Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 44 гласа)

Глава шестнадесета

В продължение на часове вървяха мълчаливо, изкачваха се по хълмове и си проправяха път през пълзящи гъсталаци и високи шубраци. Сянка често спираше, за да й даде възможност малко да си отдъхне, преди да продължат отново.

Накрая се измъкнаха от гората и се озоваха в широко скалисто дефиле, през което протичаше малка рекичка. Бели цветчета изпъстряха тук-там полукаменистите и брегове.

— Колко е красиво! — възкликна Виктория, като откъсна едно, подобно на маргаритка, цветче с червена дръжка. — Как се казва? — тя вдигна глава и забеляза вторачения в нея поглед на Сянка.

Той като че ли беше развълнуван от нещо. Обърна се с гръб към нея и свали торбата от коня.

— Кървав корен.

— Кървав корен? Какво ужасно име за такова хубаво цвете.

— Наричат го така заради червеното стебло — той седна с кръстосани крака и опря лакти в коленете си. — Сега ще ядем — развърза торбата пред себе си и извади един вързоп. Отвори го и й подаде комат корав хляб и парче сухо месо.

Докато отхапваше по малко, тя слушаше ромона на потока, чуруликането на птиците някъде в дърветата и шумоленето на тревата.

Огледа коритото на реката. Всичко изглеждаше така свежо и зелено след бурята преди няколко дни, а от гората се носеше ароматът на разцъфналите дървета. Изведнъж се сети за думите на Джед.

— Сянка? Откъде си се научил да лекуваш?

Той сви рамене.

— Гледал съм как шаманът в нашето село върши тона. Проследявал съм го и когато ходи за билки.

— А защо просто не си тръгвал с нето?

— Обредите и лековете на шамана са нещо свято.

— А хващал ли те е някога, като го следиш?

— Да.

Виктория вдигна учудено вежди. Не можеше да повярва, че е допуснал това.

— И какво ти направи?

— Добре прие любопитството ми и в продължение на години ме учи как да лекувам.

— Сега ти ли си шаман на племето?

— Не — изви той поглед.

— Да не би да е Ястреб?

— Не. А сега пий вода и се освежи, тъй като няма да спираме, преди да се стъмни.

Знаеше, че той не обича да говори за Ястреб. И до известна степен това й беше неприятно.

— След колко време ще стигнем селото?

— След седем дни.

Виктория простена. Още една седмица в неговата компания…

— Ястреб ще бъде ли там?

— Да — отвърна той, без да я гледа в очите.

— Разбирам — тя го погледна изпитателно. Безпокоеше го нещо и то беше свързано с Ястреб. — Съпругът ми ли е вожд на племето сега?

Мускулите на раменете му се напрегнаха и той измърмори нещо като „моля се да не е“.

Тъй като не беше уверена, че е чула добре, Виктория се намръщи. После стана и отиде до водата. Пет дни по-рано би могла да се закълне, че не би желала да вижда нито капка повече. Но беше толкова жадна, а и мръсна. Какво ли не би дала да се изкъпе.

Сянка също скочи на крака и й посочи място, където реката правеше завой.

— Зад онази скала водата се събира. Там би могла по-добре да се измиеш.

Виктория премита, учудена от способността му да отгатва мислите й. Изпита известно смущение особено като си спомни това, което й се искаше да направи с него сутринта. Размисли, неподобаващи на една омъжена жена, я бяха споходили.

Като искаше по-скоро да се усамоти, тя само кимна с глава и се скри зад скалата.

Там, както й беше казал, реката образуваше вир с дълбочина около метър. Като огледа отвратително широката риза, с която беше облечена, Виктория се запита дали би успяла да се съблече и изкъпе, преди Сянка да я извика. Погледна назад. Имаше достатъчно време.

Под тежката дреха все още беше облечена с копринената риза. В първия момент помисли, че е по-добре да се изкъпе с нея, но после, като реши, че това няма никакво значение, разкопча бързо копчетата. Сянка я беше виждал много пъти без дрехи. За миг само се замисли за изгубения свян и изчезналия у нея морал. Въпреки това хвърли дрехите си на земята и се потопи в дълбокия до кръста й вир.

Докато се къпеше, усещаше как студената вода масажира кожата й. Изведнъж в представите й изплува нещо невероятно: тя видя как Сянка гали тялото й и отново се запита дали наистина не се бяха любили. Не можеше да повярва, че е извършила такова предателство спрямо съпруга си.

Щом излезе на брега и вятърът погали нежната й кожа, в съзнанието й проблесна някакъв смътен спомен за Сянка, който стоеше приведен над нея в дъжда и целуваше устните и тялото й така възбуждащо, страстно и предизвикателно. Стомахът й се сви.

Изведнъж чу въздишка и се обърна. Пред нея стоеше Сянка, с вторачен в голото й тяло поглед. В сребристосивите му очи блестеше пламенна светлина.

— Какво съвършенство! — прошепна той дрезгаво, като протегна ръце към нея и я взе в прегръдките си. — И толкова нежна красота!

Всичко беше така замайващо, че Виктория не можеше нито да помръдне, нито да мисли.

— Когато се докосна до теб, огън запалва кръвта ми.

Думите му караха душата й да стене. От милувките му тя едва не загуби съзнание. Той беше изпълнен с трепет. Когато ръката му се плъзна надолу по тялото й, в очите й се прокрадна страх. Това охлади желанието му и той отстъпи назад.

— Внимавай, нийва! Изкушаваш ме силно, а аз съм просто мъж.

Той я гледаше съсредоточено. Слънчева светлина се разливаше по тъмната й коса и пръскаше червеникави отблясъци в кичурите й. Лицето й беше ангелски нежно. Шията, гладките й рамене и гърдите й сякаш бяха изваяни от фин порцелан.

Страстта отново пламна в него. Невероятно как, но той устоя на това чувство. Обърна се и тръгна.

Няколко минути по-късно Виктория го настигна. Лицето й беше помръкнало.

— Сянка, това, което се случи… — бузите й пламнаха и тя сведе поглед.

Ястреб повдигна с ръка брадичката й и я погледна в очите.

— Не се срамувай, малката ми. Човек не трябва да се смущава, когато дава или получава удоволствие — той погали с пръст устните й и се опита да възпре желанието да ги целуне. А толкова силно му се искаше! Тази жена беше смутила напълно разума му. — Време е да вървим — каза той, като взе торбата с провизиите.

Виктория го последва с неуверена крачка. Тялото й беше лишено от всякаква сила. Не можеше да повярва, че там, при вира, му е позволила да бъде нежен с нея. Дори само при спомена за това лицето й пламна. Обвиняваше се в липса на нравственост. Чувстваше се като предател. Явно беше обладана от зли сили. А ако Сянка й бе дал някакво омайно биле? Беше чувала за такива неща. Единствено по този начин можеше да обясни непристойното си поведение.

Погледна с подозрение торбата, която той носеше. В нея вероятно има нещо, което лесно би могло да се сложи в храната й или в хляба. „Да — реши тя. — Сигурно е това.“

Виктория присви очи. Повече не би хапнала нищо от това, което той й предлага. Сама ще търси прехраната си. Тя вдигна глава и впери поглед пред себе си.

През по-голямата част от деня те вървяха покрай реката, докато накрая навлязоха отново в гора. Планинският склон беше доста стръмен и придвижването им стана по-трудно. Виктория все още се чувстваше изтощена от болестта. Но щом стигнаха върха, тя бе пленена от гледката, която се откри пред погледа й.

Разперени като ветрило гористи хълмове, се простираха на мили разстояние. Някои от тях бяха осеяни с розови, бели, жълти и лавандулови цветя, а други се гушеха в зеленина между големи гранитни образувания. А синьото небе се разтопяваше на хоризонта в розовозлатисти пламъци. Виктория беше застанала до червен кедър, чиито разпрострени клони натрапваха тъмните си сенки на фона на ведрия небосвод. Цъфналите под дървото цветя и свежата пролетна трева сякаш я мамеха да потъне в тях и да се наслади на прекрасната гледка.

Сепна се от торбата, която Сянка хвърли на земята.

— Тук ще си починем — той коленичи и извади една манерка, две сиви одеяла и пакет храна.

Изтощена от умора, но в същото време изпълнена с доволство, тя се отпусна върху постелята. Стомахът й беше празен и тя с жадни очи погледна към пакета, който той току-що развиваше, но изведнъж си спомни за случилото се последния път, когато й беше предложил храна.

— Предпочитам да потърся нещо друго за ядене — каза тя меко. — Стомахът ми не може вече да приема този корав хляб и жилаво месо.

Сянка я погледна озадачено с проницателните си очи, сви рамене и отхапа парче месо. Докато дъвчеше замислено, той се протегна и взе парче хляб.

Обидена от пренебрежението му, тя стана и се огледа сърдито наоколо за нещо, което би могло да задоволи глада й. От другата страна на хълма забеляза листа, наподобяващи брюкселско зеле.

— Това е класовидно съцветие и не се яде — каза Сянка, без да я поглежда.

Виктория скръцна със зъби. Да не би да има очи и на гърба си? Тя изви поглед и съзря едно орехово дърво. Това подхрани надеждите й.

— Твърде зелен е — изрече спокойно похитителят й.

Чувството й на безсилие стигаше връхната си точка. По дяволите! Като запази самообладание, тя кимна с глава:

— И без това не съм много гладна.

В очите му заигра весел блясък, преди да сведе поглед и да продължи с храната си.

За да не се съблазни от апетита му, тя седна от другата страна на кедъра и се облегна с гръб към него.

— Защо искаш да видиш Ястреб? — попита той.

Виктория беше така изумена от въпроса му, че едва си пое дъх. Досега той винаги бе избягвал темата, свързана със съпруга й.

— За да го помоля за развод — отвърна тя, като се обърна и го погледна.

По лицето му премина някаква сянка.

— А защо? Нима не притежаваш всичко, което ти е необходимо?

— Не става въпрос за богатство, а за начин на живот — Виктория не беше се чувствала толкова объркана, както в този момент. — Искам истински дом, деца и съпруг, на който да разчитам, без да е необходимо да го търся отвъд океана, когато вече съм напълно отчаяна.

Изминаха няколко минути, преди Сянка да отговори.

— А той не желае ли тези неща?

— Очевидно — не — изправи се тя. — Дори не го е грижа за задълженията и отговорността, която носи.

— Какви задължения?

— Ами например той нищо не прави, за да премахне бедността в селата, покровителствани от Силвъркоув. Неговите хора са гладни. Облеклото им е жалко, а храната — оскъдна. Едно малко момче на име Найджъл се нуждае от лекарска помощ. Но Ястреб не знае нищо за това — гласът й потрепери. — А освен всичко друго — факт е, че ме изостави.

Сянка хвърли парчето хляб на земята и стана.

— Ястреб наистина не знае нищо за положението в селото и съвсем не те е изоставил — той я погледна гневно и сви устни.

Виктория скочи на крака и сложи ръце на кръста си.

— А ти откъде знаеш? Не си бил там. Аз бях и аз видях тази мизерия и нищета. Аз бях човекът, който трябваше да застане срещу собственика на странноприемницата и да отговаря за изчезналия си съпруг. Аз бях тази, която понесе подигравките и злорадите усмивки на хората от града и съжалителните погледи на слугите. Господи! В града дори се пее песен за Адам, който ме е напуснал заради това, че съм хладна и безразлична — в душата й сякаш се събудиха всички болки и обиди. Беше безкрайно объркана. — За бога! Мразя го за това, което ми причини.

По бузите й се стичаха сълзи и тя удари с юмрук в стъблото на дървото. След това, като опря чело в ръката си, заплака за всичките самотни години, изпълнени с толкова горчивина.

— Майка ми ме остави, Пади ме напусна, баща ми ме мразеше, а освен това и съпругът ми… — тя сподави риданието си. — Никой не ме иска. Никой!

Сянка я обърна към себе си и я прегърна.

— Аз те желая, нийва.

— Това не е същото. Ти искаш да ме използваш. Аз съм просто това, което може да задоволи страстите ти.

— Това, което се случи между нас, е нещо повече от страст.

— Не.

— Да! — настояваше той. Изви главата й към себе си и я погледна в очите. — Ние се любихме!

— Нима искаш да кажеш, че това наистина се е случило?…

— Да — изрече той така нежно и искрено, че тя не можеше да не му повярва.

В стомаха й нещо трепна и тя направи усилие да си припомни.

Сложи ръцете си на гърдите му и се опита да го отблъсне, но усети силата на мускулите му. Устата й беше пресъхнала. Тя навлажни долната си устна и потръпна от погледа му, с който той проследи жеста й.

Видя как ноздрите му леко се разшириха, усети топлия мускусен мирис на кожата му, долови тежкия ритъм на сърцето му.

— Моля те, Сянка, недей…

— По време на бурята нашите тела се сляха — погледът му се замъгли, като че ли отдаден на приятните спомени. Притисна я още по-силно в обятията си. Беше толкова близо, че дъхът му галеше с топлината си устните й. — Дори природната стихия не можеше да се сравни със силата на любовта ни. Желанието ни беше така пламенно, че те накара да загубиш съзнание — той доближи устните си до нейните. — То отне и моето.

Думите му бяха така страстни, както и целувките. Тя не можеше да устои на силата му. Затвори очи и се отдаде на нежността, с която той я прегръщаше. Земята и небето се завъртяха в една вълшебна бездна.

Виктория не преставаше да трепери. Тялото й като че ли се разбиваше на хиляди парченца. Сърцето й трепна, когато той я погледна и протегна ръце към копчетата на ризата й.

Тя инстинктивно се дръпна.

— Моля те! — това сякаш не беше нейният глас. — Не съм достатъчно силна, за да те спра.

— Няма да направя нищо против волята ти, но не скривай тази красота от очите ми. Искам само да те гледам.

Той галеше раменете, гърдите й и гледаше как тялото й разкрива себе си. За бога! Тя също така болезнено го желаеше.

Виктория преглътна и се опита да пренебрегне порива, който я изгаряше.

Сянка я притегли нежно към себе си. Устните му търсеха нейните. Той така лесно преодоляваше съпротивата й и нахлуваше в душата й. Но изведнъж мисълта за обета, който беше дала на друг преди седем години, се събуди и проясни съзнанието й.

— Не! Ти каза, че… — хвана тя ръцете му.

Той се вцепени и остана така — неподвижен и бездиханен. Като пое дълбоко дъх, отпусна главата си на гърдите й.

— Знам какво съм казал — призна той с известна грубост, като се изправи на крака и спря поглед в очите й. — Но следващия път няма да обещавам нищо.

Ако имаше „следващ път“, тя сигурно би желала същото. Като дишаше тежко, едва устояваше на желанието да го прегърне и да забрави всички свои клетви, както очевидно бе ги забравил и съпругът й. Все пак не можеше да стори това. Този път беше в пълно съзнание, за да го направи. Тя стана с приведен надолу поглед и оправи дрехите си.

Сянка се приближи и й подаде парче месо.

— А сега яж!

Като не можеше да го погледне в очите, вече сигурна, че храната не е причина за греха й, тя само кимна с глава и взе месото. Гърлото й беше така свито, че едва ли би могла да преглътне.

— Благодаря!

Сянка коленичи до нея.

— Какво те тревожи, нийва?

Тя се почувства още по-неудобно и отново се изчерви.

— Нищо — отвърна тя, докато настойчиво дъвчеше и блуждаеше с поглед.

Той повдигна брадичката й и я погледна в очите.

— Защо тогава се изчерви?

— Знаеш защо.

— Срамуваш се от избликналите в теб чувства? — подсмихна се леко той.

— Това не е смешно. Чувствам се като блудница.

Лицето му изведнъж стана сериозно.

— Ти не си непочтена жена.

— Но се чувствам такава! — сви юмруци тя. — Коя нормална жена би се държала с теб така, както аз?

— Виктория, няма нищо лошо в това — погали той бузата й. — Всички жени изпитват желание, но малко от тях си позволяват да покажат, защото не биха допуснали да разкрият пред някой друг истинската си страст и уязвимост — той се усмихна неловко. — Нима аз също не загубих разсъдъка си?! Или ти смяташ, че мога да бъда такъв с всяка жена?

Тя разглеждаше красивите и строги черти на лицето му. Не! Не е възможно да постъпва така с всяка жена.

— Тогава, какво толкова особено има в мен?

Сянка седна и облегна гръб в кедъра със зареян в далечината поглед.

— Не знам. Единственото, което разбирам, е, че ти вълнуваш душата ми така, както никоя досега.

Той се обърна към нея и тя забеляза огъня, в който пламтеше лицето му.

— Няма да ти позволя да си отидеш, Виктория!

Потънала в дълбочината на блестящите му сиви очи, Виктория усети как думите му я разнежиха. Като скочи внезапно на крака, той й подаде ръка и я поведе към одеялата, постлани до огъня.

— Ела, нийва. Време е за сън.

Като в унес, тя остави храната си и го последва. Стоеше като покорен роб, докато той оправи постелята й и я сложи да легне.

— Лека нощ, малка моя! — целуна я нежно и се отправи към своето легло от другата страна на огъня.

Виктория почти не забеляза благородния му жест. В мислите й беше обещанието му никога да не я напуска или по-скоро — безумното й желание това да се превърне в реалност.