Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава седемнадесета

Тя искаше да остане при Сянка. И колкото се приближаваха към селото му, толкова по-малко се съмняваше в това. Макар да беше изморена до смърт и да чувствуваше болка от главата до петите, тя не би се оплакала нито за миг, щом можеше да бъде близо до него. Дори страхът й от гората беше изчезнал. Докато вървеше след него и гледаше белезите по гърба му, тя за стотен път се питаше каква ли е причината за тях.

— Нийва, виж! — Сянка спря и й посочи нещо. Като проследи погледа му, тя видя на няколко метра от тях, малко еленче и красива кошута, които пасяха зад дърветата.

— Прекрасни са — прошепна тя, но очевидно не достатъчно тихо.

Кошутата наостри слух и бързо се шмугна в храстите, последвана от малкото си.

Сянка погледна Виктория и се усмихна.

Сърцето й се преобърна. Усмивката му го правеше изключително привлекателен. Като го гледаше, тя отново бе обладана от желание.

— Ако продължаваш да ме гледаш така, няма да видим скоро изненадата, която имам за теб — той сякаш беше отгатнал мислите й.

— Как те гледам? — попита го с невинно изражение.

— Като вълшебница — той докосна с пръст нослето й.

— А изненадата каква е?

— Ако ти кажа, няма да е изненада — Сянка тръгна отново, като хвърли поглед назад. — Хайде, побързай! Нямаме много време.

— Време за какво?

— Ще видиш.

Час по-късно Виктория чу бучене на вода. След като минаха през стена от гъсти шубраци, тя извика от удивление.

— О, Сянка! Великолепно е!

Пред нея имаше покрита с мъх скала, по която се разбиваха водни струи и се пръскаха надолу по камъните в кристален вир.

Светлината на залязващото вече слънце хвърляше отблясъците си по малките вълнички, които се плискаха в брега.

— Никога не съм виждала нещо толкова прекрасно.

Тя с благоговение гледаше приведения самотен клен. Клоните му бяха прекършени, а един от корените му стърчеше над водата. От другата страна на водопада се виждаше сгушена в скалата дупка, полускрита от издадена каменна плоча, която наподобяваше формата на маса.

— Ето банята ти — посочи й с ръка Сянка.

Виктория беше така развълнувана, че с удоволствие би се потопила в освежителната прохлада, но първо й се искаше да се пошегува малко с него.

— Мм… Мисля, че не бих рискувала. Под водата може да има някакви ужасни същества — това естествено беше смешно, тъй като гладкото пясъчно дъно ясно прозираше.

В очите му заигра закачлив пламък.

— Не се страхувай, нийва. Аз ще се изкъпя с теб — само да те пазя, разбира се.

— Колко мило от твоя страна — отвърна му тя развеселено, но като си представи, че ще бъдат двамата заедно във вира, усети някакво замайване и страх.

Като долови смущението й, той пристъпи напред и опря пръст в брадичката й. Погледна я в очите и нежно й заповяда:

— Съблечи дрехите си.

Тези думи пронизаха душата й.

— Сянка, не мога! — тя преглътна и се опита да му обясни. — Аз и Ястреб никога не сме живели като мъж и жена, но въпреки всичко не мога да му изневеря. Моля те, разбери. Грях е това, което изпитвам към теб. И независимо дали искам или не — тя пое дълбоко дъх, — той все още е мой съпруг.

В погледа на Сянка имаше нежност, а дори и гордост. Той се наведе и целуна устните й.

— Има много неща, които ти също не разбираш, нийва — той прокара пръст по устната й. — Ти ми принадлежиш.

Като едва възпираше сълзите си, тя кимна с глава.

— В сърцето си — да, но дългът ми към Ястреб.

Той хвана раменете й и я разтърси.

— Достатъчно. Ястреб не заслужава твоята вярност. Не и след това, което ти е причинил — болка замъгли очите му и той я стисна още по-здраво. — Казвам ти веднъж завинаги, нийва. Това, което съществува между нас, не е измяна!

После бавно, с прикован в нея поглед, той вдигна ризата до гърдите й. Очите му сякаш търсеха нейното позволение. Виктория знаеше, че не може да устои. Този мъж разпалваше чувствата й, събуждаше мечтите й. Не знаеше само какво би обяснила на Ястреб, когато се срещне с него. Но в момента нищо друго нямаше значение за нея, освен Сянка.

Миг след това те стояха напълно отдадени един на друг. Той взе треперещото й тяло в ръцете си и я потопи в кристалната дълбочина. Водата стигаше до кръста й. Тя усети тръпка, която я накара да обвие с ръце врата му. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-силно ставаше безпокойството й. Беше доста дълбоко и тя едва стигаше дъното. Водопадът пръскаше лъчисти капки по лицето й, а раменете й се скриваха под повърхността.

— Моля те, върни се! — тя се хвана още по-здраво за него.

— Защо? — спря той внезапно.

— Не мога да плувам.

— Но аз ще те науча.

— Не. Не искам. Върни ме на брега — с впити във врата му ръце, тя отчаяно се бореше с ужаса, който се промъкваше в нея.

Сянка я погледна и тръгна обратно към скалата. Като стигна до нея, измъкна Виктория от вира и я остави да седне.

— Защо се страхуваш от водата?

Тя се чувствуваше зле. Едва ли можеше да я разбере. Гората, реките и езерата бяха неговият дом. Той сигурно се бе научил да плува, преди да проходи. Тя се взираше в блестящата повърхност на водата, без да може да даде отговор на въпроса му.

— Заради майка си ли? — попита той нежно.

Тя само кимна с глава.

— Съжалявам, нийва. Колко много си страдала! — очите му бяха изпълнени със съчувствие. — Ако майка ти умееше да плува, нямаше да е мъртва. Няма да позволя това да се случи и с теб — каза той с непоколебим глас и обгърна раменете й. — Нищо не може да те отнеме от мен.

Сянка я взе в силната си прегръдка и отново потънаха във вира. Дали от страх, или от желание, без да разбира това, тя се притисна към него.

Като я придържаше, той я накара да се отпусне върху повърхността на водата.

— Не е толкова трудно, колкото изглежда. Първо трябва да се освободиш от напрежението в тялото си.

Щом докосна дъното с крака, тя въздъхна облекчено.

— Хайде сега. Опитай се да ме следваш, без да опираш краката си в земята — усмихна се той окуражително. — Няма да те оставя сама. Ще те държа, докато се научиш.

„Едва ли някога ще се науча“ — помисли си тя с известно безпокойство, но не изказа гласно мнението си. Вместо това кимна с глава. В този момент осъзна, че животът й е в ръцете на този човек, комуто се бе доверила напълно. Това откритие беше последвано от още един изумителен и несъмнен факт. Тя го обичаше.

Избягвайки погледа му, който би могъл да разкрие мислите й, Виктория съсредоточи вниманието си върху водата и пристъпи напред. Той също направи още една крачка и тя го последва. Водата стигаше до брадичката й и мокреше устата и носа й. Тя изви глава назад и пое дълбоко дъх, тъй като при следващата стъпка сигурно щеше да бъде скрита под повърхността.

Той обгърна с едната си ръка кръста й, а с другата издигна нагоре тялото й.

— Отпусни мускулите си, нийва, и легни по гръб.

За свое голямо учудване, след като направи това, което й беше казал, тя не потъна. Носеше се по водата или може би той й помагаше за това.

— Сега ще махна ръката си.

— Сянка, моля те! Страхувам се!

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо — пръстите му се движеха плавно по гърба й под водата. — Разпери ръцете си и задръж краката си така, както досега.

Искаше нещо да каже, но от устата й не излезе звук. Щом ръката му се отдръпна, в нея се надигна вълна от страх.

— Не се напрягай! — извика той и отново я хвана. — Отпусни се.

В желанието си да се подчини, тя отпусна краката си и широко разпери ръце.

Той се отдръпна, но тя не потъна. Успя. О, господи, тя плуваше! Това беше чудесно. Никога не беше си представяла, че ще изпитва подобно чувство от допира на водата до голото си тяло. Малки вълнички обливаха корема и бедрата й.

Като изви леко глава и погледна към Сянка, тя видя страстта в очите му, приковани в голотата й. Той се приближи до нея и я притегли към себе си.

— Засега достатъчно — прошепна той дрезгаво.

Кръвта на Виктория забушува и тя изцяло се отдаде на чувството, разпалено от допира на телата им. Потръпна и впери поглед в пламенните му очи.

— Имам нужда от теб, нийва — изрече той с дрезгав глас.

Виктория усети как вътре в нея нещо се разтапяше и от съзнанието й изчезнаха всички мисли за брака й с Ястреб. Тя затвори очи и сложи глава на рамото му, усещайки нежния плисък на водата по врата й.

Като я държеше здраво за кръста, той пое дъх, гмурна се под водата и стопли с целувки настръхналото й тяло. Отхвърляйки угризението на съвестта, което искаше от нея да спре тази лудост, тя протегна ръце върху повърхността и се остави на жадната страст на Сянка.

Съвсем смътно в мислите й проблесна спомен за това, което се беше случило под дъжда. Почувствува се напълно лишена от разум. Беше изцяло отдадена на това прелестно мъчение.

Сянка се придвижи до по-плитко място и я остави да стъпи на дъното. Като все още я придържаше с едната си ръка, той нежно галеше краката и бедрата й с другата.

Тя никога не беше изпитвала нещо толкова възбуждащо. Имаше чувството, че обезумява. Като усети сладострастния натиск между краката си, едва не примря от истинска наслада.

— О, Сянка, моля те! Не мога повече!

В гласа й имаше отчаяние, което го накара, макар и неохотно, да се отдръпне от нея и да я изнесе на гладката скала. Без да отделя очи от нея, той седна и я взе в прегръдките си, като с ненаситен плам потърси устните й.

Тялото й необуздано се отзоваваше на пулсиращото помежду им привличане.

— Обичай ме, нийва! Обичай ме силно!

Виктория отвори очи и го погледна. Мускулите на лицето му бяха напрегнати, а устните му — леко разтворени. Господи! Колко го обичаше! И как силно го желаеше!

Тя се надигна, погали с ръка гърдите му и се притисна в него.

Телата им се сляха. От гърдите му се изтръгна стон, който бе подет от ехото на скалите. А Виктория, заслепена от екстаз, потъна в пламъците на любовта.

Сякаш за да я утеши, Ястреб мило галеше гърба й. Тя отново бе загубила съзнание, както в нощта на бурята. Сърцето му лудо биеше, но беше изпълнен с чувство на доволство. Виктория бе изпитала както гнева му, така и бурната му страст. Той вече знаеше, че тя не е способна да извърши жестокостите, за които я бе обвинил. Прокара пръсти по мократа й коса. Чудеше се защо не бе намерил сили да й разкрие истината за себе си.

Ръката му се спря. Той я обичаше и… се страхуваше да не я загуби, ето защо. Сега тя му вярваше, но след като научи, че е измамена…

 

Виктория простена и се размърда. След това вдигна глава и се вгледа в него.

— Съзнание ли съм изгубила? — изчерви се тя.

Той се усмихна.

— Имаше нужда от почивка.

Лицето й пламна още повече.

— Винаги ли ще бъде така?

Ястреб отметна кичура коса от очите й и погали бузата й.

— Надявам се. Това, че мога да ти доставя удоволствие така, че да изгубиш съзнание, означава много за мен и за моята мъжка суетност.

— А аз не мога да направя това с теб. Ти никога не губиш съзнание — нацупи се тя.

Ястреб едва сдържа смеха си.

Нийва, но аз не съм на себе си от деня, в който се срещнахме — той я целуна бавно и благоговейно. — А това, което ти ми даваш, е нещо повече от удоволствието, дори е магия. Начинът, по който отнемаш здравия ми разум, ме кара понякога да си мисля, че си вълшебница. А сега ставай — потупа я той леко. — Все още не съм ти показал изненадата.

— Мислех, че вирът е…

— Погрешно си мислила. Хайде, ставай.

Сянка стана и плавно гмурна във вира все още мокрото си и така великолепно тяло. С известно страхопочитание тя проследи плъзгането му по водата, преди да се изкачи на отсрещния бряг.

Застанал гол на камъка, до едно борово дърво, той приличаше на прекрасно, но все пак диво животно. Тази мисъл я накара да се усмихне, но усмивката й бързо изчезна, щом той се скри сред дърветата. Сянка беше част от тази земя. Също като Ястреб. Чувство на вина се прокрадна в съзнанието й, но тя веднага го отхвърли. Съпругът й не се интересуваше от нея. По-скоро би умряла, отколкото да се разкайва за нещо така прекрасно и чисто, каквото тя и Сянка бяха изживели заедно.

Като гледаше редицата от дървета, тя се опитваше да си представи живота със Сянка сред гората. Макар и много да го обичаше, тя едва ли би била щастлива в този мрачен край. А не можеше да иска от него да се откаже от земята, която обичаше. Освен това съществуваше и друг проблем — първо трябваше да намери Ястреб.

Докато тя премисляше това, Сянка се появи между дърветата, носейки нещо в ръка. Погледите им се срещнаха. Нейният любим се приближаваше царствено към нея. Бронзовият загар на тялото му блестеше на залязващата слънчева светлина. Щом стигна средата на вира, той спря.

— Ела при мен, малката ми — молеше я той настойчиво.

Тъй като не искаше повече да се тревожи от мисълта за Ястреб или за гората, Виктория пое окуражително дъх и се потопи във водата. Разбираше, че Сянка иска от нея да го достигне с плуване. Обърна се с гръб към него и разпери ръце. После се отблъсна с крака от скалата и се понесе леко по бляскавата водна повърхност.

Когато усети ръцете на Сянка да обгръщат тялото й, сърцето й подскочи от радост. Тя беше успяла! Беше преодоляла страха от водата. Обърна се и го прегърна.

— Обичам те.

За миг той остана като вкаменен. Дори дъхът му секна. Като излезе от това състояние, той я сгуши в силната си прегръдка и зарови лицето си във врата й.

Дълго време стоя неподвижен, докато накрая вдигна глава и затвори устните й в страстна и жадна целувка. След миговете на сладко опиянение той се отдръпна и я погледна в очите.

— Нихау кунаха, ни китехи.

— Моля?

Сянка беше развълнуван.

— Нищо важно — той измъкна едната си ръка и й подаде букетче от няколко листа и бели цветя, напръскани на места с лилаво. От дръжките им висяха луковички.

— Ето. Това е изненадата.

За да не го обиди, тя ги взе и леко се усмихна. По устните му премина нервно трепване.

— Това е люляково растение. Луковиците му се използуват като сапун.

— Сапун!? О, Сянка, благодаря ти! Мислех, че изненадата е цве… О, няма значение. Това е прекрасно!

Щом се върнаха до брега и й показа как да използува луковиците, Сянка седна на тревата и я остави да се къпе. Тя видя как той взе кожената й дреха, направи нещо с нея, след което я метна настрани и се изпъна на земята.

Беше й трудно да се съсредоточи в заниманието си, тъй като не можеше да откъсне поглед от великолепното му тяло, огрявано от златистите проблясъци на залязващото слънце. Той дори не подозираше колко пленителна бе красотата и силата му.

Лицето й пламна и тя бързо се обърна с гръб.

Като свърши с къпането, излезе от водата и застана пред него.

Той отвори лениво очи и обходи с поглед мокрото й тяло.

Тя усети ледени тръпки, които постепенно се стопиха в бавно разпалваща се жарава. После безмълвно потъна в прегръдката му.