Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава шеста

22 май 1775 година. Утрото на сватбения ден на Виктория настъпи със своята пролетна свежест и хлад. В къщата кипеше оживление и никой сякаш не си спомняше, че това беше шестнадесетият й рожден ден. Макар и с усилие, тя се опита да отмине този факт.

Като знаеше, че чувството на самосъжаление би направило този злочест ден още по-непоносим, Виктория съсредоточи вниманието си върху предстоящата церемония. За да опровергае слуховете относно скандала, баща й беше измислил история, в която разказваше за възникнал семеен спор, довел до бягството й от къщи. И за правдоподобност на тази лъжа, той бе вмъкнал побягналия след нея Колиър, Тогава, на път за вкъщи, тя и братовчед й намерили херцога. А след като спасила живота му, Ремингтън се влюбил лудо в нея и поискал ръката й.

Виктория се усмихна. Малко хора биха повярвали на тази явна измислица.

Вратата на спалнята се отвори и прислужницата на Виктория влезе забързано. Няколко слуги след нея носеха ведра с вода, за да напълнят месинговата вана от другата страна на паравана.

Като въздъхна, Виктория се остави на грижите им. С напредването на деня трескавата възбуда нарастваше. Домашните прислужници се суетяха около почистването на къщата и проветряването на завивки и постелки, а готвачът приготвяше менюто.

Облечена в сватбената рокля на майка си и готова вече да тръгне към олтара, Виктория усети безкрайна умора. Голотата особено я притесняваше. Прислужницата й държеше да има само фуста под роклята. Виктория не искаше да разрушава романтичните представи на жената, а и не можеше да й каже, че „брачна нощ“ няма да има. Нервите й бяха обтегнати.

Като разбираше, че друга възможност не съществува, тя се усмихна и се опита да прикрие вълнението си. Но щом се качи в каретата, за да бъде откарана до църквата, нещо болезнено сви стомаха й.

Движейки се бавно по възвишението в края на имението Денуик, преди да стигнат белия параклис, Виктория усети вълна от искрено безпокойство. Трудно й беше да понесе всичко това.

Когато кочияшът спря и отвори вратата, бе обзета от страх и непреодолимо желание да побегне. Но в този момент от параклиса излезе баща й и я погледна с присвити очи така, като че ли подозираше намерението й. С неизменния си бастун, той направи жест, приканващ я да го последва.

Поемайки дълбоко дъх, Виктория отправи последен, отчаян поглед към свободата на далечните хълмове и се предаде в ръцете на съдбата си.

— Изглеждаш чудесно — прошепна достатъчно тихо баща й, като пристъпи до каретата и й подаде ръка. След това, с малко по-висок глас, добави: — Хайде, скъпо дете, да не караме годеника ти да чака.

Виктория не сметна за нужно да изтъква, че що се отнася до нея, би накарала херцога да чака цяла вечност. Като събра смелост, тя вдигна брадичката си и отправи поглед към сводестата врата на църквата.

С крайчеца на окото си забеляза черната карета на Ремингтън с гравирания на вратата герб на Силвъркоув.

Щом се замисли за важността на това, което й предстоеше, краката й се вдървиха от ужас. Тя се омъжваше за човек, когото бе виждала само два пъти в живота си.

Походката й стана несигурна и Ричард Таунсенд стисна по-здраво ръката й. Тя потръпна, след това продължи напред с единственото успокоение, че херцогът, който имаше предпочитания към другия пол, не би предявил съпружески права. Това, разбира се, означаваше, че няма да има дена, но тази мисъл не я безпокоеше, тъй като беше едва на шестнадесет години. Човек никога не знае какво то очаква в бъдеще. Изпълнена със страх от предстоящия момент, Виктория изправи рамене и тръгна към младоженеца.

А вътре в църквата Ястреб стоеше неподвижен пред облечения в бяло свещеник и наблюдаваше последните от гостите — непознати за нето лица — които влизаха и заемаха местата си. Чувстваше се като пленник, изложен на показ. Защо не побързат?

Сводестата врата зад него се отвори широко. Това, което видя, накара сърцето му да замре. С приведена под златист воал глава, редом с баща си, пристъпваше Виктория Таунсенд. Сватбената й рокля се спускаше надолу в елегантно деколте, обгръщаше изящната й талия и се разстилаше в дантелени дипли по пода.

Под булото Ястреб различаваше нежните черти на лицето й и копринената й, вишневочервена коса, чиято мекота си спомни за момент. Стисна здраво в ръката си пръстена, който скоро щеше да й даде, и я прокле за това, че бе толкова красива и млада.

Щом миг по-късно се сети за обезобразения си външен вид, той отново се обърна към човека в бяло. Не искаше тя да гледа нараненото му лице. Нека по-добре си мисли за парите, към които се стремеше.

Още преди Виктория да спре до него, Ястреб долови нежното й приятно благоухание, но не се обърна. Виктория почувства съкрушителната вътрешна съпротива на херцога. Той така бе обърнал гръб, сякаш само присъствието й го отблъскваше. В очите й напираха сълзи. Това беше нейният сватбен и… рожден ден, ден, който би трябвало да бъде най-щастливият в живота й.

Тя зае мястото си до човека, предопределен да бъде неин съпруг. Церемонията започна, но Виктория едва чуваше думите на свещеника. Помрачените й мисли постепенно избледняха. Но все пак, по време на продължителната служба, тя успя да даде съответния отговор и не след дълго чу да обявяват името й като на съпруга на лорд Адам Ремингтън, петнадесети херцог на Силвъркоув.

Всичко свърши. Останалата част от живота й щеше да принадлежи на този човек.

Преглътна с усилие и се обърна с лице към съпруга си, но силите я напуснаха и тя сведе глава.

Той отметна воала й и повдигна леко с пръст брадичката й.

Щом устните й докоснаха неговите, тя притвори очи, молейки се само да не бъде жесток с нея.

В отговор на нейната мълчалива молба, той я целуна нежно, почти благоговейно. Виктория се отдаде на невероятната топлина на устните му и силното мъжествено тяло.

Мъжествено? Тя се вцепени.

Като усети внезапната промяна у нея, той я пусна й отстъпи назад.

Тя смутено отмести поглед, за да не срещне очите му, изпълнени сигурно с хлад и омраза.

Малкото доброжелатели изразиха радостта си с буйно ръкопляскане. Не й оставаше нищо друго, освен да приеме поздравленията и прегръдките на приятелите см, както и отегчителните пожелания на далечните роднини.

От църквата сватбеното тържество и гостите се отправиха към залата за празничната вечеря и задължителното веселие. Виктория никога не бе изпитвала подобна неохота за празненство, но едва ли можеше да стори друго. Усмихвайки се насила, тя се опита да си придаде вид на влюбена младоженка.

През по-голямата част от вечерта действително се справяше добре, с изключение на моментите, в които Колиър й намигаше нагло, или когато баща й я пронизваше със самодоволната си усмивка.

Единственото избавление на Виктория беше лейди Ремингтън. Като че ли само Алейна разбираше ужасното й положение.

Когато музикантите засвириха менует, Виктория отправи поглед към Адам. Сърцето й се сви. Младоженците трябваше да открият танците.

Майката на херцога му шепнеше нещо, което той, съдейки по намръщеното му изражение, не искаше да чуе. Само хвърли укорителен поглед към Виктория, а после и към музикантите и изкриви устата си в дълбока гримаса.

Не искаше да танцува с нея. И най-слабоумният би разбрал това. Но въпреки всичко се отправи към младоженката.

С отчаяни опити да запази самообладание, Виктория го погледна в очите и спокойно изчака да бъде придружена до дансинга. Лицето й обаче се сгърчи, когато той се приближи, хвана я за ръка и я поведе към входната врата.

— Какво правите?

— Излизам — каза херцогът, без да я погледне.

За бога! Нима само мисълта за танц с нея бе толкова противна?!

— Не бива да постъпвате така — прошепна тя задъхано. Той толкова силно я дърпаше, че краката й едва докосваха земята.

— Вече го сторих — пред чакащата отвън карета той спря и й помогна да се качи.

Обезпокоена и изпълнена с чувство на безсилие, Виктория седна и започна да върти златния пръстен на ръката си. Не й се искаше да тръгва. Би трябвало да останат по-дълго, но очевидно този отвратителен човек не притежаваше никакъв разум и благоприличие. Съпругът й беше един наистина безскрупулен мошеник.

Съпруг! Колко странно звучеше тази дума. За да избегне допира с херцога, тя подръпна роклята си и сви ръце.

Присъствието й отегчаваше Адам Ремингтън. Той въобще не й обръщаше внимание. Просто гледаше вторачено през прозорчето, придърпвайки края на спуснатото перде. Мълчанието им продължи толкова дълго, че Виктория изпита чувството, че е невидима, а и ужасно гола, поради лекото си облекло.

Накрая тя не издържа и наруши тишината.

— Къде отиваме?

— В нашия дом — отвърна той, без да обръща глава от прозореца.

— Този, в който живеете с майка си?

— Не.

Виктория въздъхна. Доста неща трябваше да научи той за начина на общуване.

— Ваше височество, целия си брачен живот ли ще прекараме в мълчание?

— Очевидно не — отвърна той сухо.

Тя усети как у нея се надига гняв. Облегна се назад и сви устни. „Добре! — помисли си. — Щом не искаш, няма да говорим. Надут глупак!“

След безкрайно дълго време каретата спря, Виктория дръпна пердето и погледна навън. С изумление забеляза табела, на която гласеше: „Странноприемница «Доксайд»“.

Ако преди имаше някакви съмнения, то сега те напълно изчезнаха. Съпругът й беше бесен от принудата да се ожени за нея. Тя ясно разбираше това. И макар бракът с херцога да не означаваше споделяне на леглото му, той щеше да бъде едно изпитание за нея.

В почти празния салон ги посрещна господин Атууд, който се ухили и направи знак на Йонас да отнесе куфара на Виктория.

— Стаята на последния етаж.

Като разбра, че Атууд има предвид стаята, в която бе прекарала онази скандална нощ, Виктория се почувства както разгневена, така и развеселена. Победи чувството й за хумор. Преструвайки се на приятно изненадана, тя се обърна към съпруга си:

— О, чудесно! Това е любимата ми стая.

Виктория видя как той сви устни, преди да наведе главата си.

— Радвам се, че ви харесва — каза той и я придружи с жест до стълбата. — След вас, моля.

Йонас остави багажа в стаята, усмихна им се и излезе.

Като се огледа, Виктория забеляза една-единствена промяна в обзавеждането. Единичното тясно легло бе сменено с друго, по-голямо. Предположи, че господин Атууд е уредил това, смятайки, че тя и херцогът ще спят заедно. Само при тази мисъл по гърба й полазиха тръпки на безпокойство. От леглото погледът й се премести към голяма камара кутии, струпани в единия ъгъл на празната стая. Отначало си помисли, че това е останалата част от багажа й, но това не беше възможно, тъй като те току-що пристигаха.

— Какво е това? — попита тя.

— Казаха мм, че е булчинска премяна.

— За мен? — не скри изненадата си Виктория.

— Естествено не съм я купил за слугинята.

Тя не обърна внимание на забележката. В нея се надигна вълна от щастие. Макар и несъзнателно, съпругът и бе направил подарък за рождения ден. В очите й напираха сълзи и тя сведе поглед. Не искаше той да разбере как бе й подействало вниманието му.

— Благодаря, Ваше височество.

Като се овладя, тя повдигна глава и погледна през все още влажните си мигли.

— Имате ли нещо против да разопаковам нещата, след като се приберем вкъщи? — тя усети как бузите й пламнаха. — Тази стая е твърде… Страхувам се, че могат да… се изцапат.

Той се намръщи, огледа стаята, като че ли я вижда за първи път, и кимна сериозно с глава.

Успокоена, Виктория хвърли още един любопитен поглед към пакетите. Чудеше се какъв ли вкус може да има съпругът й. Сигурно опитът му не беше голям.

— Обърни се — каза тихо Адам. — Ще ти разкопчая роклята.

— Какво? — Виктория изтръпна.

— Да не би да си изгубила слуха си?

— Не, разбира се — по страните й изби руменина. — Просто не очаквах…

— Че ще ти помогна?

Само при мисълта за допира на ръцете му по тялото й премина лека тръпка. А освен това заради домашната си прислужница, която толкова държеше да се спази обичаят, беше и без долни дрехи. Но изведнъж Виктория си спомни, че той ни най-малко не се интересува от…

— Не. Смятах, че първо ще вечеряме.

Съпругът й пристъпи зад нея и протегна ръце към перлените копчета на гърба на роклята й.

— Погрешно си мислила — приближи се той и с топла ласка целуна ухото й. — Грешно е мнението ти и за много други неща.

Нещо се преобърна в стомаха й. Какво означаваше това? Опитвайки се да скрие тръпката си, остави го да довърши разкопчаването на роклята. Но щом стори това, той подръпна ръкавите и откри раменете й.

— С останалото мога да се справя сама, благодаря.

Тя искаше да прикрие голотата си, но той я хвана нежно за раменете и я обърна с лице към себе си.

— И ще лишиш младоженеца от това удоволствие?

— Вие няма да… — дъхът й секна.

— Точно така — отвърна той с премрежен поглед.

— Но вие не харесвате жени — изтърси тя, без да мисли.

Само за момент скулите му се изопнаха, след което той се усмихна и наведе очи към почти голите й гърди.

— Ти не си жена, все още.

— Не това имах предвид и вие много добре знаете. Предпочитате друг вид развлечения.

Той заби пръсти в раменете й, като че ли да се възпре.

— Така е. И какво от това?

Виктория преглътна заседналата в гърлото й буца. Господи! Нещо в неговото твърде мъжествено и така настървено поведение я накара да се замисли. Може би тя греши?

— Аз…

Той пусна раменете й и тя едва не въздъхна от облекчение. Но в този момент внезапно дръпване измъкна роклята от ръцете й и разголи гърдите й. Преди да успее да се прикрие, той я изви към себе си и грабна в целувка устата й.

Тялото й се разтърси от уплаха. Гневната настойчивост на целувките му разкриваше не само страст, но и бурно, яростно надмощие. О, господи! Тя бе сгрешила в представата си за неговите предпочитания.

Опита да се отдръпне, но той здраво я държеше. Ушите й забучаха силно и тя долови лудия ритъм на сърцето си. Направи отново опит да се освободи, но той само преметна крак и я повали в леглото.

Почти обезумяла от страх, тя удряше и блъскаше едрото му, внушително тяло. Нищо не можеше да го спре.

Целувките му ставаха още по-настойчиви и страстни. За да ги избегне, тя непрестанно въртеше глава.

Адам я притисна така силно с тялото си, че едва дишаше. Ръцете му се вплетоха в косата й. Без да обръща внимание на болката, която й причиняваше, той силно впи устните си в нейните. Тялото й трепереше от неудържим страх. Никога не бе предполагала, че той ще постъпи така с нея.

— Не! — извика тя тихо.

— Да, съпруго — херцогът я притисна още по-силно. О, за бога, той упражняваше насилие над нея!

— Моля ви, недейте!

Грубата му напукана ръка се спусна надолу към гърдите й. Това я изпълни с ужас.

— Не, спрете!

Целувките му обсипваха шията й. Отначало невероятна топлина заля тялото й, но щом усети болката от зъбите му, тя изви тяло и изкрещя.

Той й въздействаше нежно и предупредително.

От устата й се изтръгна сподавено ридание.

— Моля ви! Моля ви, не постъпвайте така с мен.

Той вдигна глава със свиреп блясък в очите. После рязко се отдръпна и стана от леглото.

— Добре играеш ролята на девица, но ние и двамата знаем истината за твоята непорочност.

Облекчена от това, че вече е освободена от прегръдките му, Виктория не можа веднага да разбере смисъла на думите му.

 

Като излезе на площадката на стълбите, Ястреб се почувства отвратен от това, което без малко щеше да направи. Той съвсем не искаше да я плаши, нито пък така да изгуби контрол над себе си. Но когато видя голотата на гърба й, не можа да овладее изгарящото го желание на плътта. Никога не бе изпитвал такъв пламенен порив.

И при всичко това — нейната безпомощност. Тя му се молеше — нещо, което никоя жена от шони не би направила, дори и подложена на мъчения. Той поклати глава „Виктория може да е сестра на Джейсън, но не притежава ни най-малко от неговата смелост и чест.“

— Чест! — като изрече тази дума гласно, Ястреб се замисли.

Все пак поведението на Виктория в този момент бе по-достойно от неговото. Той не само беше готов да я изнасили, но и възнамеряваше да й отмъсти, като я вземе със себе си в Америка. Възнамеряваше? Но защо „възнамеряваше“? Той все още имаше намерение да направи това.

Макар и възмутен от себе си, Ястреб не желаеше да промени плановете си. Доволен от това, че не вижда Атууд наоколо, той се втурна надолу по стълбите. Ханджията нямаше да усети отсъствието му. Явно беше се оттеглил в някое кътче, тъй като смяташе, че младото семейство не бива да бъде безпокоено. Всъщност това нямаше никакво значение и Ястреб не разбираше защо е нужно да се тревожи. Скоро Виктория ще е далеч оттук и какъвто и да било слух не би могъл да нанесе друг удар върху репутацията й.

Като приближи вратата, Ястреб отново си спомни дългата венчална церемония и празненството. Твърде малко бяха присъстващите. Ако предварително бе обявено бракосъчетанието и бе спазен обичайният годежен период, то гостите сигурно щяха да бъдат много повече.

Веселието на празника наистина му беше харесало. През цялото време бе наблюдавал грациозната походка на Виктория и лекото й кимване с глава, когато говореше или жестикулираше с нежната си ръка. Тогава устните и се разтваряха в искрена усмивка и откриваха белите и, изящно подредени зъби. В този момент Ястреб отново видя затворническото намигане на братовчед й.

Като стисна бравата на вратата, той се закле да размаже някои ден самодоволната физиономия на Колиър Паркс. Тази мисъл малко охлади гнева му и той се върна към мига, в който двамата с Виктория трябваше да танцуват. Беше толкова изумен. Да танцува?! Но той не знаеше как. Именно затова бе отвел съпругата си, за да спести както своето, така и нейното неудобство.

Щом отвори входната врата, нещо го накара да изпита чувство на вина. Спомни си озареното от радост лице на момичето, което с удоволствие бе приело булчинската премяна. Тогава той не си позволи да я разочарова, признавайки кой всъщност бе помислил за приготвянето му. Но за нея имаше още един подарък и Ястреб съжали, че не би могъл да види изражението на лицето й при появата на жребеца.

Излезе навън с малко по-добро настроение. Беше нетърпелив да стигне до кораба, да провери дали каютата е приготвена и да разтовари от каретата багажа на Виктория. После щеше да разпореди да изпратят и коня. До момента не беше споделил плановете си, но след няколко часа… Усмихвайки се, той тръгна по разнебитения дъсчен трап.

Зад гърба му се чу шум и той инстинктивно се обърна. Нещо тежко се стовари по слепоочието му. Той премита и се опита да съсредоточи погледа си, но се залюля и всичко наоколо се изгуби във вихрушка от тъмнина.