Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 53 гласа)

Информация

Разпознаване и начална корекция
Xesiona (2010)
Корекция
maskara (2010)
Сканиране
solenka

Издание:

Сю Рич. Таен обет

ИК „Калпазанов“

История

  1. — Добавяне

Глава четиринадесета

Ястреб долови слаб вик, заглушен от поройния дъжд и гръмотевиците. Виктория! Сигурно е тя. Той се измъкни от прикритието си и напрегна очите си в плътния мрак.

Точно под него, някъде долу, се чу друг, този път по-силен, раздирателен писък.

От светлината на светкавицата той не видя нищо друго, освен ямата, която бе забелязал и преди. Огледа наоколо и свъси вежди. Погледът му отново се спря върху ямата.

По дяволите! Той се втурна напред, плъзгайки се в бързината по гладката, мокра скала. Когато стигна края на отвора, той се наведе и погледна вътре. Всичко беше покрито с тъста тъмнина.

Чу се тътен и още една светкавица огря небето. Светлината помогна на Ястреб да различи напиращата в дупката вода и тялото на Виктория, носещо се по някаква необикновена повърхност.

Като внимаваше и за собствената си безопасност, Ястреб се хвърли по корем на земята и протегна ръце към съпругата си.

Успя да я хване за китката на ръката и започна да я дърпа с всички сили. Тялото му трепереше, но той нищо не усещаше.

Нещо го повлече към ямата и той диво вкопчи ръцете си в камъка. Пръстите му се забиха в мъха и напипаха малка пукнатина. Той се вкопчи здраво във вдлъбнатината и задържа пагубния устрем надолу. Виктория все още беше залята от водата. Той силно я дръпна и извика:

— По дяволите, нийва, раздвижи се!

Най-после успя да измъкне тялото й на повърхността на водата. Тя се давеше и обезумяло забиваше пръсти в ръката, която я държеше.

— Помогни ми! — изкашля се немощно. — Не искам да умра.

— Спасена си, нийва — опита се да я успокои той. — Нищо не може да ти се случи сега. Дръж се за мен.

Той усети треперенето на ръцете й и ноктите, впити в тялото му.

С мъчително бавни движения Ястреб излезе на хлъзгавата земя и издърпа съпругата си от пълната с вода дупка.

Моментът, в който усети под краката си твърдата повърхност, тя се хвърли към Ястреб и обви врата му.

— Господи, мислех, че ще умра! — тялото й трепереше неудържимо и тя здраво го стискаше в прегръдките си. Целуваше бузите и челото му. — Благодаря ти!

Ястреб също я прегърна и притисна към себе си. Можеше да я загуби завинаги. Ако не беше чул виковете й… Сърцето му лудо биеше. Устните му жадно търсеха нейните.

Виктория отвърна пламенно на целувката му.

Ястреб разбираше, че тя не е на себе си. Страстта й очевидно беше породена от страха. За миг той сякаш се поколеба, но след като усети тялото й, също изгуби самообладание. Устните им отново се сляха в целувка.

Ястреб не можеше да устои. Твърде много време бе прекарал, без да усеща до себе си нежно женско тяло. И сега никой не би могъл да спре желанието му към тази жена.

Той я повали на меката земя и покри тялото й със своето.

Хладният дъжд се изливаше по гърба на Ястреб, но за него нищо друго нямаше значение, освен топлината на тялото й, вкусът на устните, дивият вик на плътта й.

— Не, моля те, не ме оставяй!

— Спокойно, малката ми. Няма да те оставя. Не и сега — той коленичи и я придърпа към себе си.

Виктория се надигна, окъпана от златистия блясък на светкавицата. Копринената й риза беше мокра и почти прозрачна. Когато Ястреб посегна да я разкопчае, ръцете му трепереха. Забуленият образ на красотата й не можеше да се сравни с действителността.

Наслаждавайки се на момента, той бавно свали ризата й и леко я пусна на земята.

Небето се озари от огнени пламъци и Ястреб прикова поглед в голотата на тази красота, на която той не бе си позволил да се наслаждава преди. По тялото й се стичаха струйки вода. Тъмната й, с цвят на черешово дърво, коса беше разпиляна по раменете й. Устните й бяха разтворени, като че ли в очакване на целувките му. Очите й бяха затворени, а ръцете — отпуснати. Сякаш беше в транс.

Сърцето на Ястреб биеше неудържимо. Той взе ръцете й и ги притисна към гърдите си. Като дишаше тежко, тя прокара хладните си пръсти по тялото му.

Ястреб нито можеше да мисли, нито можеше да направи нещо. Беше отдаден на чувството, събудило плътта му. Всичко изглеждаше прекрасно — мирисът на бор и влажна земя, грохотът на водата, дори и дъждът, плъзгащ се по него като еротична милувка.

Целуваше устните, лицето, тялото й.

Виктория издаде някакъв звук и се притисна силно към него, като вплете ръцете си в косата му.

Изгарян от желание, Ястреб не успя да устои на повика на страстта.

Телата им се сляха.

Виктория имаше чувството, че плува в някакъв тунел, изпълнен с топлина, а после и с мраз. А и тази болка! Защо не отминава? Измъчваше я и не я оставяше да заспи.

Нещо докосна челото й и тя потръпна. Студено. Толкова студено.

— Изпий това — каза някакъв глас. Тя се опита да отвори очи, но клепачите й тежаха. В устата си усети противна течност, която не желаеше да погълне. Но някаква ръка масажираше врата й и улесняваше плъзгането й по гърлото.

— Бавно, нийва. Така, добре.

Нийва! Коя беше тя? Гласът като че ли изчезна в далечината и тя отново потъна във водовъртеж от черна топлина.

Дишането й отново стана по-дълбоко и Ястреб подви крака и седна до нея. Изминаха вече три дни, откакто я извади от наводнената яма и изпита любовта й. Той затвори очи и потръпна при спомена за страха й и начина, по който се беше вкопчила в него. Беше му се отдала и накрая беше изгубила съзнание. А по-късно, когато изпадна в треска, той трябваше да използува всички билки, обреди и молби, които знаеше, за да я спаси. Но тя нито веднъж не дойде в съзнание. Треската й все още бушуваше. Той отдавна беше спрял да си задава въпроса защо се вълнува от това, дали тя ще живее или не, тъй като отговор не можеше да си даде. Единственото, което имаше значение за нето сега, бе Виктория да оцелее. Никому не би разрешил да му я отнеме. Дори и на Светия дух.

Тя потрепери и той сведе поглед към малката й фигура под одеялото, което бе успял накрая да изсуши. То, разбира се, не беше достатъчно. Тя се нуждаеше от нещо по-топло.

Въпреки че знаеше, че ще съжалява, той повдигна завивката и легна до нея, за да я стопли със собственото си тяло, сгрято от обедното слънце. Притисна я до себе си, дръпна одеялото върху двама им. Остана така неподвижен, борейки се с чувството си на безпомощност. Тя беше толкова крехка и нежна, толкова млада, за да напусне този живот.

Инстинктивно, като че ли да я запази, той силно я притисна към себе си. Но с всяка измината минута от допира до трескавото й тяло и от дъха на копринената й коса вълнението му нарастваше. В него се събуди споменът за това, което се беше случило в нощта на бурята.

Опита се да пропъди желанието на плътта, но не успя. И сега усещаше пълното й отдаване с несдържана страст. А беше девица.

Кръвта му забушува. За да прогони този плам и чувствата, които го разкъсваха, той затвори очи. Но това не му помогна. Дишането й отекваше в малката пещера като насърчителен шепот. При всяко нейно движение той усещаше голотата на тялото й.

Тъй като не можеше повече да понася това жестоко изпитание, Ястреб седна и зарови пръсти в косата си. Трябваше да я изнесе от тази пещера и да я заведе там, където ще могат да бъдат на разстояние един от друг. Вдигна поглед към хоризонта и се вглъби в размисъл. Колибата му беше твърде далеко. Но изведнъж някаква идея го осени и той се усмихна.

 

Джедедия Блекбърн долови лек шум на приближаващ се неканен гост. Движейки се бавно, поради болката във възпалените си от подагра стави, той смъкна мускета, закачен над огнището, и излезе на неравната дъсчена веранда пред уединената си къщурка.

Въпреки че по-голяма част от шестдесетгодишния си живот бе прекарал сред тези гори, той беше еднакво предпазлив както към дивите животни, така и към хората.

Като се прикри зад купчината дърва за горене, струпани в единия край на верандата, той кротко зачака да се появи нарушителят на спокойствието му.

Към него идваше индианец, който носеше някаква жена на ръцете си. Отначало Джед не го позна, но после свали пушката си с разширени от изненада очи.

— Ястреб?

Индианецът рязко вдигна глава и ясните му сиви очи срещнаха погледа на Джед.

— Е, старче. Виждам, че все още дишаш. Докога ще мамиш светите духове?

— Докогато мога, момчето ми, докато мога — засмя се енергично Джед, като остави мускета настрани. — А тя какво прави тук?

— В беда е — Ястреб се взря в жената.

— Коя е тя? — Джед разглеждаше хубавото й лице. Ястреб сви рамене и се качи на верандата.

— Съпругата ми.

За първи път в живота си Джедедия Блекбърн онемя от учудване. Но само за миг.

— Ястреб, та тя е бяла.

— Все още зрението ми е добро, старче. Къде да я настаня. Жената е зле.

— Какво се е случило? — Джед отвори вратата, за да може Ястреб да внесе момичето.

Ястреб я положи върху тясно легло, близо до стената, и я зави.

— Почти се беше удавила в една от ямите близо до Високата долина по време на бурята и сега е в треска.

От това, което Ястреб му обясни, Джед едва ли чу нещо. Той втрещено гледаше белезите по гърба му. Какво, по дяволите, се е случило? Отвори устата си да запита нещо, но бързо ги затвори. Момчето сигурно не би харесало любопитството му. После погледна към момичето.

— Това дете е оживяло като по чудо.

Индианецът се обърна с лице към него. Както обикновено, изражението му нищо не говореше.

— Тя не е дете.

— Е, предполагам — не е — като куцаше, Джед се запъти към шкафа и извади оттам две канчета. Чудеше се по какъв начин да насочи разговора към белезите по гърба на Ястреб. — И така, къде беше през всички тези години?

Лицето на Ястреб се изопна.

Джед веднага разбра, че бе засегнал болезнен проблем.

— Хм… Тук в Америка имаше ужасна война.

— Чух за нея — кимна Ястреб, очевидно облекчен от смяната на темата. — Добре е, че тази земя успя да извоюва свободата си. Човек трябва да може сам да определя решението си.

— Виждал ли си Джейсън или Пик?

— Не — поклати глава Ястреб, — но скоро ще го сторя. След като моята нийва се оправи.

— А чувал ли си нещо за момчетата на Джейсън? Близначета са, точно като него и Ник. Вече са на шест. Когато се родиха, съпругата му не бе на себе си от радост. Беше толкова щастлива.

Лицето на Ястреб помръкна и Джед прехапа устни. По дяволите! Как можа да забрави за отношението на Ястреб към съпругата на Джейсън.

Джед наля уиски в чашите и подаде едната на метиса.

— Как се казва жена ти?

— Виктория, но тя още не знае, че аз съм нейният съпруг.

— Моля? Какво? — ръката на Джед увисна във въздуха, когато поднасяше чашата към устата си.

— Тя не ме позна. Не позна човека, за когото се беше омъжила преди много години — Ястреб сви рамене. — Реших, че не е нужно да й казвам. Тя мисли, че името ми е Сянка.

Джед прикова поглед в него.

— За бога! Но защо не й кажеш?

— Твърде много въпроси задаваш, старче.

Джед се усмихна и отпи от чашата.

— Не ти вярвам. Няма жена, която да забрави мъж, който я е обладал.

— Не можах да изпитам това удоволствие, когато се оженихме.

— Какво? — изломоти Джед, като преглътна питието. — Ти, който винаги успяваше да избягаш от гнева на разярен съпруг и да се скриеш при мен, не си се възползувал от собствената си съпруга?

Ястреб поклати глава, стана и с уязвим жест потри врата си.

— Единственото, което имаше значение тогава, бе бракът ми с нея, тъй като той би спасил репутацията на сестрата на Кинкейд. Ако не беше това…

— Милостиви боже! Но тя не е сестра на близнаците.

Тялото на индианеца се изопна. Тишина изпълни стаята.

— Ястреб? Какво има, момчето ми?

— Не е тяхна сестра? — гласът на Ястреб звучеше така, като че ли беше погълнал ледени шушулки.

Джед имаше чувството, че е направил огромна грешка.

— Не е. Освен ако имат още една. Но Джейсън намери сестра си малко преди войната. Той изпрати писмо до майка ти, в което разказва за Никол Хидъртон. Не го ли получи?

Ястреб стисна зъби и промълви:

— Да, получих го — дишаше тежко и се мъчеше да се овладее. — Но пропуснах да го прочета — нещо в гласа на Ястреб и в пламтящия му, помръкнал поглед караше Джед да бъде внимателен. Той надигна чашата и продължи: — Джейсън дойде при мен в деня, когато ти беше изпратил известието. Той и Ник бяха открили момичето в Съсекс, някъде в Англия. И всички бяха така изненадани, когато разбраха, че Никол е приятелка на съпругата на Джейсън. Аз самият също я видях няколко месеца по-късно.

Изражението на Ястреб не се промени. Сякаш единственото му желание бе да пререже нечие гърло. Джед отпи още веднъж, доволен от това, че гневът на Ястреб не е насочен срещу него. Но това прекрасно създание на леглото беше наистина в беда.

— Ще дадеш ли нещо на момичето за вечеря?

— Не още — отвърна по-меко Ястреб, като се обърна към Джед.

Джед дълго разглежда лицето на младия мъж. Познаваше го толкова отдавна и не можеше да не забележи промяната му. Беше прекалено напрегнат, а и начинът, по който често извиваше поглед към съпругата си, бе действително странен.

— Влюбен ли си в нея, момче?

Жилите по врата на Ястреб изпъкнаха.

— Бяла жена не може да развълнува сърцето ми.

— Но Саманта успя.

Лицето на Ястреб се промени.

— Жената на кръвния ми брат не е като тази.

— Но ти не мислеше така, когато за първи път срещна Саманта. Ти смяташе, че тя е причинила мъка на най-добрия ти приятел.

— Тогава аз не знаех какво е истинското положение.

Джед задържа погледа си върху него.

— Не знам какъв е проблемът ти с твоята малка съпруга, но би трябвало да се учиш от опита си. Преди осем години не познаваше нещата, синко, и може би допускаш отново същата грешка.

— Този път не става въпрос за погрешно разбиране. Сгреших, като не доказах самоличността на момичето, което взех за сестрата на братята Кинкейд — призна Ястреб. — Но как мога да се залъгвам сега, след като съм прекарал седем адски години благодарение единствено на тази жена…

Очите на Джед щяха да изхвръкнат от удивление. Белезите! Тя имаше нещо общо с тях. Той погледна спящото момиче. Какво ли беше сторила тя? И какво искаше да каже Ястреб с тези седем адски години? На Джед му се искаше метисът да не е толкова необщителен. Момичето не изглеждаше достатъчно зряло, за да причини някому зло.

— Е, надявам се, знаеш какво вършиш. Запомни, момче, нещата не са винаги такива, каквито изглеждат.

Ястреб скръсти ръце. Джед добре познаваше този жест. Той означаваше, че въпросът е приключен.

Старецът поклати посивялата си глава. Дано само момчето знае какво прави. Тази жена би могла да му донесе нещастие. А той бе достатъчно наранен от майка си.