха очите й само като си помисли за това, което е преживял, и за презрението, преливало в душата му. Спомни си и за братовчед си. Алчността му беше го довела до отчаяние и беше помрачила разума му.

— Колиър невинаги е бил такъв, Ястреб.

Ястреб я гледаше с топли очи.

— Знам. Ако не беше така, ти не би се погрижила за него.

— Но какво го е променило?

— Войната.

Виктория сви вежди и Ястреб се опита да й обясни.

— Говорих със Зимен цвят. По заповед на баща ми тя беше прибрала О’Райън в леглото си. Трябваше да научи от него всичко и той действително й бе разказал много неща. Морякът и Паркс често са разговаряли на път за тук. Изглежда, преди войната Колиър никога не е имал желание да убива. Просто е плащал на друг да го върши, тъй като не е искал да бъде част от престъплението. Но през войната е бил принуден да убива — много хора. Това повлияло на разума му и той продължил зверствата си не само с врагове. Вършел го най-вече за да печели. Смятал, че всеки убиец е нужен. Единственото, което поддържало разума му, била любовта му към теб. Но когато в пещерата той е разбрал, че ти никога няма да го обичаш, той напълно е загубил разсъдък.

Като си спомни погледа на братовчед си, Виктория потръпна. Молеше се да не вижда повече това. Изведнъж я завладя чувство на вина и тя сложи глава върху рамото на Ястреб.

— Аз съм виновна. Аз го накарах да отиде в кралската войска.

— Не, нийва. Твоят братовчед е бил неуравновесен много преди това. Ако не беше отишъл във войската на краля, лудостта му щеше да се прояви някъде другаде — в кръчмата, по време на спор или при дуел. Тогава също би отнел човешки живот.

По бузата на Виктория се търкулна сълза.

— Съжалявам за това, което той ти причини.

 

— Не всичко, което направи за мен, беше лошо. Накрая той всъщност спаси живота ми…

Тя сложи ръка на гърдите му щастлива, че сърцето, което обича, продължава да бие. Виктория затвори очи.

— Колко ли си ме мразил?

— Исках — призна той, като я целуна любящо, — но душата ми знаеше, че ти си моята съпруга, макар и все още петнадесетгодишно дете — той потри нослето й. — Отначало мислех да те напусна веднага след сватбата, но разбрах, че не мога. Нощта, в която бях отвлечен, отнасях багажа ти на кораба, с който исках да те отведа в Америка — погледна я топло. — Ако не беше О’Райън, щях да се върна при теб.

Виктория бе изпълнена с обич.

— Ако бях сторил това, щях да имам не само теб, но вероятно и син — усмивката на Ястреб беше искрена и възбуждаща. Той сложи длан на корема й. — А може би моят син е тук…

Вълнение заля Виктория. „Дете! Детето на Ястреб!“ Тя се усмихна с влажните си очи.

— Моля се да е така — тя докосна бузата му. Господи! Колко го обича! — А къде ще живеем? Тук?

Ястреб обърна лицето си към нея и целуна ръката й.

— Не, нийва. Ти няма да си щастлива в гората. Тя прокара пръст по устните му.

— Ще бъда щастлива там, където си ти — изведнъж си спомни нещо. — Ти ми каза нещо на езика на шони, когато бяхме там, край вира. Какво беше то?

— Нихау кунахка, ни китехи! — Ястреб целуна устните й.

— Какво означава това? — въздъхна Виктория.

— Ти си моята съпруга и моята душа. А сега, не променяй темата.

— За какво говорехме? — тя галеше с пръст гърдите му.

— За това, къде ще живеем. Купих от Джейсън плантацията Кристъл Теръс, по-скоро херцогът на Силвъркоув я купи — за миг се замисли. — Не е толкова голяма, колкото имението Силвъркоув, но е на брега на реката, близо до Линч Фери и… не съвсем близо до гората.

Виктория го прегърна.

— О, Ястреб! Не трябваше да правиш това. Аз ще обикна гората. Обещавам, ще я обикна.

— Тогава ще те заведа в моята колиба сред високите борове — усмихна се той. — Но сега ще живеем в къщата в плантацията.

— Звучи прекрасно.

— И ще бъде… когато пристигне конят ти от Англия.

— Бранди? Но как? — пое тя учудено дъх.

— Помолих Джейсън да се погрижи за транспортирането му. Той ще уреди всичко, за да пристигне жребецът в Америка — Ястреб я целуна крадешком. — Уговорих също да се отпуснат средства за селяните от имението в Англия, както и за лекуването на онова момче, Найджъл. То няма да бъде върнато при пияния си баща, а ще получи образование и ще поеме управлението на Силвъркоув.

— Ти си направил всичко това заради мен? — изохка в плач Виктория.

— Да. Но истината е, че аз действително не знаех нищо за селяните, нито бях се срещал с тях — той прокара ръка по гърба й. — Ще се погрижа също приятелят ти Пади да остане и да се грижи за конюшните на Кристъл Теръс. Виктория едва ли би могла да обича друг човек повече от Ястреб.

— Благодаря ти. Сигурна съм, че това ще му хареса. Само че той не ми е приятел, а баща — по бузите и се стичаха сълзи.

— Баща? — Ястреб се усмихна и нежно избърса с пръсти мокрите й страни. — Сега разбирам, че неправилно съм възприемал много неща — той се отдръпна от нея.

— А сега, нийва, какво ще бъде моето наказание?

— Ястреб… — очите й засияха.

— Моето наказание.

Като видя решителността на чертите му, тя въздъхна дълбоко. Той беше прекалено горд. Като знаеше, че трябва да каже нещо, тя помисли и отвърна.

— Първо, трябва да не преставаш да ме обичаш.

Очите му бяха сериозни.

— Това не е наказание. Това е нещо, което все по-дълбоко превзема сърцето ми.

Тя се усмихна през сълзи и продължи с треперещ глас:

— Второ, отсега нататък ще работиш неуморно, за да ме дариш със син.

В погледа му засия огненият пламък на любовта. Той леко и нежно я повали на земята. Устните му усещаха дъха й.

— Или дъщеря.

Край
Читателите на „Таен обет“ са прочели и: