Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава единадесета

През клоните на дърветата Ястреб съзря съпругата си и се спря. Тя изглеждаше ужасена. Очите й бяха широко отворени и приковани в храста пред него. Тя неистово дърпаше въжето, с което бе привързана, и цялото й тяло се тресеше. Ръцете й бяха посинели от стискане. Той се огледа наоколо, но не забеляза нещо, което да я застрашава.

Като чу тихото й, по детски искрено хленчене, той почувства изгаряща го нужда да се приближи до нея и да успокои страховете й, каквито и да са те. Противопоставяйки се на малодушния порив, той стисна още по-здраво катерицата, която бе убил за вечеря.

Възмутен от това, че губи самообладание, събра смелост и пришпори коня.

Погледът на Виктория остана вперен в шумолящия шубрак. Тя продължаваше да трепери и да се гърчи мъчително в стремежа си да скъса въжетата. Мили боже!

Неочаквано храстите се разтвориха и се появи конят на нейния похитител. Виктория мислеше, че ще припадне от облекчение. А беше ли действително успокоена?

Тя внимателно наблюдаваше как той слиза от коня. Почти голото му тяло блестеше с бронзовия си загар на светлината от огъня. Смутена от собствената си смелост, тя изви поглед настрани.

И тогава видя проблясващото острие на ножа му. Обзе я страх. От устата й се изтръгна тих стон и тя се притисна към дървото. Той ще я убие. Тя стискаше очи, и се молеше само всичко да свърши бързо.

Ястреб се приближи и тя чу приглушените му стъпки, усети дъха му и долови мъжката му миризма, наситена с аромата на гората. Това бяха мигове, които тя до гроб щеше да помни.

Нещо докосна ръцете й и страхът замъгли съзнанието й.

Беше в очакване на пронизващата болка, която щеше да сложи край на живота й. Но вместо това усети как въжето около китките й се разхлаби и падна на земята.

Виктория отвори очи. Похитителят й стоеше с гръб към нея. В ръцете му имаше нещо покрито с козина и… обезглавено. Той го хвърли до огъня, след което с рязко движение заби ножа в един пън.

Обърна се с лице към нея. На трепкащата светлина чертите на лицето му изглеждаха ужасни.

— Ела.

Тя се поколеба.

— Ела тук.

— Защо? — тя преглътна погнусата, която я изпълваше, и разтри наранените си китки. Чудеше се какво ли я очаква сега.

Той измърмори нещо и пристъпи към нея. Хвана я за косата и я повлече към огъня. Сълзи напираха в очите й.

Заведе я до животното и я накара да коленичи. Тя видя, че това е катерица.

— Одери я.

Да я одере? Тя дори не можеше да я докосне!

— Не. Искам да кажа, че не мога — погледът й кръжеше трескаво наоколо. — Моля те, каквото и да е името ти! Не знам как да го направя. А тя, тя е мъртва — Виктория не можеше да прикрие отвращението си.

— Може би предпочиташ да е жива?

— Какво? Не.

В гласа му, който се чуваше някъде зад нея, имаше многозначителна нотка.

— Тогава го направи!

Страхувайки се да докосне бедното малко същество, тя измъкна забития в дървото нож и протегна трепереща ръка към катерицата. В стомаха й нещо се преобърна. Не можеше да стори това. Ножът се изплъзна от ръцете й.

Той хвана ръката й и я принуди отново да го вземе.

— Моля ви, недейте…

Стискайки ножа заедно с нея, той насочи острието му към меката купчина. Тя ужасено гледаше как бавно пробожда животното. От него бликна кръв.

Виктория се отдръпна и погледна опръсканите си с кръв пръсти. Рязко измъкна ръката си от неговата и скочи на крака. Повдигаше й се. Като закри устата си, хукна към другия край на долчинката.

Ястреб учудено гледаше как голото тяло на съпругата му се тресе от пристъпите. По дяволите! Той не предполагаше, че ще се случи това.

Отиде до коня и взе една манерка и парче от разкъсаните й дрехи. Коленичи до нея и нежно докосна гърба й. При това тя издаде някакъв стон, но отново бе принудена да притисне стомаха си.

Вина разяждаше съзнанието му за това, което й бе сторил. И преди да успее да възпре това чувство, намокри парчето плат и го сложи на челото й. Макар и да се проклинаше за слабостта си, остана така, докато й мине.

Когато тя се успокои, Ястреб почисти лицето й и й заговори стих, загрижен глас, който смути и него самия. Избърса изцапаните й с кръв ръце и вдигна манерката към устните й.

— Пий.

Тя кимна признателно с глава и запреглъща жадно.

— Ти никога не си драла животно — каза той като че ли на себе си.

Отново й се догади. Тя се опита да притисне пристъпа и се закашля.

— Не съм драла нищо друго, освен картоф.

— Искаш да кажеш — белила.

— Моля?

Той се надигна и й помогна да се изправи.

— Иди и седни до огъня. Аз ще видя какво мога да направя за закуска.

— Закуска? — тя вдигна глава.

Яркожълто петно се промъкваше бавно зад планината. Настъпваше утрото. Сигурно бяха яздили цяла нощ. Виктория изви глава от мъртвото животно. Чувстваше безкрайно изтощение.

Голотата й продължаваше да я притеснява.

Опитваше да се прикрие колкото може. Примъкна се до тлеещата топлина на огъня и седна. За миг в съзнанието й изплува онази нежност, с която похитителят й се бе отнесъл към нея, когато й прилоша. И тъй като с нищо не можеше да си я обясни, тя отхвърли тази мисъл и отправи поглед натам, откъдето бяха дошли. Молеше се Пади да я спаси.

Час по-късно индианецът й донесе чиния с току-що приготвено ястие от катерицата с диви моркови, лук и хрян. Тъй като въобще не желаеше да докосне тази отвратителна храна или пък да открие отново тялото си, тя се опита да отвлече вниманието му.

— Къде си се научил да готвиш така?

— Всички воини от племето шони могат да приготвят храна — той остави чинията до нея. — Ние невинаги вземаме пленници при нападение.

Значи той е от племето шони. Виктория си спомни за съпруга си.

— А Ястреб? Искам да кажа той също ли участва в нападения?

Той не отговори.

Би й се искало да не я гледа така вторачено. Какво все пак означава този поглед?

Изведнъж той стана и хвърли отпадъците от чинията си в огъня.

— Време е да вървим.

— Къде ще вървим? Защо вършиш това? Не разбирам какво искаш.

Той не отговори. Вместо това стегна с въжето китките й и отново завърза единия му край за ръката си.

— Моля те, върни ме обратно!

Той заличи следите от огъня.

И когато мълчаливо се метна на коня и я остави на земята, нервите й не издържаха.

— Кажи ми поне къде отиваме.

— На изток — той пришпори коня и въжето, което ги свързваше, се изпъна и едва не я повали. Тогава тя разбра, че трябва да върви редом с коня или дори да бяга, в зависимост от настроението на похитителя си. Господи! Това би я довършило.

 

Колиър Паркс се хвана по-здраво за седлото и стрелна с поглед Дули О’Райън.

— Ето ги — той беше съзрял черния файтон, спрял в сечището. — Побързай.

Конят му премина в лек галоп.

Дули погледна навъсено и се намести върху така чуждото му кожено седло. Всичко го болеше.

— Поспри малко, негодник такъв. Файтонът няма да ти избяга. Не и след като го преследваш от две седмици.

Паркс се обърна и погледна гневно Дули.

— Знам, глупако. Искам само да разбера дали Рия е в безопасност. Хайде, по-бързо!

— Да не мислиш, че не виждам колко си неспокоен. Щом ме вдигна посред нощ…

— Това не е посред нощ, приятел. Вече се зазорява. Вперил поглед пред себе си, Дули следваше с коня си Паркс. След като беше прекарал повече от шест седмици с него на онази черупка, наречена кораб, този надут господин бе му омръзнал достатъчно. А да не говорим, че в Йорктаун изгубиха от погледа си девойчето на Паркс и се забавиха повече от ден. И сега трябваше да се шляят из тези отвратителни гори.

Дули изсумтя, чудейки се дали не би било по-добре да пререже гърлото на Паркс и да приключи с него.

Брейгън Александър скръсти ръце и отправи сърдит поглед към Алейна Ремингтън.

— Вие може да смятате, че синът ви няма да стори зло на Виктория, но не и аз. По дяволите, госпожо, видях начина, по който я гледаше — Брейгън се обърна към коня си. — Трябва да я намеря.

Алейна повдигна малката си брадичка.

— Господин Александър, мисля, че познавам сина си много по-добре от вас. Той не би наранил жена — нещо зад гърба на Брейгън привлече погледа й и тя пребледня. — О, не!

Като се обърна, той видя двама мъже, които яздеха към тях: единия — русокос и изискано облечен, в стила на английския маниер, а другия — брадат и червенокос, с превръзка на окото и вид на човек, който едва ли знае какво е предназначението на една баня.

— Познавате ли ги?

— По-младият е братовчед на Виктория, Колиър Паркс — отвърна тя възмутено и по начин, който не подобаваше на една възпитана жена, — а другият не ми е познат.

Брейгън не сваляше поглед от двамата мъже.

— Добро утро, приятел — поздрави Паркс, като приближи файтона. Кимна с глава на Алейна: — Лейди Ремингтън! — после погледна бегло Макданиълс, изправен до нея, подсмръкна и изви очи.

Брейгън изчакваше, без да отвръща на поздрава му.

Колиър сви устни и отправи погледа си към файтона.

— Рия, тук ли си, скъпа?

— Не, Колиър, не е тук — отвърна с въздишка Алейна.

— Тогава къде е, по дяволите? — Колиър не прикри изненадата си.

— Замина.

Русокосият се обърна объркан към Брейгън.

— За какво говори тя?

Брейгън не можеше да се довери на този мъж. В очите му имаше нещо, което не му хареса.

— Чухте какво ви каза лейди Ремингтън. Виктория не е тук.

— Това е ясно, приятелю, но не дава отговор на въпроса ми. Къде е тя?

Брейгън сви рамене и се обърна към файтона.

— Със съпруга си.

— Господи! Той ще я убие — въздъхна тежко Колиър.

— Кой? — извика разтревожено Алейна.

— Съпругът й.

Брейгън стана напрегнат.

— Какво искате да кажете?

Братовчедът едва не изпадна в истерия. Като хвърли поглед към едноокия, започна обясненията си:

— Щом О’Райън ми каза за това, което е чул на пристанището, тръгнах веднага след Рия. Хайде, Дули — обърна се той към едрия мъж, — разкажи им.

О’Райън се почувства неловко и впери очи в копчетата на жилетката на Паркс.

— Става дума за това, че Ястреб беше взет в плен и продаден в робство преди няколко години.

Нещо заседна в гърлото на Алейна.

Пади сложи ръка на рамото й. Лицето му изразяваше страх и смут.

— Казаха ми, че това копе… че този човек е избягал и е тръгнал по следите на съпругата си — продължи О’Райън, — тъй като именно тя е платила да бъде сторено това.

От устата на лейди Ремингтън се изтръгна леко стенание.

Макданиълс пое дълбоко дъх.

— Чувате ли се какво говорите? Рия не би могла…

— Трябва да я намеря — прекъсна го Паркс. — Той ще я убие. Сигурен съм.

— Не! — извика Алейна. — Няма да го стори — погледът й се спря на Брейгън: — Адам не може да извърши такова нещо.

Разкъсван между увереността на жената и собствения си страх за Виктория, Брейгън погледна строго едноокия. Нещо в разказа на О’Райън звучеше фалшиво. Като че ли някой му бе казал какво да говори. Брейгън огледа братовчеда, а после се обърна към лейди Ремингтън.

— Сигурна ли сте?

— Той няма да я убие — в гласа й се прокрадна тревога. — Но ако е повярвал в това, което тези хора твърдят… не знам какво би могъл да направи.

— А аз знам — озъби се Паркс. — По дяволите! Ако не я убие, ще я накара да съжалява за това, че не го е извършил. Трябва да я открия.

— Имате ли представа къде може да я заведе този Адам? — попита Брейгън настоятелно. Ако момичето бе наистина в опасност, не трябваше да стои така безучастно.

Алейна като че ли щеше да припадне.

— Може да я заведе в колибата си или в бащиното си село.

— Къде е това?

— Жилището му е близо до Бедфорд, на изток, сред планинските масиви. А селцето, вярвам, все още е на мястото си — край реката Джеймс, там, където се срещат планините Блу Ридж и Алигени.

— Къде, по дяволите е това? — свъси вежди Паркс.

Брейгън метна поглед към този противен мъж.

— Няма значение. Аз тръгвам.

— Не и без мен. Тя ми е братовчедка и отговорността е моя. И аз ще дойда с теб, Брейгън — пристъпи напред Макданиълс. — Не мога да оставя момичето си в ръцете на тия двамата.

Очите на Брейгън заблестяха. За бога! Още кой ли ще го последва?

— Слушай! Смешно е. Не можем всички да тръгнем — обърна се той към Макданиълс. — Аз познавам местността, за която говори лейди Ремингтън. А ти трябва да се погрижиш за нея и да я заведеш до имението на Кинкейд. Следвайте този път, докато стигнете долината. Оттам лейди Ремингтън ще се оправи, сигурен съм — той погледна пренебрежително към О’Райън и Паркс и каза: — Те ще дойдат с мен. Не се тревожете за Рия. Аз ще се погрижа за нея.

 

Докато конят галопираше леко покрай един планински поток, в мислите на Ястреб се породи колебание. Не можеше да реши какво да прави с Виктория. Безспорно искаше да я накара да страда, но, необяснимо защо, бе показал слабост, когато тя се почувства зле. Сигурно годините, прекарани в солните мини, са намалили съпротивата му.

Дръпна въжето, с което беше завързал съпругата си така, че тя трябваше да бяга, за да се изравни с коня. Всъщност той знаеше какво би искал да направи. Съзнанието му се измъчваше от желанието да обладае Виктория, но едва ли това би било наказание.

Ястреб поспря коня и реши да й даде една от ризите си. Стремежът му беше да я опозори и накаже и сега не трябваше да се отклонява от целта си. Лесно би могъл да се възползува от нея, но тъй като не искаше повече да мисли за това, той насочи вниманието към майка си. Тя очевидно не знаеше нищо за коварството на Виктория. Съпругата му умело прикриваше измамата си. Но каква всъщност беше причината за пристигането им във Вирджиния?

Ястреб заби поглед в земята. Единственото, в което не се съмняваше и което знаеше за Виктория, бе, че е достатъчно хитра. Но дали има някакви достойнства, той не можеше да каже, нито пък да определи кое пораждаше страховете й. Трябваше да открие това и да използува слабостта й. Искаше да я наскърби така, както тя го бе наскърбила.

Ястреб дръпна юздите и слезе от коня. Виктория само го погледна със зачервените си очи и не каза нищо, когато той развърза ръцете й и я поведе към горичката.

— Тук можеш да се облекчиш.

Тя се изчерви от неудобство и кимна с глава. А той развеселено наблюдаваше как тя неспокойно се оглежда наоколо. След това се изгуби между дърветата. За миг се почуди дали тя би била достатъчно глупава, за да направи опит за бягство.

При тази мисъл той се усмихна. После свали самара от коня и седна на земята. Тя нямаше да избяга, тъй като знаеше, че без дрехи и оръжие не би оцеляла сред горите.

Изведнъж остър писък разцепи въздуха.

Ястреб скочи, грабна ножа си и се втурна към храсталака. Викът се чу отново, но този път по-силно. Идваше отляво. Той тръгна по посока на звука. Пред него се откри малко тревисто сечище.

Помощ!

Ястреб потърси с поглед Виктория и застрашаващата я опасност. От това, което видя, едва не избухна в смях.

Почти незабележима, съпругата му седеше на клона на едно дърво и обезумяло риташе с крака. Точно под нея се катереше малко мече. То беше стигнало почти до средата на стъблото.

— Помощ! — извика отново Виктория с истеричен глас.

Ястреб за миг се прокрадна желанието да я поизмъчи известно време, но бе възпрян от неподправения ужас в тона й. Тя така мяташе крака, че всеки момент можеше да падне. Без да знае защо, той изпита опасения от това и се приближи до дървото. Погледна нагоре, обмисляйки начина, по който да я спаси. Учуден беше как е успяла да се изкачи толкова високо, но сега това не бе важно. Тя беше в опасност и той трябваше да й помогне. Огледа внимателно шубрака, за да открие мечото леговище.

Мечката можеше да се появи всеки момент и Ястреб едва ли би успял да се покатери на дървото. Той пъхна ножа в ботуша си и като стигна до надвисналия клон, внезапно спря. Точно под него ромолеше рекичката, край която се бяха движили преди.

Ястреб поклати глава и прокле късмета си. Трябваше да хване Виктория и неминуемо щеше да докосне голото й тяло. Погледна нагоре и протегна ръце.

— Скачай!

Виктория се задъхваше.

— Махни мечката оттук. Моля те! Накарай я да си тръгне.

— Скачай сега, нийва!

Тя хвърли отчаян поглед към потока, а после и към мечката, която си проправяше път към дървото, и се дръпна назад. Очите й бяха широко отворени. Тя изпищя и без да предупреди, скочи.

Ястреб се засили напред, но в момента, когато я хвана за кръста, се олюля и двамата паднаха в реката. Виктория извика, а Ястреб само стисна зъби от студената вълна, която ги заля. По дяволите! Той се изправи на крака и измъкна съпругата си от водата.

Тя зарови глава в гърдите му и се притисна силно в него. Мокрото й тяло трепереше. Инстинктивно Ястреб я прегърна и веднага съжали за това.

След няколко минути, които бяха мъчителни за него, тя се успокои и вдигна глава. Мокрите червеникавокафяви къдрици бяха залепнали по лицето й. Тя го гледаше с ясните си сини очи, очертани от влажни, тъмни мигли. По бузата й се стече капка вода, която се спря в крайчеца на нежните й устни. По тялото на Ястреб се разля топлина.

При тази близост той виждаше красотата й, чувстваше тялото й и вдишваше аромата му.

— По дяволите!

— Моля?

— Добре ли си? — осъзна се той бързо.

— Мисля, че да — тя погледна към дървото и потръпна. — Отиде ли си?

Като не смееше да погледне мокрото й тяло, той огледа околността.

— Да — свали ръцете си от гърба й, хвана я за ръката и я поведе към мястото, където беше оставил коня. Извади бялата риза, с която бе облечен на път от Англия, и й я подаде. Направи го по-скоро заради себе си.

— Облечи я.

— Откъде имаш това — Виктория го погледна слисано.

— Облечи я! — повтори той през зъби.

Нещо проблесна в очите й. Тя грабна дрехата и се скри зад един храст. Този ненужен жест на благоприличие разсмя Ястреб. Като не изпускаше от очи шубрака, той смени мократа си препаска с кожените бричове. След това оседла коня и се облегна на едно дърво в очакване на съпругата си.

След няколко минути тя се измъкна от прикритието си, като държеше с ръка долния край на ризата настрани от мокрото си тяло.

Ястреб мигновено осъзна каква грешка бе допуснал. Косата на Виктория бе разпусната и падаше на гъсти вълни до кръста й, а къдриците й примамливо докосваха лицето й. С прилепналата до тялото й копринена риза, тя беше много по-привлекателна и Ястреб трябваше с усилие да устои на желанието да я докосне. Не можеше да откъсне очи от нея.

Като усети погледа му, плъзгащ се по тялото й, тя смутено подръпна ризата.

— Благодаря…

Ястреб разбираше, че тя иска да узнае името му и добре обмисли отговора си, преди да го изрече. Като реши, че е по-добре да си послужи с полулъжа, отколкото с пълна лъжа, той отвърна:

— Наричат ме Сянка.

Сянка? Виктория премигна и проследи с поглед правата му черна коса, която стигаше до широките му, загорели от слънцето рамене и красивите му мрачни черти на лицето. Да, реши тя. Името му подхождаше. Неясно, неуловимо и загадъчно.

— Благодаря, Сянка. Искам да кажа — за ризата и за това, че ме спаси. Никога не съм била по-изплашена.

— Мечето беше съвсем безобидно.

— Тук нищо не е безобидно — тя огледа с безпокойство дърветата.

Ястреб я наблюдаваше с любопитство. Наистина ли толкова много я притесняваше гората? Това беше нещо, върху което трябваше да помисли, но по-късно. Тъй като искаше по-бързо да отклони погледа си от нея, той завърза отново ръцете й и я поведе към коня. Щом го възседна, жребецът се втурна напред. При дръпването въжето пристегна китките на Виктория и тя извика.

Той не искаше да се обръща назад и да изпитва състрадание към тази жена, която бе причината за адските му мъчения. Реши да продължава да язди и да спре само при крайна необходимост.

С напредването на деня мислите му се върнаха отново към едва влачещата се до него жена — дете и към отмъщението, което готвеше. Преди седем години намерението му беше да я отведе в своя дом и все още не бе се отказал от него. Но вместо съпруга, сега за него тя щеше да бъде робиня и жена за удоволствие. Това й подхождаше.

От устата на момичето се изтръгна тих стон, който сякаш прониза сърцето на Ястреб. Той дръпна внимателно поводите на коня и спря до едно смърчово дърво. Надяваше се да преодолее слабостта си, докато стигнат колибата му. Жената не беше достойна за съчувствието му. След всичко, което бе изстрадал заради нея, тя заслужаваше само болка и нищо друго.