Включено в книгата
Оригинално заглавие
Shadowed Vows, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 43 гласа)

Глава седма

Докато отиваше извън селото при коня си, Виктория вдишваше свежия, солен мирис на океана. Преструваше се, че не забелязва малката сянка след себе си — онази, която непрестанно я следваше, когато носеше храна на енориите под покровителството на Силвъркоув. Найджъл. Осемгодишен хлапак, завладял сърцето й при първото й посещение в селцето преди седем години. Тя добре знаеше какво иска той.

Когато си помисли за захарните бисквити, останали в торбата, на лицето й грейна усмивка. Въпреки че бе раздала на всички деца, Найджъл винаги идваше за още една и тя му я даваше, но не защото беше сакат или пък защото тя така силно желаеше да има дете.

В нея се надигна силен гняв към съпруга й и тя за стотен път го прокле, че я бе изоставил и лишил от това, за което копнееше повече от всичко на света — дете. Когато се ожениха, тя съвсем не бе мислила за това. Тогава бе твърде млада, за да се безпокои. Беше съгласна да приеме ролята на господарка на свой собствен дом и да се радва на свободата, която не бе имала преди. По-късно, с годините, тя започна да чувства празнота в живота си. Нещо липсваше.

Беше гост на сватбите на приятелките си, радваше се заедно с тях, когато раждаха деца, и присъстваше на многобройни кръщавки. Но да бъде само кръстница, не й беше достатъчно. Дълбоко в себе си изпитваше необходимост от собствено дете, което да прегръща и притиска до гърдите си. Но тази нужда не би могла да бъде удовлетворена, докато е омъжена за човек, който се преструва, че не забелязва съществуването й. Човек, който не бе виждала от брачната нощ.

О, колко лековерна бе тя тогава! Дните, прекарани след изчезването на Адам, бяха истинско изтезание за нея. Свекърва й бе пожелала Виктория да остане с нея в Силвъркоув, на брега на океана, близо до Брайтън, и да не се тревожи за Адам.

Без вест от него, почти убедена, че е убит, Виктория отиде при майка му и разкри опасенията и желанието си да го издири.

Тогава Алейна внимателно й съобщи за намерението на Адам да се върне в Америка. Все още непримирена, Виктория провери и разбра от слугите, че багажът му бил изпратен на кораба ден преди сватбата.

Разгневена от внезапното му напускане, Виктория реши, че безпокойството за този безскрупулен мошеник е излишно. Разбира се, трудно й беше да забрави. Жестокостта му й бе напомняна непрекъснато от ироничните усмивки на хората, от изпълнените със състрадание погледи на слугите, от тъгата, която плуваше в очите на Алейна всеки път, когато изпращаше поредното писмо до плантацията на Кинкейд във Вирджиния с надеждата, че Джейсън ще се погрижи то да достигне до Адам. Но отговор от него нямаше.

Алейна, както винаги търпелива, се опитваше да я утеши, като й говореше за това, колко години тя самата бе чакала писмото му.

Виктория се вслуша в съвета на свекърва си и до този момент бе успяла да заличи този подлец от съзнанието и живота си.

Бранди, жребецът на Виктория, изцвили до нея и я откъсна от мислите й. Лъскавата му черна опашка се мяташе и удряше гладката повърхност на задницата му. Виктория поглади с ръка шията му.

— Почти сме готови, момчето ми.

Тя изви глава и хвърли поглед към слабото, босоного дете, което я следваше. С неравномерно подстриганата си червеникава коса и малкото кръгло лице, осеяно с лунички, в изсуления си панталон, то приличаше на хлапак от улиците на Лондон.

Погледът й се спря на изкривения му десен крак и тя си спомни деня, в който пияният му баща бе го прегазил с каруца. Вгледа се в лицето и в големите жадни очи на детето. Беше изпълнена с топлота.

— Забравих ли да ти дам още една бисквита, Найджъл? — тя се опита да прикрие усмивката си, когато момчето пристъпи неловко.

Той погледна към торбата, после отново към нея, явно разкъсвано между желанието да каже истината и опасението, че няма да получи друга почерпка.

Виктория изпита вина за положението, в което го поставяше.

— Е, няма значение. Донесла съм и допълнително — тя приклекна и погали изцапаната му буза — Искаш ли една?

Лицето му грейна в усмивка, която подчерта трапчинката на страните му и откри празното място, където са били предните две зъбчета.

— Да, Ваше височество.

Виктория се усмихна. Нежно чувство сгря сърцето й и тя с усилие възпря желанието си да вземе момчето в прегръдките си така, както някой ден би прегърнала своето дете. Но този ден едва ли би дошъл, ако тя скоро не промени брачното си положение. Усмивката й изчезна. Беше вече на двадесет и три и с всяка изминала година намаляваше възможността да има дете.

Защо толкова дълго бе чакала и не бе предприела това, което възнамеряваше да направи? Началото, разбира се, беше завладяващо — сам си си господар и не е необходимо да обясняваш някому случайната грешка в поведението си. Но годините неусетно минаваха…

Като се опитваше да скрие отчаянието си, тя се изправи, извади една бисквита от торбата и я подаде на момчето.

— Внимавай да не те видят другите деца. Бисквитите няма да стигнат за всички.

Найджъл кимна с глава и с широка усмивка и едно срамежливо „благодаря“ хукна към рядката гора.

Виктория гледаше с тъга как детето се отдалечава куцайки сред дърветата, и се молеше баща му да й позволи да го заведе на лекар в Лондон. Тя знаеше, че това е невъзможно и ако продължи да настоява, момчето би пострадало от гнева на баща си. Но може би някой ден…

Отново тази дума! Тя стисна зъби и с въздишка облегна глава на шията на Бранди. Като поглади с ръка бърните му, усети така приятната миризма на сено. Поне жребецът беше все още неин.

— Днес казвала ли съм ти колко много те обичам? — притисна се тя в него. — Ти знаеш, че наистина те обичам — повече от всичко. От моя нещастен брак ти си единственото хубаво нещо. И ако някога срещна своя безумен съпруг, ще му благодаря — ако не за друго — за теб.

Като че ли в отговор на думите й, конят отстъпи и изпръхтя.

Виктория вдигна глава, прекоси с поглед поляната, заобикаляща селцето, и се загледа във внушителната крепост, извисена над скалистия бряг. Силвъркоув! Със своите сиви зидове и зигзагообразни кули тя се издигаше царствено на фона на морския пейзаж.

Като си спомни мига, в който за първи, път видя крепостта, Виктория потръпна. Това беше преди седем години, когато тя и Алейна пристигнаха тук малко след изчезването на Адам. Поведението на херцога бе показателно за студената му и сурова природа, но Виктория никога не бе предполагала, че с тази строгост ще бъде изпълнен и домът, в който трябваше да живеят.

Всъщност, дори и да беше тук Адам, те едва ли биха използвали имението. Майка му казваше, че той никога не е оставал в Силвъркоув, дори не е стъпвал в дома на дядо си. За момент Виктория се почуди къде биха живели, ако той не беше я изоставил. Но където и да е, едва ли би било по-мрачно от Силвъркоув.

Слава богу, Алейна се бе съгласила да остане с нея в това пусто място и да й помогне при подреждането на някои от многобройните стаи. В тези дни присъствието на красивата й свекърва бе за Виктория единственият светъл лъч в тази безжизнена цитадела, създадена и управлявана в продължение на години от неумолимите и сурови херцози на фамилията Ремингтън.

Побиха я студени тръпки при мисълта за човека, властвал последен в това страховито място. От малкото неща, разказани й от лейди Ремингтън, Виктория бе стигнала до извода, че баща й, Уолтър Ремингтън, е бил жесток и безмилостен. Тя често се бе питала дали Адам прилича по нещо на своя дядо.

Изведнъж, като си спомни как първоначално бе подложила на съмнение мъжествеността му, тя се усмихна. По-късно, когато свекърва й разказа за доста скандалната репутация на Адам сред жените в града и за произхода му, тя бе напълно объркана. Ако на шестнадесет години й бяха казали, че ще се омъжи за сластолюбив „див“ индианец, тя по-скоро би получила удар. А свекърва й дори бе живяла сред такива хора някъде в горите. И сега, при мисълта за живот, затворен в границите на една гора, тя потръпна.

Няколко години по-късно, когато Виктория вече бе приела истината за потеклото на съпруга си, тя с усмивка си спомняше всичко това — най-вече вечерта на тяхното сватбено тържество, на което тя и той трябваше да танцуват първия танц. Какво оскърбление бе изпитала тогава, когато я бе отвлякъл, пренебрегвайки нужното благоприличие. Но сега, разбира се, тя осъзнаваше поведението му. Той не би могъл да се справи със сложните стъпки на менуета или който и да е друг танц, освен ако не е боен.

Свикнала вече с мисълта, че е омъжена за червенокож боец от племето шони, който несъмнено бе нормален мъж, Виктория бе погълната от любопитство. Седмици наред тя бе обсипвала свекърва си с въпроси за близките на Адам, за техния начин на живот и вяра.

Забавно и търпеливо жената бе разказала на Виктория за спокойствието на селцето, за бащата на Адам, Огнено крило, и за техния живот там. Но Виктория чувстваше, че свекърва й не казва всичко. Тя бе пропуснала съществени подробности, като например причината, поради която е напуснала селото и хората, очевидно така обичани от нея.

 

Бранди изцвили леко.

Виктория вдигна поглед и издаде стон, щом видя братовчед си Колиър да се приближава към нея по скалистата пътека. В продължение на шест години и половина, докато той участваше във войната, тя бе живяла спокойно. Но откакто се завърна, животът й стана несигурен.

Като слушаше плясъка на вълните в малкото заливче и като гледаше как едрата му фигура се промъква между скалите, Виктория разбра колко много се бе променил. Той беше напълнял, раменете му като че ли бяха по-широки и изправени, а русолявата му коса — още по-изсветляла. Външността му обаче излъчваше и нещо друго — някаква безскрупулност и настървение, непознати преди постъпването му в кралската флота и участието в сраженията в Америка.

— Рия, скъпа… — приближи се Колиър до нея — прислужницата ми каза, че си отишла отново в селото, и аз реших да те почакам. Но ти се забави толкова, че започнах да се безпокоя за теб — той протегна ръце, взе я в обятията си и леко докосна с целувка устните й. — Помислих си, че нещо се е случило.

Виктория с усилие си придаде вид на разкаяна.

— Не съм искала да обезпокоявам някого. Сигурно съм изгубила представа за времето.

Той обви с ръка талията й и я прегърна.

— Като говорим за време, не считаш ли, че би трябвало вече да престанеш с тази глупава моминска игра на свенливост.

— Това не е игра — опитвайки се да се освободи от прегръдката му, на Виктория така силно й се искаше да го наругае. — Моля те, Колиър. Казвала съм ти стотици пъти — няма да бъда твоя метреса.

— По дяволите, Рия! Ти погубваш живота си, а също и моя — той я притисна още по-силно към себе си и тя усети миризмата на пурата му, която разваляше свежия морски въздух. — Не бива да се лишаваш по този начин. За бога! Ти си почти на двадесет и три, а все още не си усетила докосването на мъж.

— Ти не знаеш това! — разгневи се тя.

— Как ли не! Целият град говори. Всички в Лондон знаят, че ненормалният ти съпруг те е изоставил в брачната нощ. Самият Атууд е забелязал отсъствието на херцога, когато е носил вечерята ви. За бога, Рия, нима не забелязваш как изведнъж спират разговорите при появата ти?!

Разбира се, че забелязваше. Мислите на Виктория бяха изпълнени с гняв.

— Подсмиват ти се зад гърба. Наричат те студена жена — гласът на Колиър се извиси над тътена на вълните, които се разбиваха долу в залива. Той се отдръпна. — Говори се, че съпругът ти те е напуснал, защото не те желае и защото си отказала да легнеш с него. Аз и ти, разбира се, знаем, че не е така, но не можем да спрем слуховете.

Виктория потисна надигащото се раздразнение. Беше й известно разпространеното мнение за нея, но какво би могла да стори? А освен това не можеше и да престане да си задава въпроса дали все пак в тези измислици нямаше мъничко истина. В края на краищата тя действително се беше съпротивлявала.

— По дяволите всичко! Аз имам нужда от теб, скъпа — продължи Колиър, като я притисна към себе си. — Аз те желаех и по всякакъв начин исках да бъдеш моя още преди да отида на тази проклета война. Нима не разбираш това?

— Да, разбирам към какво се стремиш, но не бих го допуснала — отвърна Виктория с лека въздишка. Тя срещна възбудения му поглед и веднага съжали за това.

Очите на Колиър заблестяха и той притисна талията й още по-силно. Горещите му напукани устни се впиха в целувка.

— За бога! — прошепна той с усилие. — Не разбираш ли какво ми причиняваш? Не мога да продължавам така, Рия. Не мога да спя, не мога да ям, не мога да мисля за нищо друго, освен за теб.

Като усети допира на силното му тяло, Виктория изпита ужас от собствената си реакция. Как мечтаеше някой да я прегръща така, да й шепне думи на обич и да я дари с деца.

Пропъди мислите си. Сега се молеше само да превъзмогне греховните чувства.

— Недей, Колиър! Моля те, върви си.

Той продължи да я притиска към себе си, докато накрая с явно нежелание я освободи от прегръдката си.

— Ще си тръгна… засега — обеща той многозначително. — Но ще се върна. Можеш да бъдеш сигурна в това и ти ще разбереш, че съм бил прав. Не можеш непрекъснато да възпираш поривите на тялото си.

Колкото и да й се искаше да отрече това, Виктория знаеше, че в думите му има известна истина. С всяка целувка и докосване непоколебимостта й се стопяваше.

Гледаше как слабата фигура на братовчед й се изгубва нагоре по лъкатушещата пътека. Вдигна трепереща ръка и докосна челото си. „Проклет да си, Адам Ремингтън, задето погуби живота ми“! Не беше справедливо. Херцогът нямаше право да постъпва така. Виктория се обърна към Бранди. Трябваше да се срещне със свекърва си, която вероятно беше в своя кабинет, заета със сметките по домакинството. (Ето още един проблем, за който Адам не бе загрижен.) Време беше окончателно да сложи край на това объркано семейно положение.

Щом Адам Ремингтън не спазва задълженията си, то тя на всяка цена трябва да го намери и да се погрижи на освобождаването си от този затвор. Нужно й беше или съгласието му за анулиране на брака, или завръщането му като неин съпруг и баща на децата й, който да поеме своята отговорност. При последната мисъл тя изпита смущение, но бързо възвърна равновесието си. Той нямаше да се върне.

Тя стегна поводите на Бранди и се отправи към замъка по пряката, стръмна пътека, водеща към конюшните.

 

Щом Виктория влезе в кабинета, Алейна вдигна поглед и затвори книгата, в която пишеше нещо.

— Добър ден, скъпа — кимна тя със сърдечна усмивка.

Виктория стоеше неподвижно с поглед, вперен в свекърва си, чиято красота не бе променена от годините. Тя все още изглеждаше поразително красива.

За миг Виктория се замисли дали херцогът прилича на майка си. Тази мисъл обаче бе последвана от друга, която я обезпокои. Ако пред нея застанеше собственият й съпруг, тя едва ли би го познала. Толкова кратка бе срещата им. А и ако нещата продължаваха по този начин, тя никога не би узнала какво се крие зад подпухналото му от раните лице, които единствено си спомняше.

— Извинете ме, госпожо. Не исках да ви смущавам, но има нещо, което искам да обсъдя с вас.

— Виктория, защо се обръщаш така официално към мен? — сви вежди Алейна. — Мислех, че след толкова години сме станали по-близки.

— Да, така е, но… — тъй като не беше в състояние да погледне жената в очите, Виктория наведе глава и прикова поглед в дебелия килим, на който имаше изобразена ловна сцена. — Това е само защото…

И както често правеше, когато беше развълнувана, свекърва й измърмори нещо и взе снежнобялото орлово перо, което винаги стоеше на бюрото. Тя го поглади с пръсти, огледа го и внимателно го сложи отново на мястото му.

— Колиър пак е бил тук — каза тя.

— Откъде знаеш? Да не би да те е безпокоил?

— Не. А и не е необходимо да го видя, за да знам, че е тук. Само след неговите посещения ти си така несигурна и променена. Този път какво искаше? Отново ли те преследва за пари?

Виктория нервно подръпваше полата си.

— Не. Не е споменавал нищо за пари, откакто се е върнал. Освен това той не би могъл да пропилее цялото наследство на баща ми само за седем години.

Лицето на Алейна помръкна.

Виктория усети неодобрението й. Ричард Таунсенд беше вече покойник, но Алейна продължаваше да го осъжда за стореното. А това, че беше променил завещанието си и оставил всичко на Колиър, нямаше никакво значение за Виктория. Тя не се нуждаеше от богатството му, докато братовчед й веднага след нейната сватба имаше отчаяна необходимост от пари — тя още помнеше това. Животът му бе застрашен поради неизплатени дългове и Виктория беше отстъпила. Но, по предложение на Пади, преди да се откаже от правата си, тя бе настояла част от парите да бъдат използувани от Колиър за купуване на чин в кралската флота. Той трябваше да се научи да поема отговорност и сам да устройва живота си. Братовчед й действително бе постигнал това, или поне така казваше. Като интендантски офицер във флотата беше натрупал доста пари.

— Не мога да разбера защо баща ти те е лишил от наследство. Та ти си единственото му дете.

Виктория изпита болка, като си спомни за смъртта на баща си само два дни след сватбата й.

— Това няма значение. Тогава аз нямах нужда от парите му, но днес… не знам.

Алейна огледа скромната, кораловочервена рокля на Виктория.

— Разбира се, че се нуждаеш от средства. Зная, че не желаеш да разполагаш с богатството на сина ми. А ако баща ти беше оставил нещо, можеше да бъдеш по-претенциозна към дрехите — тя стана и се приближи до Виктория. — Дете мое, не одобрявам това, което синът ми ти причини, но поне ти предостави щедра сума. Защо не я използваш?

— Аз вече съм ползвала част от парите на херцога.

— Е, да — за селяните и за лечението на Падингтън Макданиълс в целебните минерални води на Бат. Като изключим дребните разноски за поправките в замъка и закупуването на офицерския чин на Колиър преди години, за себе си едва ли си похарчила грош.

— Нямам нужда от нищо.

— Разбира се, че имаш — противопостави се Алейна гневно. — Само се погледни. Приличаш повече на просякиня, отколкото на херцогиня. Откакто Адам ти дари булчинската премяна, не си купувала нищо друго, освен най-необходимото.

— Съжалявам, ако облеклото ми те обижда — вдигна непреклонно глава Виктория.

Погледът на Алейна стана по-мек.

— Виктория, ти с нищо не ме обиждаш, знаеш това. Обичам те като своя дъщеря. Аз просто не искам да бъдеш толкова отстъпчива — тя се върна до бюрото и погали с пръст бялото перо. — И тъй като този разговор очевидно те разстройва, защо да не сменим темата? — очите и срещнаха погледа на Виктория. — А сега, кажи причината за посещението на Колиър.

Тъй като не можеше да скрие вълнението си, Виктория избъбри в отговор:

— Иска да стане мой любовник.

— Какво?

Виктория се отпусна в един люлеещ се стол.

— Това е, с което непрекъснато ме измъчва, откакто се е върнал.

Алейна беше потънала в гробно мълчание. Когато накрая заговори, гласът й премина в напрегнат шепот.

— Ти какво му отвърна?

Виктория вдигна поглед, изненадана от въпроса на свекърва си.

— Бях изкушена да кажа „да“ — чувството на несигурност, което в действителност бе изпитала, тя прикри зад една безгрижна фасада. — След всичко станало считам, че това е нещо допустимо или поне естествено — усмихна се леко тя. — Но аз отказах.

— Слава богу! — върху лицето на Алейна се изписа облекчение.

— Поне засега — продължи Виктория. — Алейна, ти не разбираш какво съм преживяла. Всеки ден очаквам Адам да се завърне, но едва ли ще го видя повече. Той ме остави в крайно неудобно положение. Нито съм омъжена, нито съм свободна. А истината е, че аз действително съм склонна да приема любовник, бил той Колиър или някой друг. Това е против разбиранията ми, но какво друго бих могла да направя? Не мога да продължавам по този начин. Трябва да взема някакво решение.

Алейна се отпусна в кафявия си кожен стол.

— И какво ще бъде то?

— Ще намеря съпруга си. Ако той не желае да има семейство, което е очевидно, ще поискам свободата си. В случай, че ми я откаже, независимо по каква причина, тогава… Е, смятам, че е по-добре да водиш живот на опетнена жена, отколкото да нямаш такъв въобще.

Алейна взе перото от бюрото и започна да го разглежда с блуждаещ поглед. Когато накрая се обърна към Виктория, в сивите й очи проблясваше някаква нова светлина.

— Права си, дете мое. Време е Адам да поеме своите задължения — тя завъртя перото и го доближи до носа си. — Всъщност едно пътуване до Америка може да бъде от полза и за двете ни.

 

Водата се плискаше по корпуса на товарния кораб. От влажния под на трюма се разнасяше смрад и задушлива миризма на мръсотия. Ястреб сбърчи нос, след това пое леко дъх и се помоли да се стъмни по-скоро. Искаше да излезе навън и да изпълни дробовете си със сладостта на свежия въздух. Но да се качи на палубата през деня, не смееше. Капитанът на шхуната не се славеше с чувство на състрадание към тайно промъкналите се пътници.

Ястреб отправи поглед към малкия слънчев лъч, проникващ под вратата в горната част на стълбите. В продължение на няколко седмици това беше единствената светлинка, която виждаше. А нощем, когато обикаляше в търсене на храна и вода, пътят му бе осветяван от лунния блясък.

Изгаряше от ненавист към този, който бе постъпил така с него. Седем години! Седем безкрайни години той бе подложен на мъчения и глад, принуден да работи дни наред под парещото алжирско слънце. Непосилният труд в солните мини бе довел до смъртта на много роби. Само две неща бяха спомогнали за оцеляването му — мисълта за Виктория и желанието за мъст.

Неговата съпруга! Дори произнасянето на името й пареше езика му. Това, че е сестра на Джейсън, нямаше вече значение. Даже уважението към кръвния му брат бе заличено от ударите на камшика, от глада и от… горчивината.

След толкова години той все още чувстваше гняв и изгаряща болка на разочарование. Не бе изненадан от похищението, извършено от О’Райън и продаването му на търговците на роби. Но злобният присмех на едноокия моряк за участието и на годеницата му в този план действително го бе поразил и изпълнил душата му с празнота.

С годините тя постепенно бе заменена с унищожителна, свиваща стомаха му омраза. Как е могъл да я смята за невинна? Гневът му забушува още по-силно. Той знаеше, че ако в този момент Виктория е пред него, би я убил със собствените си ръце.

Вълна от ярост се надигна в душата му, като си спомни изтощителните месеци, които бе прекарал в досадно и безкрайно дълбаене на дупка в средата на един солен блок дълбоко в мината. Ако бяха открили, че подготвя бягството си, с него щеше да бъде свършено. В горната част бе пробил малки отвори, през които да диша. Трябваше само да изчака подходящ момент.

И когато няколко от затворниците се разбунтуваха, пред Ястреб се откри така очакваната възможност. Докато вниманието на пазачите беше ангажирано, той изтика издяланата буца сол в редицата на другите, които трябваше да бъдат натоварени на вагони, предназначени за Мароко, и се скри в нея. Стигнеше ли веднъж Мароко, трябваше само да се промъкне незабелязано на някой кораб за Лондон.

Ястреб се стресна от силни викове горе на палубата.

— Вижте! Ей там — земя! — крещеше някой високо.

Ястреб усети същото вълнение, което изпитваха и тези мъже. След няколко часа щеше да бъде свободен. Наистина свободен. Оживлението на палубата и стъпките, приближаващи се към трюма, го накараха да се размърда. Моряците се приготвяха за разтоварване.

Ястреб скочи обратно в скривалището си — един празен сандък — сгъна се и дръпна капака над главата си. През малките процепи отстрани видя как помещението грейна от светлината, щом вратата се отвори. Двама от моряците се втурнаха със смях надолу по стълбата.

Докато през следващите няколко часа работеха усилено край него, Ястреб едва дишаше. Подреждаха варели, сандъци и каси и през цялото време разговаряха и жестикулираха.

— Е, Хари? Довечера ще бъдеш с онази грозна проститутка от заведението на Тали, а? — попита този, кой го се беше облегнал на сандъка на Ястреб. Хапливият му тон издаваше доволство.

— По дяволите, Джейми! — измърмори някакъв глас в далечината. — Така ми стягат панталоните, че бих легнал и с баба й. А сега побързай, мързелив нехранимайко. Капитанът иска всичко да е готово, щом стигнем пристанището.

Този, който беше по-близо до Ястреб, изруга и се размърда. Капакът на сандъка се измести леко встрани. Дъхът на Ястреб спря.

— Дявол да го вземе! — каза през зъби морякът. Той беше толкова близо, че Ястреб можеше да види торбичката му за тютюн, закачена на колана му. — Хари, имаш ли чук и гвоздеи? Един от капаците не е закован добре.

— Да, на варела до стълбата са.

Ястреб въздъхна, щом този, когото наричаха Джейми, се отдалечи. За миг той си представи как ще бъде закован в сандъка, но бързо пропъди тази мисъл. Това нямаше значение. През страничните процепи би могъл да диша, а когато моряците отнесат неговия сандък до склада и се върнат за останалите, той щеше да има достатъчно време да избяга.

И все пак, когато Джейми се върна и заби гвоздеите в дървото, Ястреб не можа да преодолее надигащата се вълна от безпокойство.

След известно време, което му се стори цяла вечност, мъжете свършиха работата си и напуснаха трюма. Краката на Ястреб бяха схванати. Той сви очи и направи опит да ги разгъне, но не успя. Не можеше да мръдне. Дали щеше да издържи?!

Точно в този момент усети рязкото разтрисане на кораба и чу така познатия звук на скърцащо дърво. Ястреб затвори очи и благодари на Светия дух. Корабът беше вече в пристанището.

Когато чу виковете на моряците, забързани в разтоварването, единственото, което можеше да направи, бе да потисне радостта си.

С притаен дъх очакваше пренасянето на неговия сандък. Когато го вдигнаха, през пролуките нахлу светлина и той леко се усмихна. Сандъкът обаче неочаквано се разклати и се наклони на една страна.

— Идиоти такива! — извика някой.

Ястреб имаше усещането, че пада стремглаво. Стомахът му се сви. Чу силен плисък на вода, след което някакъв внезапен тласък заби лицето му в грубата дървена повърхност.

Известно време сандъкът се поклащаше така, като че ли плуваше. Но изведнъж Ястреб усети странно потъване и от страничните процепи започна да нахлува вода.

Сандъкът беше паднал зад борда. Ястреб се опита да разбие с крак летвите, но мястото беше твърде малко и не му позволяваше да помръдне. Водата проникваше на силни струи и затрудняваше дишането му. Страх и паника свиха гърлото му.

А дървеният затвор потъваше все по-дълбоко.

С някаква сила, породена от ужаса му, Ястреб започна да удря с юмрук по капака. Ръцете му се разраниха, но болката по тях не можеше да се сравни с огъня, който изгаряше гърдите му. И продължаваше да удря и да се моли.

Имаше чувството, че дробовете му ще се пръснат, и ускори тежките си удари.

Накрая, с внезапно изскърцване, капакът се счупи.

Устремен неистово към повърхността, Ястреб се изтласка нагоре. Краката му бяха неподвижни. Твърде дълго беше стоял в едно положение, което бе вцепенило тялото му. С последни сили се мъчеше да раздвижи краката и ръцете си и да ги подчини на волята си. Той усети как тялото му бавно и мъчително се издига нагоре.

Паренето в гърдите му го изпълваше със страх. Внимаваше да не погълне вода. Но до повърхността имаше доста разстояние, а гърдите му се свиваха от спазми. Страхът като че ли се разливаше по вените му и той доброволно отвори уста. Всичко се завъртя шеметно. Не можеше да мисли.

Вода, навсякъде вода… толкова студена, тъмна, почти успокояваща. Той я вкусваше, усещаше как се плъзга по гърлото му. Краката му отказаха да се движат, а ръцете му се отпуснаха. Беше изморен от тази битка, толкова изморен.

От погълнатата вода се почувства добре. Усети нещо чисто и свежо, нещо леко като въздух. Отвори очи. Но това наистина беше въздух. От дробовете му се изтръгна сподавена кашлица. Когато накрая си пое дъх, премигна и с учудване разбра, че действително беше на повърхността.

Като отметна косата от очите си, очакваше да види лицата на моряците от кораба. Но вместо това погледът му срещна само влажното, почерняло от водата дърво на пристана.

Нужен му беше миг, за да разбере, че е в безопасност и на свобода. Щом осъзна това, той отметна глава и избухна в смях, който се изгуби сред ругатните и виковете над главата му.

С известно облекчение, но със съзнанието, че не е напълно вън от опасност, Ястреб се отпусна по гръб върху водата, придвижи се до най-близкия пилон и се хвана за него. Трябваше да събере малко сили, за да се отдалечи от тълпата и да излезе на брега.

Няколко минути по-късно, изтощен и отпаднал, Ястреб се измъкна от водите на Темза и се сви под моста Уестминстър. За щастие, часът беше късен и наоколо нямаше хора. Зъзнещ и скован от студ, той се втурна към парка „Сейнт Джеймс“. Като се прикриваше от често минаващите коли, той искаше час по-скоро да стигне до дома на майка си в Мейфеър.

В този момент, макар и със закъснение, се сети за съпругата си. Чудеше се дали ще я срещне там. Надяваше се да е останала в имението Силвъркоув, тъй като не искаше да я вижда, поне не сега. Първото нещо, от което се нуждаеше, беше баня и храна, а после Виктория.

На почукването му отвори старата прислужница Берта, която, след като хвърли бегъл поглед към него, затвори вратата под носа му.

Напълно слисан, той впери очи в масивната дъбова врата пред себе си. В него се надигна гняв, който бързо премина. Тя просто не го беше познала. Облечен в панталон, от който бяха останали само дрипи, мръсен и измършавял, той наистина приличаше на просяк.

Като въздъхна, Ястреб се отдръпна от вратата, вдигна крак и го стовари върху нея. Тя с трясък се отвори.

С разширени от изненада очи, прислужницата отскочи назад и издаде сподавен вик.

— Берта! — разпореди Ястреб с груб и дрезгав глас. — Приготви ми банята.

Като мигаше колебливо, старата жена направи несигурна крачка напред.

— Ваше височество! — дъхът й спря. — Божичко! Виж ти!

Тя се обърна и побягна. Гласът й изпълваше цялата къща.

— Той се върна! Елате бързо! Херцогът се върна!

След няколко минути тя беше вдигнала на крак всички слуги в дома и след порой от въпроси Ястреб се разположи в горещата вана с комат хляб в едната ръка и голямо парче сирене в другата. А на масичката отстрани до него имаше чаша, пълна с вино.

За първи път от дълго време той се усмихна. И все пак — не можеше да се отрече добрият вкус на белите хора.

В този момент Ястреб се сети за майка си, която още не беше виждал.

— Берта, къде е лейди Ремингтън?

Прислужницата тъкмо носеше няколко меки хавлиени кърпи, които остави до ваната.

— Замина.

— Къде?

— Да ви търси.

— Но защо?

— За да ви открие, разбира се — Берта го погледна недоумяващо и сви рамене. — Макар че това не беше нейна идея. Младата господарка настояваше да отидат в Америка.

— Моята съпруга е заминала за Америка? — Ястреб се вцепени.

— Да, както и майка ви, а също и онзи сакат коняр Пади Макданиълс — кимна прислужницата. — Тръгнаха вчера.

Ястреб скочи рязко. В него забушува както гняв, така и смут.

Берта остана с отворена уста и се обърна с гръб.

— Боже мой! Ваше височество!

Напълно забравил, че е гол, Ястреб грабна една кърпа и я върза на кръста си.

— Къде са ми кожените бричове?

Старата жена хвърли предпазлив поглед през рамо и се обърна с лице към него. Сложи ръце на хълбоците си и попита крайно възмутено:

— За какво са ви? Току-що пристигнахте — погледна го тя подозрително и продължи: — Нямате намерение отново да изчезвате, нали?

— Напротив — изрече през зъби Ястреб.

— Мили боже! Дядо ви ще се обърне в гроба, ако знае как тревожите бедната си майка — тя поклати посивялата си глава. — Не сте прав. Не, сър, не сте прав — скръсти пълничките си ръце и пристъпи напред. — Този път къде смятате да отидете?

Като се мъчеше да не бъде груб, той отвърна: — След съпругата си.